Снимка: © Getty Images

В тоя живот има два вида неща, които никога не се случват: едните са „от Нова година“, а другите „от понеделник“.

Затова още като го обявиха извънредното положение в петък и си знаех, че нещо не е читава тая работа. И то така и тръгна: първо, имаше извънредно положение, ама не съвсем, защото парламентът не сдаде контрола на правителството и второ, не бяхме съвсем наясно кое му е извънредното на положението и в какви именно мерки се изразява. Обаче минаха няколко часа и ей на, заповед, мерки, всичко затваря. Брей, викам си, значи и в петък можело! Ноо петък вечер си е петък вечер – време за разпускане. И както си му е редът, премиерът разпусна малко колана на мерките, щото хората трябва да заредят, да се подстрижат и други нужди от първостепенна важност да запълнят. 

Събота сутрин. Тъй като съм пропуснала Петъчното Презапасяване, налага се да отида до магазина. Слънцето грее, времето топло, вируси не се забелязват, а градинките в квартала пълни с цели фамилии – три поколения родственици се припичат, пият бира (без децата, де) и обсъждат коронавируса. Признавам си, минава ми мисълта, че не трябваше толкова да се акцентира върху новината, че вирусът подминавал децата. 
Магазинът пълен, всичко има, а още повече народ. Слагам каквото ми трябва в количката и забелязвам едни шоколадови десертчета, семейно любими, но рядко срещани. Грабя с пълни шепи, когато чувам глас в ухото: презапасяваме се, а? Разменяме няколко думи с познатата ми по актуалните теми и всеки нарамва торбите към къщи. 

Докато сготвя, то станало 20 ч. и от телевизорите се понася треперещият глас на генерал Мутафчийски. Той е видимо превъзбуден, опитва се да контролира тембъра и тона си, докато порицава обществената безотговорност. Но когато патетично възкликва, и моля не питайте за фризьорските салони, се възторгвам и аз, че има и още някой като мен, възмутен от непоследователността в прилагането на най-строгите мерки. Заспивам обнадеждена.

Неделя сутрин. С половин око поглеждам към новините, очаквайки среднощен брифинг в отговор на дръзкото предизвикателство към властта. Нищо подобно не се е случило. Властта се държи, все едно призивите за затягане на мерките не се отнасят до нея, а следва да се прилагат на самоорганизационен принцип от квартални доброволчески дружинки. Лошата новина е, че трябва да отида до аптеката (здрави сме, може да продължите четенето спокойно!).

Минавам покрай кварталния супермаркет. Отпред опашка. Стоя и гледам с изследователски интерес. Магазинът въвел пропускателен режим – излизат пет човека, пускат пет човека. За целта е деактивирана автоматичната врата. Ама отвътре няма гавазин, който да слага нещата в ред, нито някъде има поне бележка, написана на ръка. Резултатът е, че отне само пет минути на излизащите да открият аварийния изход, а на влизащите – че могат да влязат, когато някой отвори вратата отвътре, за да излезе. А тия, дето решиха да изчакат отварянето на главния вход, си стояха под дъжда, защото така и не идваше моментът, когато магазинът ще се опразни, за да пуснат новите клиенти. 

Неделя следобед. Нови, по-строги мерки няма. За сметка на това, църквите (като фризьорските салони) работят и призовават хората да идат да се помолят за Божията помощ. Защото, разбира се, светите тайнства не пренасят зарази, ако и да преминават от поповата ръка в мирянската уста, а само лекуват, най-вече душевно. Нищо, казвам си, явно идеята беше през почивните дни хората да се адаптират и от понеделник нещата ще влязат в русло. Още повече, че министърът на образованието каза, че дигиталното обучение започва от понеделник. Викам си, то не започна от двайсет години, ама добре, нека е от понеделник.

Понеделник започна както очаквах: началникът на извънредното положение Гешев се появява по телевизора и предупреждава, че лошо ни се пише, ако не спазваме мерките. Те са си все така ония, лабавите, обаче властите могат да решават и друго, според ситуацията. Междувременно, ученици и учители трескаво сформират групи в най-различни приложения и платформи, за да започне дигиталното обучение от понеделник. Тук сведенията стават противоречиви: едни са се озовали в класните стаи на „Гугъл“, други винаги са си били там (или в подобни), трети се задоволиха с чат във „Вайбър“. Най-култовият случай, за който знам, е учителка, която уведомила учениците, че през техен съученик ще им праща снимки на задачи и туй то. Подозирам, че има деца, които и да искат няма как да участват в дигиталното бригадирско движение, поради липса на компютър, на интернет или на грижа и надзор.

Междувременно, темите в родителските дискусии онлайн плавно преминават от „къде да учим“ в „какво да пием“. Вместо информация къде все още продават маски и селен се обменят съвети как да озаптим пуберите в условия на карантина, как да напазаруваме на тъщата, без да я заразим (неумишлено), как да имаме дълъг и щастлив брак (само тия две седмици да минат!).

Понеделник дойде и си отиде, но всичко си е постарому. И тоя път вместо както трябва, се получи както винаги. Но нищо, скоро пак е понеделник. 

Прочети