Херман Гьоринг, вторият по важност човек след Адолф Хитлер в Третия Райх, е най-високопоставеният сред нацистките държавници, застанал на подсъдимата скамейка на Нюрнбергските процеси след края на Втората световна война.
Осемдесет години след началото на първия Нюрнбергски процес през ноември 1945 г., делото срещу Гьоринг в съда, което в крайна сметка продължава 11 месеца, е преразказано в новия филм „Нюрнберг“ с участието на Ръсел Кроу в ролята на Райхсмаршала. Филмът е режисиран от Джеймс Вандербилт, а сценарият е написан по книгата „Нацистът и психиатърът: Херман Гьоринг, д-р Дъглас М. Кели и фаталната среща на умовете в края на Втората световна война“ с автор Джак Ел-Хаи.
Макар че пресъздава процеса на века, филмът на Вандербилт не се фокусира върху битката на Гьоринг с британските и американските прокурори, а се концентрира върху по-сърдечните му отношения с д-р Дъглас Кели, американския психиатър, който прекарва около шест месеца в опити да "влезе" в главата на един от най-известните нацисти.
Кели е на 32 години, когато получава задачата да провери дали обвиняемите по Нюрнбергския процес са вменяеми, за да бъдат изправени на съдебната скамейка. По това време той вече е завършил с отличие Калифорнийския университет в Бъркли и е работел като психиатър в американската армия, лекувайки военнослужещи от посттравматично стресово разстройство и помагайки им да се възстановят достатъчно, за да се върнат на бойното поле.
Когато получава предложението да проведе интервюта с 22-мата обвиняеми, Кели (изигран във филма от Рами Малек) вижда в това възможност да изследва начина на мислене на нацистите и да се опита да извлече поуки, за да спре човечеството да повтори същите грешки.
„Опустошението на Европа, смъртта на милиони... ще са напразно, ако не си направим правилните заключения за силите, които са произвели такъв хаос“, пише той по-късно.
Във времена на подновени глобални конфликти зрителите на филма може би ще си помислят, че тези уроци са останали ненаучени. Историята, уви, не винаги има холувудски happy end – и Кели няма такъв. Филмът се фокусира главно върху петте месеца, които прекарва с Гьоринг, но в заключителните надписи се споменава, че през 1958 г. самият Кели се самоубива. Подобно на Гьоринг, той също е използвал цианид.
Психиатър, фокусник и изледовател на нацисткото мислене
Защо един от водещите психиатри в света се самоубива и защо го прави по същия начин като Гьоринг? Филмът не се впуска в подробности. Историята обаче е вдъхновена от книгата за Кели, написана от американския журналист Джак Ел-Хаи, според която животът на психиатъра в много отношения е бил толкова мрачен и сложен, колкото и този на Гьоринг.
Израства в амбициозно семейство, в което майката - Джун - е втората жена в Сан Франциско, практикуваща право. Тя възпитава сина си, че светът не е безопасно място, на хората не може да се вярва и че трябва постоянно да бъде нащрек, защото може да се случи нещо лошо. Именно това кара Дъглас да се насочи към психиатрията, разказва за Sky Ел-Хаи. Преди да се присъедини към армията, Кели работи като директор на психиатричната клиника в Сан Франциско.
По-късно в практиката си като военен психиатър разработва интересна техника - започва да учи пациентите си да правят фокуси. Самият той е бил запален фокусник и е вярвал, че удовлетворението от овладяването на основите на фокусите може да разкрие черти от характера в иначе сдържаните личности. Тази техника прилагал и по време на общуването си с нацистите, вярвайки, че това ще им помогне да се разкрият.
Кели провеждал интервютата с помощта на преводача Хауърд Триест (Лео Уудал) - еврейски войник от САЩ, чиито родители загиват в Холкост. Освен фокуси, той използвал и тестове с мастилените петна на Роршах (Гьоринг виждал кръв навсякъде), както и тестове за интелигентност. Резултатите показали, че всички арестувани нацисти били с много високо ниво на интелигентност, като само резултатът на Гьоринг бил над 130 точки. Като цяло той ги описва като работохолици и опортюнисти, „които не биха се поколебали да стъпят върху гърбовете на половината от хората в страната си, за да подчинят другата половина“, казва Ел-Хаи.
