Интервю на „Вайръл стихове за секс и драма“ със същите

Всичко помежду ни започна, когато в края на една обедна почивка през 2017 година Цветелина ме видя да плача пред офиса. Изживявах сериозна житейска криза. Бях ходила да паля свещи в „Света Параскева“ и в „Света София“, но и на двете места имаше по едно опело и не успях да вляза. Пропуснах си обяда, не че имах много апетит тогава. Поспрях се на връщане пред входа на сградата, където работехме, за да изям някакъв полуфабрикат и рухнах. Тя ме видя от колата си, излезе и каза: „Ела, ще те водя в Руската църква“, без да знае, че допреди пет минути се чудех дали да не ида сама и дотам, но се отказах, защото обедната ми почивка свършваше. „За*би я обедната почивка“ – призова ме тя и тръгнахме. Оттогава все вървим.

Антония Антонова и Цветелина Вътева са автори с дългогодишен опит в българското уеб пространство. Запознават се преди близо 9 години в една медийна редакция на улица „Стара планина“ срещу операта в София и измежду интервютата, публицистиката, репортажите и оперативките започват своята човешка връзка.

„Първият път като я видях, тя нахлу в офиса с рев, закъснение и размазана спирала, и си казах: „На това момиче нещо му има. Няма ли работно време за нея…“ – спомня си Антония.

„Първият път като я видях си беше направила плитка на датска селянка, която носи менци с мляко, но ми се стори, че има доста хубаво лице, което ме подразни. После каза, че е от Своге и помислих, че се бъзика“ – споделя за колежката си Цветелина.

Няколко години по-късно и броени дни преди първия ковид локдаун у нас, Антония създава във Facebook страница с името „Вайръл стихове за секс и драма“. Двете започват да публикуват в нея шеговити стихове, замислени като контра и пародия на плъзналата Instagram поезия wannabe.

5 години по-късно „Вайръл стихове за секс и драма“ гони 60 хиляди органично достигнати последователи във Facebook, а Антония и Цветелина правят редовни поетични спектакли в София и из страната, докато играят за четвърти сезон своето редовно представление „Секс и драма“ в Театрална работилница „Сфумато“.

Наричат ги поетични шоута или спектакли, защото живите им срещи с публиката надскачат традиционните литературни четения и се превръщат в събития, движещи се някъде на границата между театрално представление, стендъп драмеди и подкаст на живо.

Който ги е гледал и слушал на живо – знае. Следващото им поетично шоу е на 1 декември в столичния Sofia Live Club и се очертава да бъде епично.

По този повод публикуваме едно безаналогово интервю, в което двете задават въпроси една на друга. И отговарят, без да звучат безупречни. Което е в силата им.

Част Първа. Или когато Цветелина попита Антония какво най-много я дразни у нея, а Антония не можа да спре да изброява.

Цветелина: Помниш ли първия текст, който си написала?

Антония: Всъщност, преди да пиша текстове, си измислях устно такива. Помня, че като бях на 4-5, слушах непрекъснато една плоча с приключенията на Том Сойер и Хъкълбери Фин. В този период баща ми работеше в Сирия и бяхме отишли при него. За крехката ми възраст тогава месеците, прекарани там, бяха сериозно предизвикателство от гледна точка на разбирането ми за дом.

Въпреки че бях с родителите си, тъгувах по къщата, двора, братовчедките ми, които живеят над нас, котките, изобщо за България според детските ми представи. За познатото ми нормално. Помня как измислих нов текст на една песен от плочата, в която оригинално ставаше дума за плаване със сал по река Мисисипи.

Аз обаче си пеех друго. Пеех си за дома. Иначе в предучилищната написах едно любовно стихотворение за един Боби, в което обещавам, че ще му готвя. Но най-първото, което съм писала, мисля, че беше посветено на котката ми. В него пишеше, че не е розова на цвят.

Оттогава мъж не може да измести котка от живота ми.

Цветелина: Какво е „Вайръл стихове за секс и драма“ за теб – сбъдната мечта, работен проект, отдушник?

Антония: Бих казала, че е неизбежност. Вайръл-а нямаше как да не се случи. Години наред имах нужда да правя точно това. Накрая просто си го позволих.

Цветелина: Много сме нищили, къде на шега, къде не, че си „агресивна“. Ти самата също си се определяла така в едно интервю, мисля, че при Митко Павлов. Агресивна ли си? И какво всъщност стои зад твоята агресия, защото самата ти споменаваш в свой стих „гнева и майка му – тъгата“.

