Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
"Премахването на диктатор - особено ако неговите приближени останат на власт - не е същото като възстановяването на една държава"
Думите са на проф. Рикардо Хаусман - най-известният икономист, роден във Венецуела, основател и директор на изследователския център Growth Lab към Харвардския университет.
Самият той познава политиката на страната не просто като анализатор и наблюдател. Преди да се присъедини към Харвардския университет, Хаусман е министър на планирането на Венецуела в периода 1992–1993 година. Бил е член на Управителния съвет на Централната банка на страната преди ерата "Чавес", както и председател на Комитета за развитие на МВФ и Световната банка.
Радостта от свалянето на Мадуро, довел страната до разруха, трае кратко във Венецуела, пише той в своя статия за The Economist. Хаусман отбелязва ключовите елементи, от които зависи възстановяването на страната след управлението на Мадуро и които не включват само петрол.
- Венецуелците днес са четири пъти по-бедни, отколкото при идването на Мадуро на власт през 2013 г.;
- Над 8 милиона души (една четвърт от населението) са напуснали страната заради систематичното унищожаване на правото на собственост, независимостта на съдилищата и свободата на изразяване по времето на Мадуро;
- Петролът сам по себе си не е богатство без правна сигурност и стабилни институции, които да привлекат инвестиции
- Необходимо е възстановяване на демокрацията и правата в страната.
- Венецуела се нуждае от правителство, което да възстанови институциите, а не да се превръща в американска колония.
- В противен случай се създава геополитически риск
Хаусман обобщава, че "това, от което Венецуела се нуждае сега, не е нито отмъщение срещу Мадуро, нито тръмпистка импровизация, а завръщане към свобода и мир".
Професорът по икономика предупреждава, че Венецуела не бива да се превръща в "колония или в транзакционен проект, движен от краткосрочни американски интереси", защото това създава геополитически риск.
Публикуваме целия анализ на Хаусман за The Economist:
"Тъгата няма край, а щастието има". Този стих, увековечен в песента от филма „Черният Орфей“, улавя крехката, мимолетна и ценна природа на радостта.
Венецуелците я усетиха в продължение на няколко изключителни часове на 3 януари, когато новината се разпространи като пожар. Николас Мадуро, който управляваше Венецуела чрез репресии и разруха, беше отстранен след драматична американска военна операция.
Шокът не беше само политически, а и емоционален. В Каракас и Маракайбо, в Маями и Мадрид венецуелците си позволиха да си представят бъдеще, изпълнено с достойнство и надежда, завръщане към нормалния живот.
Щастието обаче бързо беше заменено от тревога, когато президентът Доналд Тръмп даде пресконференция в Мар-а-Лаго няколко часа след операцията.
Америка вече щяла да „управлява“ Венецуела.
Доналд Тръмп говори много за петрола, но не каза нищо за демокрацията - освен че отхвърли Мария Корина Мачадо, носителка на Нобелова награда за мир и лидер на демократичната опозиция. (По думите му Мачадо не се ползвала с достатъчно „уважение“, за да управлява страната, въпреки че венецуелците гласуваха масово за нейния съюз на изборите през 2024 г., които Мадуро открадна.)
Вместо това Тръмп заяви, че Америка щяла да работи с вицепрезидента на диктатора.
Той говореше така, сякаш притежава страната и нейните активи. Венецуелците се оказаха обект на неговото благоволение, а не действащи субекти в собствената си съдба.
Венецуелците много добре знаят, че премахването на диктатор - особено ако неговите приближени останат на власт - не е същото като възстановяването на една държава. А има много за възстановяване.
Когато Мадуро дойде на власт през 2013 г., венецуелците бяха приблизително четири пъти по-богати, отколкото са днес. Последва най-голямото свиване на икономиката, регистрирано в мирно време.
То предизвика напускането на 8 милиона венецуелци, или една четвърт от населението. Това не беше резултат от чуждестранна инвазия или природно бедствие, а самопричинена катастрофа, съпроводена с жестокост, репресии и корупция в самата страна.
В основата на този срив стоеше систематичното демонтиране на права.
Правата на собственост бяха изпразнени от съдържание; договорите загубиха смисъл; съдилищата престанаха да бъдат независими; изборите спряха да имат значение, а изразяването на мнение се превърна в престъпление.
С изчезването на правата изчезнаха и сигурността, инвестициите, доверието и способността да си представяш бъдещето.
