С кама, револвер и патрондаш на кръста, с преметната зад рамо светла манлихера, Гоце приличаше на някакво хайдушко божество.
Китка тъмнокестенови коси се подаваха над високо ясно чело, подпряно от леко смръщени вежди. Валчесто мургаво лице се озаряваше от големи кафяви очи, с поглед обикновено кротък, но готов да заблести като нож при най-малка тревога. Правилен римски нос, поизвит над неголеми мустаци, с ноздри жадно дишащи, обличаваше горещината на благородно сърце.
Обрисувани в неопределена усмивка едва подути устни и хубаво закръглен подбрадник свидетелствуваха може би за едно пламенно чувство, дълбоко поетично в същността си. И в този общ вид имаше нещо извънредно меко и същевременно упорито, нещо извънредно нежно и същевременно заповедническо, нещо кой знае как мечтателно и винаги стремително и победно. В този общи вид беше самия Гоце – в своята мисъл, в своето чувство, в своето дело, в целия свой живот.
Това е описанието, с което Пейо Яворов запомня Гоце Делчев от последните месеци на живота му - поетът придружава революционера, когато преминава "в Турско" (т.е. в Македония) през януари 1903 г. Три месеца по-късно, на 21 април (4 май по нов стил) Делчев е убит при засада край с. Баница до Сер, едва на 31 години.
През 2022 и 2023 г. се отбелязват две важни юбилейни дати - 150 години от рождението на големия революционер (4 февруари) и 120 години от смъртта му. По ирония, точно в този период властите в София и Скопие се намират в може би най-смразената фаза на отношенията си от три десетилетия насам. Неспособността на елитите да сложат "край на историята" и да преодолеят идеологическата схизма се оказва необясним за ЕС или САЩ конфликт.
Връщането към историята на борбите за македоно-одринското освобождение, в което Гоце Делчев е водеща фигура, всъщност може да даде отговор за продължаващото взаимно неразбиране, разделение и недоверие между националистите от двете страни на границата.
За македонците Делчев е символът на самостоятелната им нация. Българската история изтъква, че той е роден в българско семейство в Кукуш през 1872 г., населен по това време с 90% българи, учил е в българско училище и в българска гимназия в Солун, където му е преподавал Константин Величков, по-късно - в софийското Военно училище, от което е изключен.
Развивал е Вътрешната македоно-одринска организация по образ и подобие на българското освободително движение на Любен Каравелов, Христо Ботев и Васил Левски, накрая става началник на всички чети в Македония.
Биографията на Гоце Делчев е такава, че не може да пропуснете аналогиите с Левски - с умението му да се внедрява под прикритие, да организира местна съпротива и да мобилизира подкрепа, да осмисля освободителната кауза в европейски контекст и да не допуска "груб шовинизъм, който помрачава и най-светлото дело".
Целта за постигане на автономия на Македония се тълкува буквално като план за обособяването на отделна нация от българската. За тази идея допринасят и действителните спорове между "вътрешните" (т.е. на македонска територия, останала в рамките на Османската империя) и "външните" (т.е. емигрантите в България) македонски организации за това кой трябва да контролира общата кауза, какви методи да се използват, кога ще е готова Македония за свобода.
В личните си спомени за Гоце Делчев обаче Яворов дава много по-различно обяснение. Той твърди, че българското освободително движение е било способно и без руска помощ, самостоятелно да извоюва самоуправлението в "неразривното единство" на Мизия, Тракия и Македония в края на 19 век.
Руско-турската война от 1877-1878 г. форсира този процес, но не постига целта му. Вместо това води до ситуация, в която "отечеството ни беше разкъсано на три части". Надеждите за това, че Русия "не ще остави делото наполовина" в Македония са "мъчителни очаквания" и "празни сънища".
Ако разочарованието от Русия е заради съзнателната й политика (както Яворов пише - славянството и православието се оказват "две овчи кожи върху гърба на един хитър вълк"), то българското правителство се оказва неподготвено и неспособно да помогне. Вместо това се "лута по кривите пътеки на дипломацията - и много естествено, вадеше очи, наместо да изпише вежди".
Историята се повтаря без промяна повече от сто години по-късно.
Гоце Делчев разбира крайната цел на мисията си като създаване на "конфедеративна република на Балканския полуостров". Преди това обаче "робите тряба да се подигнат целокупно на въстание само когато се почувствуват свободни в душите си", или революция с "граждани, кадърни да понесат всички изпитания на една дълготрайна борба".
Желанието му е кампанията на четниците да се води "с най-голяма икономия на средства и сили", като нападенията срещу турската войска и инфраструктурата да се прави "всякога далече от българското население, което не тряба да излагаме на турски преследвания и жестокости".
"Българите в Македония носят почти сами върху гърба си товара на революцията – и те са нужни, за да се продължи борбата ни, докато постигнем крайната си цел", така го цитира Яворов година след смъртта на Делчев, и допълва: "Македонският народ виждаше в негово лице най-близкия, най-верния, най-любещия свой учител, приятел и син".
150 години след рождението на Гоце Делчев, човекът, който посвещава краткия си живот на свободата и единството, е използван като символ на разединение.
Церемониалните спорове около поклонението пред паметта му се превръщат в по-важна новина от спомена за мисията му.
Както напомня историкът Наум Кайчев в своя статия, Делчев е осъзнавал много добре какъв е дефектът, предаван по наследство на нацията, която се бори за свобода:
"Отцепленията и разцепленията никак да не ни плашат. Действително жалко е, но що можем да правим, когато си сме българи и всички страдаме отъ една обща болесть! Ако тая болесть не съществуваше въ нашите прадеди, отъ които е наследство и в нас, нямаше да попаднат под грозния скиптър на турските султани. Наш дълг е да не се поддаваме на тази болесть..“
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
