Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
Дългият тесен коридор води към бялото пространство на Credo Bonum. В края му първо виждаме не картините, а големи живописни обекти. Те стоят пред платната, пресичат пространството, закриват части от него. Цветовете и формите им продължават онези по стените, сякаш живописта е прекрачила ръба на картината и е придобила тяло.
Не е съвсем ясно къде свършва едното и започва другото.
От една точка обектът и картината почти се събират. Няколко крачки са достатъчни, за да разрушат тази връзка и да създадат друга. Фонът излиза напред. Формата получава обем. Онова, което би трябвало да бъде вътре в картината, вече заема същото пространство като нас.
А човешкото тяло е изчезнало от самите картини.
Досега Нора Ампова рисуваше фигури в абстрактни пространства и въображаеми пейзажи. Телата бяха разпознаваеми, светът около тях – не. Цветът можеше да се разлее, перспективата да изчезне, пространството да стане по-близо до психическо състояние, отколкото до география. Фигурите често стояха с гръб към нас. Нямаше поглед, който да срещнем.
Те бяха там вместо нас.
Сега ги няма.
Но мястото им не е празно.
Къде свършва картината
От Ренесанса насам сме свикнали да мислим картината като прозорец. Перспективата организира света отвъд него и поставя човека пред този свят. Окото влиза. Тялото остава отвън.
Каспар Давид Фридрих усложнява тази дистанция със своите фигури с гръб към нас, загледани в планина, море или мъгла. Виждаме пейзажа през присъствието на чуждо тяло. То ни пречи да влезем и едновременно ни позволява да си представим, че сме там.
В предишните картини на Нора фигурата често имаше подобна роля. Някой вече обитаваше неопределеното пространство.
В „Пейзаж от бъдещето“ посредникът изчезва.
И картината идва насреща.
Цветът получава обем. Формата хвърля сянка, закрива друга форма, може да бъде заобиколена. Границата вече не минава по ръба на платното.
Мерло-Понти знае, че виждането никога не принадлежи само на окото. Окото има тяло. Ние винаги гледаме отнякъде. Нещо се показва и друго остава скрито. За да видим невидимото, трябва да се преместим.
Тук това се превръща в част от произведението.
Няма една окончателна композиция. Обектите се събират и разделят, докато вървим между тях. Платното се появява и отново изчезва. Друг посетител преминава между две форми и за миг става част от образа.
Преди Нора поставяше човека вътре в пейзажа. Сега изважда човека от картината и извежда картината при него.
Фигурата отсъства. Човешкото присъствие обаче никога не е било по-необходимо.
Да вярваш след съмнението
Има нещо дълбоко съвременно в това напрежение.
Дълго сме си представяли бъдещето като посока. Прогресът, науката, политическите утопии - зад тях стои една и съща надежда, че утрешният ден може да бъде движение напред. После се научихме да се съмняваме. В големите истини, в обещанията, в самата идея, че историята знае накъде върви.
Това съмнение ни направи по-свободни.
Но човек трудно живее само разобличавайки.
Иронията е великолепен инструмент срещу фалшивата сигурност, но лош заместител на смисъла. Можем да знаем колко лесно надеждата се превръща в наивност и въпреки това да не можем да живеем без нея.
Вермюлен и Ван ден Акер наричат това люлеене между съмнението и желанието отново да вярваме метамодерна чувствителност.
Да вярваш и да се съмняваш във вярата си. Да изпитваш надежда, без да забравяш основанията за тревога.
Точно такова е пространството, което Нора създава.
Формите растат и се разпадат. Красотата им привлича, без да успокоява. Те са органични и изкуствени, познати и чужди, завършени и сякаш още в процес на превръщане.
Има движение, но няма обещана посока.
Бъдещето е тук
„Бъдещето е тук, докато все още фантазираме за него“, казва кураторът Весела Ножарова.
Може би грешката е, че изобщо го мислим като време.
Езикът ни го поставя „пред“ нас. То предстои. Идва. Очакваме го. Някъде отвъд хоризонта, където настоящето свършва и започва нещо друго.
Но хоризонтът е измамна граница. Колкото и да вървим към него, той се отдалечава заедно с нас.
Ами ако бъдещето не е там?
Нора не се опитва да му даде образ. Оставя неизвестното непокътнато.
Ако бъдещето не идва след настоящето, а вече го променя отвътре, тогава тревогата ни не е само страх от онова, което предстои. Тя е смътното усещане, че то вече се е случило, преди да сме намерили думите, с които да го назовем.
Тогава въпросът вече не е „кога“, а „къде“.
Къде се намираме спрямо свят, който се променя по-бързо, отколкото успяваме да го разпознаем? Къде е човекът, когато познатите координати вече не описват мястото, на което стои?
Бъдещето не е хоризонт. То е място, в което вече се намираме, но още не сме успели да се разпознаем.
Бъдещето вече е тук.
Въпросът е къде сме ние.
„Пейзаж от бъдещето / Future Landscape“ на Нора Ампова, с куратор Весела Ножарова, продължава до 6 ноември в галерия Credo Bonum, ул. „Славянска“ 2. Срещата с артиста е на 24 октомври от 17:00 ч.
Нора Ампова напуска платното и превръща галерия Credo Bonum в обитаем пейзаж