Хората престанаха да планират, защото бъдещето вече не им принадлежеше.
Поуката е проста, но дълбока: благоденствието не произтича от петрол, укази или дори от благоразположени управници. То произтича от права.
Правата създават частна собственост. Правата създават сигурност. Правата създават дебат. Правата позволяват на хората да инвестират, да иновират, да мечтаят — и да преобразяват реалността.
Ако отнемете правата, обществото запада. Ако ги върнете, възстановяването става възможно.
Това, от което Венецуела се нуждае сега, не е нито отмъщение срещу Мадуро, нито тръмпистка импровизация, а завръщане към свобода и мир.
Човечеството вече е изобретило технологията, която прави това възможно: демокрацията.
Демокрацията не е просто гласуване. Тя е система за агрегиране на предпочитания, съчетана със защита на свободите. Това е единственият механизъм, който познаваме и който в дългосрочен план може да съгласува политическата власт със съгласието на обществото.
Венецуела се радваше на това през голяма част от втората половина на XX век и то остава глобалната формула за устойчив просперитет.
Чависткият проект, започнал през 1999 г., постепенно, но безмилостно разрушаваше тази система, подкопавайки разделението на властите, индивидуалните свободи и накрая самата демокрация.
Пътят назад е да се следва този процес в обратна посока. Няма пряк път, който да заобикаля възстановяването на правата и върховенството на закона.
Решаващо е, че венецуелското общество вече е направило най-трудното.
Страната показа търпение и кураж, като се обедини в процес, продължил дълго време.
През 2023 г. венецуелците масово застанаха зад Мария Корина Мачадо като лидер на демократичната опозиция, но тя беше незаконно отстранена от президентската надпревара.
На следващата година те въпреки това осигуриха убедителна победа за нейния съратник Едмундо Гонсалес Урутия, като почти навсякъде страната гласува против диктатурата.
Волята на венецуелците е пределно ясна. Но превръщането на тази воля във власт беше осуетено.
Венецуела се нуждае от цивилно правителство, което работи в рамките на закона, спазва индивидуалните свободи, носи отговорност пред избирателите и е способно да възстанови институциите.
Изглежда, че Тръмп не разбира това.
Той говори така, сякаш огромните петролни резерви на Венецуела правят демокрацията излишна. Сякаш чуждестранните инвестиции, най-вече от американски петролни компании, могат да заместят политическата нормализация.
Това е заблуда дори според критериите на американския президент.
Петролът не е богатство, докато добивът му не може да бъде монетизиран; а това изисква дългосрочни инвестиции.
За тях е необходими правна сигурност: защита на правото на собственост, изпълними договори, ясна данъчна система и предвидими правила за концесиите и плащанията.
Петролните компании, които не отговарят пред президенти, а пред акционери, регулатори и съдилища, няма да вложат капитал в правен вакуум.
Идеята, че петролните резерви могат да спасят Венецуела и да донесат печалба на Америка, без легитимна правна система се разпада при по-внимателен анализ.
По-дълбокият риск е геополитически.
Венецуела не бива да се превръща в колония, в странична мисъл или в транзакционен проект, движен от краткосрочни американски интереси.
Най-големите успехи на Америка след Втората световна война не дойдоха от извличане на ресурси от Европа или Япония, а от предоставяне на обществени блага: сигурност, институционално възстановяване и ред, основан на правила, който позволи на обществата да просперират.
Тази стратегия донесе огромни ползи както за получателите, така и за самата Америка.
Венецуела се нуждае от същата либерална формула: мир, справедливост, демокрация и права. Смелото желание на гражданите ѝ за демокрация трябва да бъде използвано, а не пренебрегнато. В противен случай семената на бъдещи конфликти ще поникнат, особено ако националните стремежи се сблъскат с американските приоритети.
Тъгата, както ни напомня песента, няма край. Венецуела понесе достатъчно мъка.
Онези кратки часове на щастие разкриха нещо съществено: венецуелците не са се отказали нито от демокрацията, нито от обществото си.
Задачата сега е от това да се изгради устойчива реалност, не чрез сила и не чрез петролни фантазии, а чрез възстановяване на волята на народа, така че той да може да започне трудната, търпелива работа по възстановяване на правата и изграждане на институциите.
Това е единственият път, по който щастието, колкото и крехко да е, може най-сетне да намери начин да остане".
