Не е изключено да има украински бежанци, които предпочитат да стоят в хотел на плажа, вместо в база в Паничище. Не е изключено да има некоректни и неморални украинци, които планират да се завърнат в опустошената си родина след като хванат достатъчно добър тен. Вероятно е така.
Но третирането на всички търсещи закрила от война като нагли и неблагодарни навлеци, и то в условия на партийно застъпена ксенофобия, безкраен поток от хибридни атаки и пропагандни речи и масово демонизиране на „нацистите“, е възмутително.
Ясно е, че тук става въпрос за обръщението, с което вицепремиерът Калина Константинова зае официална позиция „сърдене“ спрямо украинските бежанци, които не напълниха влаковете и автобусите, които трябваше да ги откарат от Черноморието до бази в Рибарица и Паничище.
Образът на украинеца-бежанец у нас е доведен до някаква мрачна сатира. В очите на “обикновените” българи от фризьорските салони той е нагъл, нахален и с имперска амбиция за завладяване на българските плажове и детски градини. Жени с маникюри, жени по молове, жени в скъпи коли. Наистина страшно.
Има и по-страшни неща обаче. Когато “средният” българин напише във Фейсбук, че не може да се дават пари на украинците, като няма пари за българските пенсионери/деца/кучета, е едно. Но когато подобна безчовечна позиция, предполагаща, че състраданието е изчерпаем ресурс, а бюджетът на една държава – някаква плаваща сума пари, от която всеки може да иска по собствена преценка, е съвсем друго.
Защо Украйна, а не Афганистан? Защо Украйна, а не Сирия? Защо кучета, а не пенсионери? Защо пенсионери, а не деца?
Покрай войната в Украйна стана ясно, че много от българите не притежават елементарни способности за мислене в символи и разчитане на символи. Защо иначе бяха терабайтите клавиатурен хейт в социалните мрежи по повод издигането на украински флаг на сградата на Столична община? Или пороят от думи, който се изсипа върху статуята на Украинската майка, която бе поставена срещу Паметника на съветската армия? Или възмутеното удивление от това, че украинската песен е спечелила „Евровизия“?
Във всички тези примери говорим за символи. За символична подкрепа на един народ, който повече от три месеца живее и умира във война. Това е. Това е всичко. Символична подкрепа от страна на държавата, от страна на обществото, от страна на артистите. Не опит за превземане на кметството от украинци, не напън да изобразим украинската майка като Ам-гъл, не отричане от българщината и чуждопоклонничество. А нещо като метафора на нормалната емпатия, която произтича от знанието, че някъде има хора, които умират от глад в мазета и от ракетен обстрел в леглата си. И част от тези хора са избягали у нас в търсене на живот, максимално близък до онзи, който са водили в родината си. И това не включва нито палатки, нито фургон, нито вигвами или иглута.
В този смисъл едно от нещата, които им дължим като демократично общество, е информация – къде отиват, как изглеждат базите, какво ги очаква там. Защото ако следващата врата, на която потропа войната е нашата, може би няма да искаме да бъдем натоварени във вагони с децата си и „интегрирани във вътрешността на страната“ без много обяснения.
Или кой знае…
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
