Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
Случаят със самоубийството на 18-годишния Билгин Алишев в баташкото село Нова Махала провокира поредно вглеждане в проблемите на образованието и грижата за децата в България. Темата „влезе“ в новините благодарение на съучениците на момчето — гневни на системата и на възрастните, че не са ги чули. И че не са чули самия Билгин, който преди две години в час по гражданско образование се изправя пред класа и пред случайно присъстващи външни наблюдатели и споделя, че е обект на тормоз от учителка.
Билгин няма да отиде на абитуриентския си бал, защото случката в часа по гражданско образование приключва тогава — през 2024 г. На момчето е направена забележка, че уронва престижа на училището и разговор не следва. На 22 януари, 2026 г. той посяга на живота си след конфликт в училище.
За случая в Нова махала, за липсата на психично-здравно образование и какво е общественото ни разбиране за уязвимост, разговаряме с доц. д-р Михаил Околийски, психотерапевт с близо 30 години практика и водещ експерт в Световната здравна организация.
Трагедията в Нова махала изненада ли Ви като обществена реакция и отзвук?
Не, защото този случай следва и други подобни от страната на деца, които правят опит за самоубийство и, за съжаление, се стига до фатален край. Това, което ме изненадва обаче, е силната реакция на съучениците, които искат да дадат гласност и да намерят подкрепа за проблема, който води до самоубийството - според тяхната гледна точка.
Но това има и много трагична страна – тоталната липса на здравно и психично-здравно образование в училищата. Нещо, което от години с колеги се опитваме да подкрепяме и да въведем в българските училища, съобразено с възрастта. Тази програма трябва да бъде в съвместна работа с Министерството на образованието, което да осигури както подготовката на учители, така и пространството под формата на часове, в които се случва разговорът за рисковете в човешките отношения, проблемите на психичното здраве, проблемите на идентификацията като човек, включително сексуалната идентификация. Всички тези огромни нужди, които имат децата, за да могат да правят здравословни избори, да разбират защо се чувстват зле и как могат да получат помощ.
Как се оказва такава помощ в момента в българските училища, където от години има изискване да работи психолог?
Разбира се, има и свестни психолози и педагогични съветници, но те не са обучени за тези крайни форми на автоагресивно поведение и междуличностна комуникация – включително любовна мъка, проблеми с родителите, проблеми между учителите и децата.
Подобен тип вмешателство на хора, които нямат компетентността да дават обратна връзка, води до подобен тип "бели", които много лесно могат да се случат, дори и при добри намерения.
Човекът, който прави интервенцията, трябва да е подготвен и да знае как да „пипа с кадифени ръкавици“. И още нещо много важно – за автоагресивното поведение и опитите за самоубийство трябва да се говори изключително внимателно. Нещо, което не наблюдаваме в случая.
В интернет се оповестяват имена и съдби, публикуват се видеа с деца, които са отчаяни и крайни в мненията си. Тези видеа остават и това е рисково. Според синдрома на Вертер това може да доведе до още такива форми на автоагресивно поведение при деца със сходни проблеми. Тук и медиите трябва да са много отговорни и внимателни. Широката дискусия на непрофесионалисти по темата не е от полза.
Какви са проблемите, които виждате в цялата система на комуникация – от училището, през семейството, до общността?
Най-големият проблем е, че децата, влизайки в пубертета, не биват подготвени за хормоналната буря, необходимостта да се идентифицират като личности и трудностите в адаптацията и комуникацията. Това се учи.
Българските тийнейджъри са "ограбени" от възможността да договарят начина на комуникация, за разлика от връстниците си в Западна Европа. Липсва знание какво те очаква и как да се справиш с него. Липсва и методът peer-to-peer, при който млади хора са подготвени да обучават свои съученици за рисковете за психичното здраве и значението на споделянето. Почти винаги и ние самите не сме подготвени как да водим такъв разговор с децата си, защото също не сме имали здравно образование.
В следващия момент, студенината на училището, липсата на индивидуален подход и емпатия към проблемите на децата се открояват ясно. Проблемите с оценки и поведение често са вид протест и не трябва да бъдат тълкувани като лошотия, а да се търси причината за тях.
