Гари Каспаров: Добре дошли в путинизацията на Америка, другари!

Месец след началото на втория си президентски мандат Доналд Тръмп ясно покава основните си приоритети: унищожаване на американското влияние и запазване на руското.

Развихрянето на Илон Мъск и неговите кадри от DOGE срещу федералното правителство, заплахите срещу Канада и европейските съюзници и приемането на списъка с желания на Владимир Путин за Украйна и отвъд нея не са съвпадения. Всички тези ходове са стратегически елементи от план по възход и падение на демокрациите, особено частта с падението.

Последователността ми е до болка позната, защото марширувах по улиците, когато тя се разиграваше в Русия в началото на века. С безмилостна систематичност и с мълчаливото одобрение на западните лидери Путин и неговите поддръжници олигарси използваха властта, получена чрез избори, за да направят така, че изборите в Русия никога повече да нямат значение.

Разбира се, американските институции и традиции са много по-силни в сравнение с крехката постсъветска демокрация в Русия, когато Путин пое властта от Борис Елцин. Последният вече беше нанесъл своя дял щети, преди да ръкоположи бившия подполковник от КГБ за свой наследник през 1999 г. Но онези, които отхвърляха предупрежденията ми в началото на първия мандат на Тръмп през 2017 г., че да, същото може да се случи и в САЩ,, станаха по-тихи след въстанието на 6 януари 2021 г., а сега почти мълчат.

Личният афинитет на Тръмп към диктаторите беше очевиден още в началото. От похвалите му за Путин и други избрани лидери, превърнали се в "силни мъже", като турския президент Реджеп Тайип Ердоган и унгарския премиер Виктор Орбан, лъхаше неприкрита завист. Не им се налага да се борят с размирния парламент. Свободната преса е превърната в пропагандна машина за администрацията. Правосъдната система се разгръща срещу опозицията. Избори се организират само за шоуто. Какво от това не е за харесване?

Путин и Русия обаче винаги са заемали специално място в света на Тръмп. Руското разузнаване и пропаганда работеха на пълен работен ден, за да популяризират Тръм - още откогато той спечели номинацията на Републиканската партия за президентските избори през 2016 г. като алтернатива на Хилари Клинтън.

"Уикилийкс" – проект, който отдавна е в услуга на руското разузнаване – но все още подхранва стария си имидж на "разобличител", подаваше хакнати документи на наивно сътрудничещите американски медии.

Докладът на Робърт Мълър осветли степента на сътрудничество между различни руски структури и и кампанията на Тръмп потресаващо ясно - въпреки че години наред движението MAGA крещеше срещу "руската измама", защото Мълър не повдигна обвинения по разкритията.

През май 2016 г. Тръмп провъзгласи Пол Манафорт за водач на кампанията си и превърна алармените камбани за руско влияние в сирени за въздушна тревога - за всеки, който обръща внимание.

Манафорт преди това е бил съветник на Виктор Янукович - проруския президент на Украйна, който се опита да осуети желанието на украинците да се присъединят към Европа, само за да бъде свален от Революцията на достойнството (Евромайдана - бел. ред.) и принуден да избяга в Москва през 2014 г.

Експертизата на Манафорт по това време е предимно в областта на прането на пари и репутации.

Добавянето му към кампанията, когато странната пропутинска реторика на Тръмп („силен лидер“, „обича страната си“, „мислите, че страната ни е толкова невинна?“) вече привличаше вниманието, изглеждаше прекалено: Защо?

От афинитет (към Путин - бел.ред.) кампанията се наклони към дълбоко подозрителна вярност на Кремъл.

Манафорт после беше признат за виновен в заговор срещу Съединените щати и измами. Тръмп го помилва и само наля още дърва в бушуващия огън на сговора.

Русия нахлу за първи път в Украйна през 2014 г. - по време на втория мандат на американския президент Барак Обама. Москва анексира Крим и навлезе в Източна Украйна с несъстоятелни аргументи: за защита на рускоговорящите (които бомбардираше безразборно), срещу "нацистите" в Украйна (също, естествено, и срещу евреите, управляващи Украйна), срещу разширяването на НАТО и срещу т.нар. украински сепаратисти.

На 24 февруари 2022 г., през втората година от президентството на Джо Байдън, Русия започна тотална инвазия в Украйна, опитвайки се да превземе Киев в рамките на известната тридневна "специална военна операция", която Кремъл планираше да проведе. Моментът накара Тръмп и неговите защитници да кажат, че той е бил твърд към Русия: Че нахлуването никога нямало да се случи под ръководството на Тръмп.