Антония: Абе, не съм сигурна колко хора ме определят като агресивна и дали всъщност съм чак па толкова агресивна. Това не е ли донякъде и мит, създаден от мен и теб, който внушаваме на почитателите ни, за да не си помисли някой, че ти си комплексарката, която блокира? Сакън. В този ред на мисли според мен комплексарско и (авто)агресивно е да не отстояваш личните си граници.

Цветелина: Айде, пак ме нападна. Защо непрекъснато блокираш хора? Не искаш ли да имаме максимално много последователи?

Антония: Не, не искам. Блокирането е нещо съвсем нормално и цели да поддържа добра хигиена в страницата, за да не бъде тя поредният Фейсбук коптор, където всеки може да отиде до тоалетната.

Иначе има много гняв в мен, да. Предполагам, че у всеки мислещ и чувствителен човек днес има много гняв. Блокирането също ми помага да се справям с него. Изобщо границите, за които споменах, са хубаво нещо. Аз самата по-добре общувам с хора, които също имат и отстояват такива.

Цветелина: Явно не такива като мен. Освен че пишем в страницата, редовно имаме изяви на живо. Какво значат те за теб? Какво получаваш от публиката?

Антония: За мен живите ни представления пред публика са една леко закъсняла, но все пак сграбчена възможност да изявя себе си като артист и като човек изобщо. Чувствам се все повече на мястото си на сцена.

Обичам да гледам публиката в очите. Обичам и докато изпълнявам любовните си текстове пред тях, да прехвърча слюнка от мен по посока на лицата им. Интимен акт си е отвсякъде. Особено в камерната зала на Сфумато.

Цветелина: Като каза „интимен“, и двете споделяме в страницата изключително лични, направо интимни неща. Това не ти ли носи дискомфорт?

Антония: Формата, в която ги споделяме, е от значение. Да, няма как да кажем, че това са измислици, защото на 90% не са. Но има и друго. Това са художествени текстове. С всичките възможности, които това обстоятелство отключва. Вътре има много хиперболи, метафори, повторения на ужас. Не изпитвам дискомфорт, напротив – изпитвам удовлетворение и облекчение. Това е творчество.

Всъщност, хората, които споделят публични снимки на децата си в училищния двор, споделят много повече лични неща, отколкото ние в което и да било четиристишие, в което говорим за половите си органи.

Няма кой да ме убеди в противното. Защото няма да е прав.

Цветелина: Защо не обичаш да ти говорят на „ти“?

Антония: Защото смятам, че заслужавам да ми се говори на „вие“ от непознати. Става дума за елементарно възпитание.

Цветелина: Неведнъж си се произнасяла с пренебрежение към литературните награди в България. Защото нямаш такива ли, или има и друга причина?

Антония: Не само заради това. И не само към литературните награди. Спокойно мога да кажа, че голяма част от наградите изобщо в България са някаква измишльотина с цел пиар на организаторите и вдигане на шум за самото вдигане на шум. Музикалните награди не са нещо по-различно.

Веднъж гледах „Мениджър на годината“ по телевизията и лошо ми стана. Имам чувството, че даже ефектът е обратен за номинираните, които действително са свършили някаква работа. Рискът да изглеждаш като някакъв папагал, нареден там за целите на колективното развяване на перушина, е действителен. Човек трябва да работи със сърце и със страст. Трябва да му идва отвътре.

Ок, може да получи награда за това, но наградата не бива да е цел. Иначе е малко като да си бележкар, който учи заради оценките, а не заради знанията. Всеки има нужда от признание, но е важно откъде идва това признание и важно е да не се водиш в делата си от желанието да бъдеш харесван и оценен. Последното е пагубно за един творец.

Напротив, много е важно да не си харесван. Да е харесван всеки може. А и вижте Камен Калев колко секси отказа „Златен век“. Да вземеш награда е готино, ама това… Това е друго ниво на готино.

Цветелина: Ясно. Яд те е, че нямаш награди. Нищо, някой ден може и да получиш. Кажи сега, творческото партньорство между две жени звучи абсурдно за много хора. Как постигаме равновесие според теб?

Антония: Най-вече като ти търпя заяждането и комплексарските на моменти подигравки, а ти си толерантна към горчивите истини, които споделям, за които обикновено твърдиш, че били просто обиди. Иначе, ако трябва да съм още по-коректна в отговора си – Божа работа е това. Фактът, че очевидно не сме два остри камъка, помага.

Цветелина: А защо всъщност сме две? Защо всяка не си направи нейна страница?

Антония: Защото съединението прави силата. Патриотки сме.