Когато децата срещнат добронамерени и компетентни специалисти, те омекват и не възприемат поведението на възрастните като санкция. В случая в училището в Нова махала е била формирана комисия, която да порицае поведението на Билгин. В такива ситуации се къса доверието и надеждата, че някой може да те разбере и подкрепи. Това отчаяно поведение става единствената възможност младият човек да защити достойнството си и да даде знак, че чувствата му са сериозни, защото са били подценявани и превърнати в обект на подигравки.
Отделно има деца, които през призмата на популярността формират клики, които мачкат по-слабите. Ако това бъде подценено от класните ръководители, може да доведе до много тежки последици.
Има ли според Вас индикации за хомофобски тормоз и има ли стигма това да се коментира?
Не искам да спекулирам – това е работа на разследващите органи да разберат какво се е случило. Това е по-скоро една хипотеза. Но генерално хомофобията е едно от най-отровните послания. И за съжаление, в последните години тя бива подсилена от страна на държавата, която прие мракобесни закони за това, че деца, които имат различна сексуалност от традиционната, нямат право да я показват по никакъв начин. Трябва това да бъде тайна, да бъдат порицани, мачкани за това, че са различни. Какъв е резултатът — във всяко едно населено място, обикновено 5-6% са хора с нетрадиционна сексуалност. Те биват маргинализирани, стигматизирани и дискриминирани по най-жесток начин.
Ако в този случай има и такъв елемент, това е просто следствие на тази липса на всякаква милост и подкрепа от страна на държавата под формата на Министерството на образованието, което не би трябвало по такъв начин да третира тези различни деца. В това също има подходи, уроци, системна работа с тези деца. Не да бъдат лекувани, а да им се помогне в процеса на адаптацията им към обществото.
Аз съм имал случаи, в които родители ми водят дъщерите или синовете си, за да ги лекувам от хомосексуалност или транссексуалност. И предметът на работата ми е, освен децата, които трябват да бъдат успокоени и подкрепени, но и родителите, които да продължат да ги обичат такива, каквито са. И това е най-важното. У нас обаче се използват едни източни модели на неприемане, заклейняване и преследване на тези различни деца. И това го казвам най-отговорно и това нещо трябва да се промени час по-скоро.
По-рано коментирахме, че училищните психолози невинаги са квалифицирани за по-сложни ситуации на автоагресия и тежки конфликти. Какви са механизмите училищният психолог да повдигне темата на друго ниво, за да се справи с проблема?
Училищните психолози са като пожарникари – тичат след пожарите, вместо да създават условия те да не възникват. Те са претоварени. Има страхотни колеги, но нямат нито времето, нито пространството, нито подкрепата да работят превантивно, да влизат в класовете и да определят часове за индивидуални и групови консултации.
Аз съм правил това във френската и немската гимназия и съм виждал промяната в реално време. В рамките на 30-40 минути детето придобива усещането, че проблемът му е важен и че някой се интересува от него. Това почти не може да се случи в българските училища, където всеки учител „тича“ след предмета си.
В училище не се разбира важността от превенция на здравните рискове. Това става ясно не само през психичното здраве и агресията в цялост, а през употребата на упойващи вещества, алкохол, хазарт и т.н. България е на едно от първите места по тези зависимости.
Във случая с Билгин има информация, че той е давал сигнали за тормоз, споделял е мисли за самоубийство, а реакцията на възрастните е била по-скоро формална или наказателна в случая. Какво показва това за общественото ни разбиране за уязвимост?
Очевидно като общество допускаме това безразличие и заклеймяване на слабост, на различност. Посланието е да се спасяваш сам и да заприличаш на всички останали. Включително на тези, които те насилват, за да елиминираш проблема. И това е възпитаване в безпомощност, което води до депресивно състояние или самосъжаление. И до липса на всякаква надежда, че нещо може да се промени.
Има ли как да се видят предварително такива знаци у едно дете, което е решило да скрие проблема си?
Трябва да сме много чувствителни към това какво ни казват децата и да ги стимулираме да споделят. Всяка промяна в поведението и настроението е притеснителен знак. Най-важен е диалогът. Никога не трябва да се пренебрегва дори една дума за автоагресия или суицидни намерения – това е червена лампа, която изисква внимателен и професионален подход.
Занемаряването на хобита и занимания, които са носели радост, също е сигнал за депресивно състояние или съмнение в ценността на живота.