Сега, когато втората администрация на Тръмп се надпреварва да уважи всяка точка от дългия списък с желания на Путин, причината за това стана ясна. През втория мандат на Тръмп Путин очакваше той да изостави Украйна, да отмени санкциите срещу Русия, да създаде разделение в НАТО и да остави Украйна относително беззащитна, преди Европа да се организира да я защити.

Точно това се случва днес.

Но Тръмп загуби от Байдън през 2020 г. и, навлизайки в 23-тата си година на власт, Путин се нуждаеше от нов конфликт, който да отвлече вниманието от мрачните условия в Русия. Диктаторите винаги се нуждаят от врагове, за да оправдаят защо нищо не се е подобрило под вечното им управление, а след като вътрешната опозиция бъде елиминирана, външните авантюри са неизбежни.

Путин не очакваше голяма съпротива от страна на Украйна или от Запада, който той успешно корумпираше, блъфираше и тормозеше в продължение на десетилетия. Но тогава се появи един необичаен герой в лицето на украинския президент Володимир Зеленски, бивш комик и актьор, който, както се оказа, може да бъде феноменално превъплъщение на Уинстън Чърчил под вражески огън.

Смелата съпротива на Украйна срещу предполагаемата непреодолима мощ на руската армия продължи достатъчно дълго, за да накара САЩ и Европа да се присъединят към нейната защита, макар и неохотно и бавно.

Изминаха три дълги години. Ирански безпилотни самолети се разбиват всяка нощ в украински граждански центрове; руската артилерия и ракети превръщат цели градове в руини; Китай подкрепя руския опит за завладяване, докато жадно наблюдава Тайван.

Три години документирани доклади за руски изтезания, изнасилвания и масово отвличане на деца. Севернокорейски войници пристигат, за да се бият и да умрат в руската инвазия, докато страните от НАТО стоят настрана, оставяйки украинците да умират във войната, за предотвратяването на каквато беше създаден Северноатлантическият договор. И все пак някак си Украйна се държи на линия, докато военните загуби на Русия растат, а икономиката ѝ се клати.

И отново се появява Доналд Тръмп, който се връща в Белия дом с още по-голяма помощ от Кремъл - и от некадърните демократи - готов да хвърли спасително въже на стария си приятел Путин. На негова страна вече е най-богатият бизнесмен в света, Илон Мъск. (Путин контролира много повече пари от Мъск и Тръмп - не подценявайте как това се отразява на възприятието им за него като за големия шеф).

Заедно с Мъск се появява и една прекомерно използвана и погрешно разбирана дума в американския език: олигарх.

Въпреки че това не е руска дума, постсъветска Русия популяризира употребата ѝ и се опитва да усъвършенства системата, която тя описва. През 90-те години на миналия век най-способните да манипулират новоприватизираните пазари станаха най-богатите хора в Русия. Те бързо овладяха лостовете на политическата власт, за да разширят своите ресурси и богатства, да преследват съперниците си и да размият границите между публичната и частната власт, докато тези граници не бяха заличени.

Путин, неописуем технократ, беше полезно прикритие за милиардери като Борис Березовски: Путин изглеждаше като твърд ветеран от КГБ, който изчиства корупцията, докато в действителност я вкарваше вътре, узаконяваше я и създаваше мафиотска държава. Олигарсите можеха да клекнат и да спечелят, или да се противопоставят и да се озоват в затвора или в изгнание, а активите им да бъдат отнети.

Руската демокрация нямаше институционална памет, нямаше имунна система, която да отблъсне тези атаки. Тя приличаше на сърна, блъсната от локомотив.

Руската Дума, изчистена от истинската опозиция, се превърна в отряд от поддръжници на Путин под ръководството на партията му „Единна Русия“.

Съдиите и службите за сигурност се подчиниха или бяха отстранени при чистки.

Всичко беше впрегнато в изпълнение на президентската воля. Икономическата политика беше насочена към национализация на разходите и приватизация на печалбите, разграбване на страната, за да се напълнят джобовете на няколко десетки добре свързани олигарси.

Външната политика също остана извън полезрението на обществото, провеждана от милиардери в курорти и на яхти. Поток от руски пари заля европейските политици и институции.

Кремълските ферми за тролове и ботове превърнаха социалните медии в национално, а след това и в глобално оръжие.

Ако всичко това започва да ви звучи малко познато, добре дошли в путинизацията на Америка, другари!