Цветелина: Какво най-много те затруднява в общуването с мен? Какво най- много те дразни?

Антония: Не са едно и две неща. Че не можеш да казваш „не“, но знам, че работиш върху това и вече можеш все повече. Това, че трябва да ти давам зор, да те ръчкам, това, че ти пука да не обидим някого с нещо в ситуации, в които не сме тръгнали да обиждаме никого с нищо. Това, че закъсняваш. Това, че казваш, че нещо ще го свършиш днес и не го вършиш днес. Това, че имаш пубертетски реакции на моменти и те избива на бунт срещу неща, които са хубави, но само за да се разграничиш от някакви хора, които ги изповядват и те дразнят, заставаш в опозиция. Негативното ти говорене за себе си и дързостта ти да говориш в първо лице множествено число, включвайки мен, негативни неща, в които аз не се разпознавам. Генералната ти инфантилност. Абе, много са. Още има, но да не прекалявам.

Нещата, които ни крепят като екип, очевидно са повече.

Цветелина: А какво ти давам в творческо отношение? И не само в творческо.

Антония: Чувствам връзката ни малко като успешен брак. Даваш ми възможност да приемам другия такъв, какъвто е. Нещо, което принципно ми е трудно, но с теб сякаш се получава. Творчески ми даваш вдъхновение чрез талант и интелигентност. Обичам да разговаряме. Носиш ми интелектуално удовлетворение и получавам разбиране от теб в много отношения. Хич не е малко.

Цветелина: В страницата ни има поезия, има смешки, сторителинг, простотии и политика. Какво е общото между всички тези неща?

Антония: Ние сме общото. Изобщо не разбирам нуждата да се пише еднопластово и едноизмерно. Нито да се живее.

Цветелина: Би ли се занимавала с политика отвътре?

Антония: Не мисля. За да се занимаваш с политика в България днес, не с цел да крадеш и да правиш кариера, а заради България, се иска огромно себеотрицание. Иска се възрожденски дух. Повече от всякога.

Иска се тотално да се оперираш от необходимостта някой да те харесва. Да взимаш непопулярни, но правилни решения. Да понесеш тонове омраза, заплахи, дискомфорт, мафиоти, агнешки главички, риск от арест, затвор, да заложиш личния си живот и вътрешния си мир в името на по-голяма кауза.

Не съм сигурна, че аз съм човекът за това. А и вложих много себеотрицание и възрожденски дух в майчинството си в последните 3 години. Не знам останали ли са ми и за държавата.

Искам да пиша книги. И да седя в тишина. Искам да готвя. Искам да правя любов и йога. Понякога да пия хубаво вино. Искам да съм на сцена.

Питай ме пак на 50, ако сме живи. Но предполагам, че тогава ще се занимавам с пчеларство. Ако радиационният фон позволява. Или просто ще си гледам градината. Плюс правенето на любов, писането, готвенето, йогата, сцената и тия неща. Съжалявам, ако разочаровам граждански активните ни читатели.

Цветелина: Съжаляваш, ама друг път. Кажи ни нещо за „Антония от Вайръла“, което не знаем.

Антония: Много сгодна жена е. Ако поиска. Обикновено не иска.

Цветелина: Защо не искаш да казваме кои зодии сме?

Антония: Това са лични данни.

Цветелина: Наближава голямото ни събитие на 1 декември в Sofia Live Club. Какво ще кажеш на хората, които се чудят дали да дойдат?

Антония: Спрете да се чудите. Билети има в Bilet.bg. Засега. Ще е прекрасна вечер. Ако искате да поседнете, елате по-рано. Започваме в 19:30. Няма да има седящи места за всички. Не знам дали и за половината ще има. Вратите се отварят в 18:30 ч.

Част Втора. Или когато Антония попита Цветелина за какво мечтае, а Цветелина започна да говори глупости за динозаври

Антония: Ако приемам че „Вайръл стихове за секс и драма“ е проект, който се радва на известен успех, на какво се дължи този успех според теб?

Цветелина: Не знам какво точно значи „успех“, но предвид изобилието от трогателна обратна връзка от читатели, на което имаме възможността да се радваме вече пета година, вероятно сме успели да внесем смисъл в това, което правим. Което си е успех на фона на ширещата се, всеобща криза на смисъла. Смятам, че голяма част от този успех е честността, с която пишем. Честното писане е пряк път към сърцето на читателя. Пък макар и някои хора да го виждат като ексхибиционизъм. Търпимостта, която проявяваме една към друга, също е солидна част от пъзела на успеха. И твоят устрем да движиш проекта организационно, разбира се.

