Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
Дефицитът на бъдеще винаги отключва огромни резерви от носталгия по миналото, а в "невидимия референдум" за най-щастливо минало Русия си избра годините на Втората световна война - последния период, в който се е радвала на "признание от света, готов да забрави за Сталин, лагерите, гладомора и жестокостите на съветската система".
Това казва писателят Георги Господинов в своя статия, публикувана в The Guardian, в която призовава западните държави да разчетат посланието и предупрежденията на Източна Европа през творбите ѝ.
Господинов стана първият писател от България, чийто роман "Времеубежище" беше номиниран в дългата листа на международната награда "Букър" - едно от най-престижните отличия за преводна литература на английски език.
Именно с примери от "Времеубежище" той дава обяснение за причините, поради които Владимир Путин върна времето назад за Русия и използва военната агресия срещу Украйна, за да пресъздаде онова, по което нацията му изпитва "хроносталгия".
"Путин избра - и това е разбираемо - да се върне в началото на 40-те години на 20 век. Настоящото нещастие и изолация на Русия я накараха да се върне към "щастливите" и силни времена на СССР. Путин не иска да спечели тази война, а да я направи хронична, да принуди всички нас да живеем в този режим. Неговата цел е да бомбардира и изравни със земята настоящето (и бъдещето) с цялата им инфраструктура и всекидневност - да няма вода, топлина, светлина. Да унищожи всекидневния живот, а с това и съществуването. Буквално да у-нищо-жи украинската нация", пише Господинов.
Той нарича паметта и културата "част от имунната система на Европа", но обръща внимание, че войната в Украйна започна в момент, в който "онези, които носеха живата памет за Втората световна война, вече не са с нас".
"Надявам се, че не навлизаме в някакъв странен колективен Алцхаймер. Защото когато пламъкът на паметта загасне, чудовищата на миналото затварят кръга около нас. Колкото по-малко памет, толкова повече минало. Помним, за да държим миналото на дистанция - в миналото", казва още Георги Господинов пред Guardian.
Писателят обръща внимание на това, че проблемът не е само в наличието на памет за миналото, а във въпроса какво и как помним.
"Едно от най-смущаващите неща в момента е изтриването на границата между истина и фалшивост. Фалшивостта не само пренаписва миналото, но предопределя бъдещето. Тя се основава върху ревизирано минало именно за да оправдае настоящата агресия и позор", казва той и дава пример с живота на своето поколение в България.
"В цялото си детство и младост в България ме учеха в училище, че Русия е нашият голям брат, без когото не можем да направим нищо (като всеки голям брат тя може да набие лошите деца в квартала, които ни тормозеха). Разбира се, моето поколение тайно мечтаеше за други държави, за онези бленувани страни на запад от нас. И това е малка справедливост - СССР никога не се превърна в мечтана дестинация независимо от пропагандата. Вместо това си остана място, към което изпитвахме страхопочитание. А това има последици в днешната ситуация", казва Георги Господинов.
"В България днес проруската пропаганда работи лесно на най-различни нива. От чувството за благодарност към нашите двукратни освободители (а както се оказва, двукратни поробители), през преклонението пред руската култура (сякаш Путин и Чехов са близнаци), до изявленията на високопоставени политици, които отказват еднозначно да заемат страната на жертвата", алармира той.
"Не мисля, че дъжравата е преживявала такъв разпад и поляризация - влошени от социалните мрежи и публичните фигури - от десетилетия насам. Може би звучи твърде грубо, но понякога чувствам, че сме на ръба на тиха гражданска война".
Докато има една кървяща рана в историята на континента, целият континент ще кърви, предупреждава писателят. Никой, без значение на колко километра западно се намира, не може да бъде спокоен.
"Центърът на Европа не е нещо статично, застопорено в Берлин или Париж. Центърът на Европа е онази подвижна точка на болката. Там, където боли и кърви. Днес той е на изток, в горда Украйна", казва той.
Финалът на статията на Господинов е призив за бдителност от страна на западните държави- с припомняне на есе на Милан Кундера, озаглавено "Похитеният Запад".
"Кундера започва с последното отчаяно съобщение, изпратено по телекс от директора на Унгарската информационна агенция през 1956 г., докато сградата му е под артилериен обстрел. Съобщението му гласи: "Ще умрем за Унгария и за Европа". В тези критични минути той иска да изпрати послание. Инвазията на руската армия в Унгария е инвазия в Европа; не чакайте, реагирайте. Дали Европа (или западът, по онова време) получи и разчете съобщението?... Есето на Кундера завършва с горчивия извод, че след Втората световна война западът обърна гръб на централна Европа и просто гледаше на него като на сателит на Съветската империя, без собствена идентичност. Тази инерция, смея да твърдя, продължи дори след 1989", казва Господинов.
Източна Европа се е научила "да усеща опасността с кожата си", с "хиперчувствителност към неизбежното", "способност да уловиш усещането за тревога във въздуха".
"Поради тази причина ще си позволя да кажа следното: не подценявайте книгите, есетата и поемите от тази част на Европа. Декодирайте символите в тях. Думите не спират танкове и не свалят дронове. Но могат (дали?) да спрат, забавят или поне да накарат онези в танковете, които воюват срещу невинни хора, поне да се разколебаят. Думите могат да помогнат на онези, които са заблудени от фалшиви новини и пропаганда", казва още той.
