Представлението "Един кон влязъл бар” е чудесно преживяване. И дори дължината му от над 2 часа и половина не натежава толкова. Модерна постановка със силен послевкус.
Самуел Финци е в ролята на комика Довале Гринщейн, който замаскира семейната и родовата травма зад цинични вицове в стенд ъп импровизация, завършваща като изповед. Действието се развива в Натания, Израел.
Още от първите минути Довале дразни зрителите си, заяжда се с жената от 7-мия ред “с ботокса в устните”, с мъжа от балкона с “двойната и тройна бадичка”. В един момент обаче идва обратът - момиче от публиката (Катлийн Моргенайер) провокира отработването на най-ранните и умишлено забравени травматични преживявания от детството на Довале, който се намира в очевидна криза. Един мъж на 57, който се пита не за причината на своето съществуване, а за причината за самото си зачеване.
Идеята за обръщането на живота - за горе и долу, които разменят местата си в един момент, минава през цялата постановка, за да завърши накрая със самотно цвете-стреличка, запратено и захванало се за тавана. Може би, ако целият ти живот е бил с краката на горе, цветето на тавана е обръщането, от което имаш нужда? Примиряване с онези там горе.
Разказ за Холокоста на немски сам по себе се е подобно преобръщане, своеобразно отработване на колективна травма. Такава например, каквато българското общество никога не призна, че има от годините на комунизма и вместо това реши да се крие зад комплексите от турското робство.
Момичето, което се изправя срещу Довале, за да свали бронята му, изкована от ирония и метални нишки цинизъм, е Мъничето, Пиц - съседката, която е яла бой, защото не расте.
В света на "Един кон влязъл в бар” всеки е виновен и носи товара за неща, които не зависят от него, а нещо дребно, като Мъничето, е способно да обърне нещата с хастара навън.
Темата за смъртта присъства от самото начало - от разказа за доктор Менгеле, който докато пуши, отрежда съдбата на евреите с една-единствена дума “ляво, дясно, ляво, дясно”, през белезите по ръцете на майката на героя, които той не помни 5 ли са или 6, до дилемата на самия Довале, изправен пред избора да проиграе в главата си смъртта на майка си или тази на баща си.
Да разбереш, че си полусирак, но да не знаеш кой е починалият родител, е нещо, което слага край на детството, без да те пита дали си готов. Особено тежък удар за човек, прекарал живота си в триединството “ баща- майка-дете” - защото повечето му роднини не са избегнали срещата с доктор Менгеле.
Вместо истината, животът поднася на героя на Санчо Финци 10 часа мръсни вицове, разказани от шофьора на камионетката, който го взима от детския военен лагер, за да го закара до родното му село за погребението.
Лошата новина вади още по-тежки спомени - “целия багаж на спомените, които трябва да влачим”.
Самият Довале обаче прави същото с публиката - спира разказа за смъртта, за да каже мръсен виц, който няма нищо общо със сюжета и с личната му история. “Разведряването” е последвано от разкритието - майката е починалият родител.
Романът „Един кон влязъл в бар“ е публикуван през 2014 г. и веднага се превръща в бестселър. Има няколко издания, преведен е на 23 езика, включително на български. За тази си творба големият израелски писател Давид Гросман печели една от най-престижните международни награди – “Букър”. Камерният театър в Тел Авив създава първата сценична версия. Режисьор е Душан Давид Парижек.
Давид Гросман сам се обажда на Самуел Финци, за да го пита дали „Един кон влязъл в бар“ може да стана постановка за сцена. Финци отговоря, че е писан за такава, разказва той след първото от двете представления в София - на 25 март. Пиесата е копродукция на "Бургтеатър", Виена, "Дойчес театър" и "Залцбургски фестивал". В момента се играе само в Берлин.
След като го гледате, излизате от залата с убеждението, че текстът е създаван за Самуел Финци. Или че Самуел Финци е достигнал ниво в кариерата си да може да изиграе наистина всичко. (Включително и да кара публиката да съучаства - жените да пеят, мъжете да щракат с пръсти. Да, и това се случи вчера.)
През цялото време ви води усещането за роля в ролята, разказ в разказа. Още в началото сме предупредени, че ние не сме истинската публика: “Никой ли не ви каза, че вие тук сте само подгряващата публика, преди да пуснем истинската?”
Финци влиза напълно във вибрацията на текста и отпуска напрежението от немския език с шеги и интеракции с публиката на български.
Накрая героят му Довале завършва с думите „Осъждам те на смърт чрез удавяне!“, а Пиц, която досега е реагирала на вицовете му с няколко минути закъснение, стреля мигновено - “Това е Кафка!” .
Именно в “Присъдата" на Кафка тази същата клетва („Осъждам те на смърт чрез удавяне!“) бележи разлома между баща и син, отново след смъртта на майката.
Снимки: Стефан Н. Щерев, Народен театър
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