Антония: Към честността бих добавила и умението, което се развива с опита. Любимият ти Стивън Кинг неслучайно говори за писането като за занаят, който всеки ден се тренира. Но преди да потънем отново в мрака, искам да те питам къде в света на възрастния човек е мястото на мечтите според теб? А в твоя свят? За какво мечтаеш ти?

Цветелина: Ако сложим мечтите от едната страна на една монета, от другата ще е цинизмът. Опасявам се, че с възрастта релефът на мечтите се изтрива все повече за сметка на този на циничния поглед към света. Аз не правя изключение. Някъде около тийнейджърските години спираме да говорим за „мечти“ и започваме да говорим за „цели“. Аз лично никога не съм имала цел. Не умея и да целеполагам, макар че съм се опитвала.

Но съм имала мечти и съм благодарна за това. Като малка мечтаех да стана палеонтолог. Мечтаех си да се целувам с момче и целувката ни да бъде прекъсната от рева на тиранозавър. Все още изпитвам нездрав интерес към динозаври – за разлика от сина ми, уви. И до днес мечтая за машина на времето, с която да мога да го връщам назад. Не само за да видя на живо Therizinosaurus cheloniformis в естествена среда, но и за да се видя пак с любимите ми мъртви.

Повечето ми мечти не сбъднаха, но работата на мечтите не е да се сбъдват, а да поддържат вярата ни във възможността да се сбъднат.

Антония: Ясно. Не мечтаеш за още много споделени сцени и книги с мен за разлика от мен. Мерси. Често малко на шега, малко наистина казваме, че не сме приятелки, а колежки. Какво би казала на близките, приятелите и познатите, според които това нашето е весело хоби, ама не е точно работа?

Цветелина: Бих им казала, че не всяка работа може да се измерва в пауърпойнтски презентации, екселски таблици и седене в офис от 9 до 5. Отдавам заблудата им на недостатъчно контакти с артисти и непознаване на творческата работа отблизо.

Антония: Да, а и в България сякаш битува едно схващане, че работата трябва да е досадна и натоварваща, иначе не е работа. Иначе сравняваш ли се с мен в писането си? А в друго? Защо и как?

Цветелина: Сравнявам се, да. И се влияя от теб. Имаш някои творби, за които ти завиждам – яд ме е, че не съм ги написала аз. Например, онова, хорър стихотворението. И онова с Ницшеанския мотив, което завършва с „…след този път, преминеш ли завоя, ти няма да умираш, ти няма да умреш. смъртта ще е за хората“. За друго освен за писането… Не бих казала. Не мисля, че имаме много други паралели, по които да се сравняваме. Нито какво да делим.

Антония: Е, и двете сме жени. Това е нелош паралел. Каква е цената на това да имаме успешен екип от две? Не е ли много трудно артистки да се търпят по такъв начин? И в този ред на мисли, да те питам и аз теб - кое най-много те дразни в мен?

Цветелина: Цената вероятно са спорадичните конфликти, понякога преливащи и в скандали. Необходимостта от напасване, която чат-пат ни коства доста усилия: да вникнем в мотивацията на другия да се държи по определен начин, да му простим някоя истерия, някоя несъобразителност, неуместност, момент на слабост, на агресия, на тъпотия. Ако бяхме всяка сама за себе си, нямаше да се налага да се търпим. Но нямаше да я има и онази магия, която се събужда между нас само на сцена: и която кара публиката да се смее или да плаче, а нас – да излизаме извън собствените си ръбове, рамки и граници.

А сега по същество. В теб ме дразни налудничавата ти реактивност, съчетана с увереността, че нещо, което съм казала или направила, има връзка с теб. Предполагам, че е форма на егоцентризъм. Приемаш себеотносно неща, които не се отнасят до теб. Това ме кара понякога да премислям думите си преди да ги кажа и да внимавам, защото не знам как ще реагираш. Много е затормозяващо. Хубавото е, че това го има само в онлайн общуването ни, а на живо отсъства като проблем. Онлайн общуването по принцип не си е работа.

Дразни ме и потребността всичко да се случва тук и веднага. Не мога да отговаря на тази енергия. Но в същото време го оценявам, защото ако я нямаше тази потребност, щяхме да влачим неща до безкрай.

Дразни ме и назидателният тон на човек, който на всяка цена е прав, който понякога вадиш в страницата.

Антония: Не може да се каже, че те дразнят по-малко неща в мен, отколкото мен - в теб, да ти кажа. A кое ти е най-приятно?