Почитта на Тръмп към руския самодържец се превърна в пълноценно подражание.

Насърчаването от страна на Мъск на приятелски настроени към Кремъл кандидати за политическа власт в Германия и Румъния и атаките му срещу Украйна са странни, но не и случайни.

Березовски, който издигна Путин на власт от задкулисието, скоро беше изгонен и заменен с по-сговорчиви олигарси. Той също така имаше ужасен край - намерен беше обесен в имението си в Бъркшир на 67 години - прецедент, който може да накара всеки, който мисли да рискува бизнес империята си, за да играе ролята на сив кардинал за хора като Тръмп и Джей Ди Ванс.

Тръмп не е водил кампания за съкращаване на изследванията на рака и на чуждестранната помощ. Не е заплашвал да анексира Гренландия и Канада или да отмени санкциите срещу диктатурата на Путин. Нито е говорил срещу "изнудваческата" Украйна преди. Общото между тези неща сега е, че те провокират конфликти със съюзниците, които след това му позволяват да разграничи истински лоялните.

Подражанието и сервилността не са едно и също нещо. Тръмп и Мъск биха могли да се опитат да подкопаят американската демокрация и да създадат вертикала на властта в руски стил, без да се кланят на Путин или да изоставят Украйна. Но те не го направиха.

И макар че подражанието е най-искрената форма на ласкателство, сродството и завистта не са достатъчни, за да обяснят рязкото и тотално приемане на всяка руска позиция от администрацията на Тръмп.

В понеделник, на годишнината от тоталното нахлуване на Русия, САЩ дори се присъединиха към Русия в гласуването срещу резолюцията на ООН, осъждаща руската война срещу Украйна.

През 1964 г. Роналд Рейгън произнесе известна реч в подкрепа на Бари Голдуотър за президент, в която каза: „Никое правителство никога не намалява доброволно размера си... Правителственото бюро е най-близкото нещо до вечния живот, което някога ще видим на тази земя“.

Самият аз като „комунист на Рейгън“ още в СССР симпатизирам на онези, които искат да свият и ограничат властта на правителството. Но замяната ѝ с хунта от безотчетни елити - какъвто е моделът на Путин - не е подобрение.

Съкращаването на бюрокрацията обикновено не се свързва с деспотизъм и заграбване на властта. Склонни сме да мислим за wannabe диктаторите като за хора, които пълнят съдилищата със свои опоненти и увеличават размера и властта на държавата. Но те не са това, целта им е правителството да е безсилно срещу частната власт - тяхната частна власт.

Моделът на Путин беше да отслаби всяка държавна институция, която може да му се противопостави, и да изгради отново държавна власт, но едва когато има пълен контрол.

Но защо Тръмп превърна програмата на Путин в свой основен приоритет?

Досега Републиканската партия се съобразяваше с всеки ход на Тръмп, но няколко нейни членове все още се противопоставят, когато Тръмп нарича Зеленски диктатор, докато се гушка с Путин.

Защо тогава толкова рано и с такава спешност се бори с тесните си мнозинства в Конгреса за Русия? Същото може да се попита и за безразсъдната тактика на Мъск с DOGE, която започва да предизвиква ответни реакции, тъй като популярните програми се съкращават, а със загубите на работни места се трупат и ответните съдебните дела.

Може би никога няма да разберем защо Тръмп е толкова извратено лоялен към Путин.

Не знаем защо точно Мъск се е застъпил за Тръмп и Русия, и какво вещаят дълбоките му конфликти на интереси в САЩ и Китай. Но спешността на действията им е страшно предупреждение, което разбирам.

Това не са действия на хора, които очакват да загубят властта скоро или някога. Те бързат към момента, в който ще са овледели контрола върху механизмите, които сега разкъсват и прекрояват по свой образ и подобие.

Не може да се предвиди какво ще направят тези хора, когато смятат, че извършването на преврат е по-малкият риск за тяхното състояние и власт.

Възможно е наградата „Пулицър“ да очаква човека, който открие отговора на въпроса „Защо?“. Но спирането на путинизацията - разграбването от приближени, централизирането на властта, прехвърлянето на решенията в безотговорни частни ръце - е жизненоважният въпрос в момента. Възхищението на Тръмп към Путин е много по-малко опасно, отколкото превръщането му в него.

Тръмп устрои капан на Зеленски при камината в Белия дом с главен герой Джей Ди Ванс

Макрон опроверга Тръмп в ефир за Украйна и видеото обиколи света