Отношенията с Гьоринг
Според журналиста Гьоринг е бил привързан към Кели.
„Не беше точно приятелство, но те се възхищаваха един на друг, отчасти защото си приличаха“, казва Ел-Хаи. „И двамата имаха голямо его, силен интелект и любопитство към другите хора. Но Кели видя и тъмната страна на характера на Гьоринг.“, посочва той пред The Telegraph.
Кели стига до заключението, че Гьоринг е бил изключително интелигентен, с богато въображение и нарцистичен човек с „пълна липса на морални ценности“.
Най-тревожното му заключение както за Гьоринг, така и за останалите нацисти обаче е, че те не притежават някакъв уникален психологически недостатък, а напротив, че са до голяма степен като всички останали.
„Това е, което най-много притеснява Кели е, че нацистите не са били психично болни или чудовища. Те са били нормални и това означава, че в по-широк смисъл е имало и други хора като тях във всяка страна и във всяка епоха от историята.“, казва Ел-Хаи. Това обаче не е послание, което американската общественост иска да чуе.
Собствената книга на Кели - „22 килии в Нюрнберг: Психиатър изследва нацистките престъпници“, не се продава добре, когато е публикувана през 1947 г., за разлика от тази на Густав Гилбърт, вторият психиатър в Нюрнберг, който стига да различни заключения, а именно, че нацистите са имали психически разстройства. Въпреки това Кели продължава да разпространява идеите си, притеснявайки се, че нарастващото расово напрежение в Щатите заради гражданските права на афроамериканците може да доведе до идване на власт на нацистите и в САЩ.
След Нюрнебергските процеси
Кели не успява да присъства на съдебните процеси срещу всичките си пациенти - въпреки че във филма се показва как е уволнен за разкриване на информация, всъщност той е повишен и се завръща в САЩ, тъкмо когато Гьоринг заема мястото на подсъдимата скамейка.
Неговата оценка помага на прокуратурата да изгради разпитите си така, че до края на процеса става ясно, че Гьоринг е бил добре запознат с Холокоста, зверствата в лагерите на смъртта и военните престъпления срещу цивилни граждани.
Той е осъден на смърт, но на 15 октомври 1946 г. се самоубива с цианид. Не е ясно как се е сдобил с хапчетата, но една от теориите е, че пазачът му ги е донесъл тайно.
През това време Кели гради нова кариера в приложната криминална психология, консултирайки полицията и дори Холивуд. Постоянното проучване на по-тъмната страна на човечеството обаче го обезсърчава още повече.
Ел-Хаи посочва, че e пиел е много, карал се с жена си и е биел децата си. В нощта на Нова година 1958 г. между Кели и съпругата му избухнал скандал. Той се качил на стълбите в кабинета си и се появил с кристално съединение в ръка.
„Не е нужно да търпя това повече“, изкрещял той на семейството си и погълнал цианида, който държал в ръката си, умирайки пред семейството си.
Какво го е довело до ръба, остава загадка. Ел-Хаи смята, че причината са лични и професионални проблеми, включително липсата на интерес към книгата му.
Докато някои спекулират, че цианидът е бил част от запасите на Гьоринг, журналистът смята, че Кели вероятно е съхранявал химикали за изследователски цели. Психиатърът обаче преди това е изразявал възхищение от начина, по който Гьоринг се е самоубил, след като му е била отказана военна екзекуция чрез разстрел.
„Самоубийството му... беше умел, дори брилянтен завършек“, пише Кели. „Историята може би ще покаже, че Гьоринг е спечелил накрая.“
Историята може също да покаже, че централната теза на Кели е била правилна: че потенциалът за зло дебне във всеки и че определени политици могат да го отключат.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