Цветелина: Интелектуалната стимулация, творческото вдъхновение. Доста неща научих от теб: че трябва да вярвам повече в себе си, например. Сигурно звучи като клише, но нека. Попила съм малко и от размаха и куража, с който „случваш“ неща – не го владея, но поне знам, че съществува – не е малко.

Приятно ми е да общуваме на живо. Тогава нещата, които изброих по-горе, ги няма или ако присъстват, е в много по-незначителна степен.

Приятно ми е да седнем на кръчма. Да седнем на бордюр. Да обсъждаме люляците. Успокояващо ми е в социални ситуации да се облягам на твоята увереност.

Антония: Увереността се тренира. Понякога с фейкване. На теб как творческият процес във Вайръл-а ти повлия като артист и човек и как това влияние те промени?

Цветелина: Отключи в мен силата да пиша поезия и да се самолекувам с нея. Аз съм една от многото жертви на инстантността на социалните мрежи що се отнася до творческия процес – имам нужда от изява, за да се мотивирам да пиша. Вайръла, и по-специално читателите ни, ми дават поле за изява. И признание, което ме ангажира: много по-успешно от каквато и да е критика.

Работата ни на сцена в „Сфумато“ ме извади от редиците на любителския театър, който все още смятам за изключително ценно и удовлетворяващо занимание, и вкара доза професионализъм, предполагам.

Антония: Още ме е срам, като си спомня как Явор Гърдев дойде на премиерата на третия сезон. Беше мега конфузно и наистина велико. Много хубав момент. Макар и реално да нямам идея дали грам му е харесало. Кое е най-хубавото нещо около съвместната ни работа дотук за теб?

Цветелина: Живите ни участия. Това лято четохме в Пловдив, Варна, София, Перник, Своге и навсякъде беше страхотно. Аплодисментите, лицата на хората, разплаканите жени, които искат да ни прегръщат в тоалетните, гларусите, които пищяха над нас във Варна, хорото, което извихме в Своге, феминисткият манифест в сърцето на Перник. Всичко това ме вълнува силно.

До степен да определя този отрязък от време в животите ни като „добър“. Надявам се догодина да ходим на още повече места и да се виждаме с още повече хора.

Антония: Бях на Ник Кейв на концерта в Пловдив и ти споделих под сурдинка скромното наблюдение, че откривам прилики между него и нас. Едната прилика беше, че сам си хвали творчеството. През хумор, но чистосърдечно. Нещо, което намирам за съвсем естествено. Все пак човек пише и твори от сърце и звучи някак неискрено да споделиш нещо написано, па да не си го харесваш. Самото споделяне предполага, че си го харесваш, щом искаш да го покажеш. В този ред на мисли не е ли скромността (да не се бърка със смиреността) просто застраховка срещу провал? Просто излишно его? Страх от отхвърляне? И доколко този страх има място в живота на твореца?

Цветелина: Застраховка срещу провал и страх от отхвърляне – навярно да. Излишно его – доколкото е свързано с другите две. Излишното его може да се манифестира и по друг начин – като прекомерно самохвалство, което също прикрива несигурност. Сигурно и това, като всичко, е въпрос на баланс.

Аз далеч не харесвам всичко, което пиша. Също така не споделям всичко, което пиша. Не мисля, че има нещо лошо в страха от провал, по-скоро ми се струва общовалиден. Но за някои хора може би стои по-страшен, отколкото за други.

Ти си мислиш, че съм скромна или се правя на скромна, за да изглеждам симпатична, но аз съм по-скоро неуверена и зависима от чуждото мнение. Желанието, ентусиазмът, доволството от собствения труд – при мен това са много крехки, много чупливи конструкти. Причините за това обсъждам с психоаналитика си.

Антония: На 1 декември ни предстои голямо събитие в Sofia Live Club. Бъди уверена и сподели какво ще видят и чуят гостите ни там?

Цветелина: Ще видят нас с пайети, диаманти и токчета. Ще чуят някои от най-емблематичните ни произведения. И такива, които не са чували. Да си взимат билети от bilet.bg и да идват. Ще бъде епична вечер.

Антония: Кажи ми нещо мило.

Цветелина: Обичам те.

Може да гледате Антония и Цветелина от „Вайръл стихове за секс и драма“ в Sofia Live Club на 1 декември и всеки месец на различна дата – в Сфумато. Техните текстове са свободни за четене в едноименната Facebook страница, а последни екземпляри от втората им книга все още могат да бъдат открити на https://sexidrama.art/