Месец юли, този “луд призрак и познайник стар”, както го нарича Пастернак, ни упои със свежест, с дъх на липов цвят и ни накара да мечтаем. Тази година също, но миналата особено.
Спомням си, че когато започнахме да протестираме през юли 2020, си кимахме съзаклятнически и си казвахме – “Ех… ако успеем, един ден ще пратим македонец в Космоса”.
И ако някой се страхуваше или се прокрадваха колебания, друг го прегръщаше братски и му говореше – “Човече, стегни се! Не забравяй защо сме излезли – ако не се отказваме, имаме шанс Ники Василев да ни бъде премиер”. А за такъв шанс – колкото и дръзко да изглеждаше тогава – си струва да се бори човек. Не да го пропилява. Ако ще мечтаеш, по-добре да е на едро. В мечтите няма цензура, мечтите греят със синкава прозрачност. И Т. Н.
Но всъщност най-заклетите, истински мечтатели и бунтари знаеха още тогава, че шансът е дори по-голям – че ако наистина устоим и се преборим, премиер може да ни бъде… Пламен Николов.
Само трябваше да го поискаме.
А когато знаеш какво искаш, осмеляването вече не е нещо извънредно – то е следващата крачка. Един просълзен баща каза в не-помня-вече-коя поредна вечер на протеста – “Ако ме арестуват или… нещо стане с мене, кажете на децата ми, че съм го направил, за да ги управлява Пламен Николов един ден.“
Струваше си, по дяволите, струваше си.
А всички онези българи в чужбина, които гласуваха за Слави и пееха с пълно гърло „Нека ме боли“ заедно с него на концертите… те в действителност имаха друга, тайна надежда, която не смееха да назоват, за да не урочасат работата.
Те искаха единственото нещо, способно да вдъхне кураж на грохналата нация – искаха Тошко Йорданов в парламента. И то също изглеждаше твърде хубаво, за да е постижимо, но ето че стана.
Не се страхувайте да мечтаете.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
