„Не знам откъде да започна“, усмихва се Альона Чербаджи. „Аз съм бесарабска българка от Украйна. Мисля, че това е важно.“
С нея се срещаме в кафенето ѝ Mova - съвсем ново място на столичната улица „Сердика“.
Mova Cafe отвори само преди седмица и предизвика фурор.
„Имаме много работа, защото още сме в началото. Но уикендът беше лудница – в неделя имаше опашка на улицата. Това беше толкова приятно, но и уморително. Радвам се, разбира се, много."
Mova на украински означава „език“. Името носи и нещо съвсем лично – в него са събрани първите букви на всеки от семейството – Моника, Олег, Ваня и Альона.
„Вече от три години сме в България, засега сме тук. Причината да се преместим, разбира се, е войната. Допреди това живеехме в Одеса. Всички бесарабски българи бяхме много активни и сплотени, наричахме се ‘Младежки клуб’ – организирахме празненства, спазвахме традициите. Аз танцувах български танци, преподавала съм и на деца. Именно там се запознахме с моя мъж. Първоначално бяхме просто приятели - танцова двойка, защото и двамата сме високи. После се влюбихме и се оженихме. Имаме две дечица. Да, това е историята.“
Менюто в кафенето е интересно - от сладки мини палачинки, овесена каша с горски плодове, различни видове тостове, през боулове, до печена сьомга и пилешки шницели. Някои от тях са част от традиционната украинска кухня.
Плейлистата, която звучи, също прави впечатление - с ясен Gen Z вайб каквито са и повечето посетители.
Альона описва живота в Одеса като „прекрасен“ и „спокоен“. „Имах малко кафене, тук направихме по-голямо заведение с храна.“
Отдавна искат да реализират идеята си, но не могат да намерят помещение.
„Търсех това място три години. В един момент казах на съпруга си, че се отказвам. Едно нещо или се получава, или не, нали така. Седмица след това наш приятел ни каза за това място. Хареса ни, имаше процес с документите, подписахме договор, направихме ремонт и след половин година най-сетне отворихме врати. Кварталът толкова много ни допада.“
„Имаме българско гражданство, в паспорта ни пише, че сме българи, но преди не идвахме често – само на почивка на морето понякога.“
Когато виждат, че войната няма да приключи скоро и става прекалено опасно, семейството решава да се премести в България.
„Съвсем естествено решихме да дойдем тук, ние говорим езика, имаме българско самосъзнание. Но беше много сложно, аз се съпротивлявах, не ми харесваше, не се чувствах на място. Някои хора бяха агресивни, например когато шофирах и виждаха украински номер, подхождаха негативно. Сега, откакто открих кафенето, се срещнах с българи, които са много открити, много мили. В един момент си мислех: няма да успея, не мога да се разбера с българите. Когато казвах, че съм бесарабска българка, ми отвръщаха, че не съм истинска българка, а аз настоявах – първите ми думи бяха на български. Със семейството – с майка ми и баща ми, със съпруга и децата ми говорим на български. Трябва да се доказвам като българка. Моите предци са избягали от България и са се заселили в Бесарабия, но традициите са запазени. Баба ми ме научи да правя лозови сарми, баничка, тиквеник.“
Родителите ѝ и брат ѝ в момента са в Украйна, много приятели също. „Ние също сме между две места. Все пак войната дава психическо и физическо отражение на човека, няма как. Украинците са силни обаче, продължават да правят бизнес, да строят, дори и сега.“
Бесарабската общност в София не е толкова активна като в Одеса. „Не знам защо, може би нямаме сили, за да се сплотим. Засега не се случва.“
„След три години намерихме своето място“, уточнява Альона. „Сега имам сили да видя красотата на София, на планината, на природата. Допреди това бях сляпа – исках у дома, само това.
Дъщеря ми се чувстваше по същия начин, но сега тя е втори клас в Mузикалното училище, а аз имам работа. Дори често ми прави забележки, че българският ми не е добър. Аз ѝ казвам – ние сме бесарабски българи, така говорим.“
Все пак Альона признава, че ако войната свърши, ще се приберат.
"Обичам Бесарабия, най-прекрасното място на света. Бих се върнала у дома. Но сега сме тук, има работа. Всъщност домът са хората – това е истината.“
Екипът на Mova е изцяло от бесарабски българи. Предимно високи синеоки момичета и момчета, които заедно излеждат на мястото си.
„Това е нашата цел – хора, които са загубени или самотни, да се почувстват добре. За нас това е важно. Искам да се грижа. Планирам да правим премиери на книги, изложби, базари. Да има дневни партита с кафе или вечеря с хубава музика.
Дизайнът на мястото също е от дизайнер от Одеса. Предлагаме и палачинки, олади – традиционни за Украйна, баба ми правеше такива, когато бях малка, правим и сирники с извара, които много се харесват.
Не се позиционираме като украинско кафе или украинска кухня – концепцията е повече европейска, универсална, здравословна храна и хубаво кафе.“
Альона разказва, че се стараят да бъдат подготвени за всичко, за да не разочароват хората. След всеки ден преглеждат отзивите, четат ги внимателно и обсъждат какво са пропуснали и какво трябва да поправят, за да стават по-добри.
„Mova означава още, че говорим с човека на неговия език – може да е български, украински или руски. Положението с Украйна и Русия – да, сложно е, но има руснаци, които поддържат украинците. В екипа имаме момиче, което е от Русия. В първия ден на войната е била на протест. Може би някои украинци няма да ме разберат, но всичко зависи от човека – какъв е той. Много руснаци също страдат от режима, те също трябваше да напуснат родината си и да започнат живота си наново.“
Альона казва, че много се е притеснявала дали кафенето ще има успех – дали ще се хареса на столичани. „Когато хората се връщат – това е най-голямата награда.“
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
