Живеем във време на тревожност, шум и крайности, в което по-лесно поставяме диагнози, отколкото си задаваме въпроси. Мадлен Алгафари избира да говори не за симптомите, а за човека като вид - за посоката, в която вървим, за липсата на смирение, за дефицита на доверие и за изкуствения интелект като нов фактор в собственото ни еволюционно изпитание.
От 5 март шестият сезон на подкаста ѝ “Голям да пораснеш” ще бъде достъпен в Storytel. Той събира седем епизода, оформени като писма към различни групи. Това е сезон, който разширява мащаба - от индивидуалната психика към голямата картина на съвременния свят.
Предстои премиерата на шестия сезон на подкаста „Голям да пораснеш“. Какви теми са застъпени в него?
В новия сезон разглеждам няколко актуални и болезнени теми. Оформила съм ги под формата на писма, защото те са част от следващата ми книга „Писма и поезия против глупост и амнезия“, която в момента подготвям.
Първият епизод е писмо до изкуствения интелект. Какво предстои? Кой кого ще управлява - ние него или той нас? Какви са рисковете, когато вече съществува нещо, което ни познава повече, отколкото ние познаваме себе си, което ще повлияе на пазара на труда, вероятно ще бъде полезно, но към момента понякога си измисля отговори? Изкуственият интелект ще ни спести усилия, но и ще омързеливи много хора, което може да намали креативността и умението ни да мислим логично. Някои процеси могат да се интерпретират като прогрес, други - като регрес. Истината е, че засега можем само да предполагаме какво предстои. Големият въпрос е дали изкуственият интелект не се превръща в новия Бог.
Следващото писмо е до бъдещите поколения. В него разсъждавам върху това какво се случва с нас - еволюция или деволюция? Какво е демокрацията? Какво е мястото на комуникацията помежду ни? Отчуждаваме ли се? Движим ли се към повече човеколюбие или към нарастващ нарцисизъм?
Има епизод, посветен на хората, фокусирани върху постиженията. Днес сме силно ориентирани към външното постигане – кариера, дипломи, медали, коли, пари, къщи. За съжаление, за вътрешното постигане се говори много по-малко, а истинското израстване започва отвътре. Каква е духовната ни интелигентност, която е шансът ни за бъдещето? Какво е чувството ни за смисъл? Каква е ролята на грешките? Доколко сме поведенчески гъвкави?
Един от епизодите е посветен на пандемията от недоверие. Алиенацията от миналото и агресията нарастват. В същото време расте и тревожността, което показва липса на смирение. Коментирам корените на недоверието – както в партньорството, така и в по-широк план.
Има епизод и за хората, които не се страхуват да се променят – за онези, които са готови да се поставят под съмнение, защото именно това са най-мъдрите хора. Промяната е признак за развитие и за учене от грешките.
Посветила съм отделен епизод на смирението – може би едно от най-дефицитните качества днес. Искаме да бъдем безупречни контрольори, не си позволяваме да паднем по гръб и отричаме слабостта. Преобладава агресивният модел, докато отстъпването става все по-дефицитно, а това компрометира и партньорските отношения. Липсата на смирение стои в основата на една планетарна диагноза - тревожността, която лавинообразно нараства. Ако някога в кабинетите учехме хората да отстояват себе си, днес трябва да ги учим да отстъпват и да чуват другия.
Последният епизод е писмо до „изгорените на клада учени“. В него става дума за пионерските открития в науката от началото на писаната история насам. Често пионерите са били символично „изпращани на кладата“- революционните идеи са посрещани с насмешка, подигравки и отрицание, а едва по-късно са били признати.
Разказвам за новости в науката и споделям впечатленията си от участието ми в конференция по аквафотомика в Япония през 2025 г. Говоря за това какво казва квантовата физика за реалността и бъдещето, за посоките на изследванията и за идеята, че квантовата физика и духовността могат да се срещнат. да си подадат ръка и чрез осъзнатост да промени духовната ни интелигентност и мъдрост. В епизода споделям подробно записките си от конференцията. Разбира се, за хората, които се интересуват от тези теми, това няма да е ново.
Обръщам се и към онези, за които тези идеи все още са трудни за възприемане, с молба да не отричат прибързано – както в миналото са били отричани Джордано Бруно, Никола Тесла или Вилхелм Райх.
Така както описахте тези седем епизода, с какво те са по-различни като тон и дълбочина от предишните?
Фокусирани са върху голямата картина. Не са свързани с конкретни симптоми, а с осъзнатостта на човека като вид.
По-скоро се движат в антропологичната посока, защото имаме нужда от сериозно разтърсване и преосмисляне на темата за човека. Начинът, по който живеем днес, за съжаление не е продуктивен нито за самите нас, нито за живота изобщо. Всеки гледа в собствената си паница и отказва да види по-голямата картина - че носи отговорност и за случващото се на другия край на планетата. Осъзнатостта за тази свързаност е все още твърде малка.
Няма да спра да призовавам хората да гледат в по-широк радиус, а не егоистично да се взират в малкото си житейско пространство. Защото ако не мислят за цялото, в един момент и малкото ще изчезне.
Споменахте темата за изкуствения интелект. Как гледате на това, че все повече хора използват езикови модели, за да търсят съвет и психологическа помощ? В областта на психотерапията как може да повлияе на хората, които го използват като заместител на истински терапевт?
Към темата трябва да се подхожда критично. Ние самите трябва да мислим критично. Ако хората се опитват да заменят човешкото общуване, това е невротично и нездраво поведение.
Ако обаче е просто инструмент, който ги насочва към контакт с жив човек – добре. Но когато изкуственият ум се опитва да замести живия човек, това вече е патология. Някои хора се опитват да избегнат поемането на отговорност и трудния път, вярвайки, че има лесен заместител. Това обаче разболява.
Какво може да даде живият психотерапевт, което никой алгоритъм не може да замени?
Нещо, което не е страдало, не може да състрадава. Изкуственият интелект може да даде информация, но не може да преживява страдание. А когато става дума за страдание, никоя машина не може да замести състраданието и емпатията.
Забелязвате ли промяна в отношението към психотерапията през последните години?
Когато започнах да се занимавам с психотерапия преди десетилетия, основният симптом беше депресивността. Тогава учехме хората на здрава агресия – да отстояват себе си и да пазят границите си. Днес махалото е отишло в другата крайност. Тревожността е водещата диагноза, което означава, че трябва да се учим на смирение, на отстъпване, на отпускане на контрола, на показване на слабост.
Психотерапията продължава да държи рекорд по интерес за университетско обучение в световен мащаб. Напливът към класическите парадигми расте, което показва нужда от задаване на въпроси и обръщане навътре. Футуролозите твърдят, че професиите на бъдещето са киберсигурност и психотерапия. Не знам дали това е радостно, но е знак, че хората търсят повече осъзнатост.
Наблюдавате ли промяна в нагласите – разбират ли хората, че психотерапията не означава „лудост“?
Не мисля, че в България сме стигнали до етап, в който терапията е мода. Психологическата култура обаче расте. Все повече хора правят разлика между психолог, психотерапевт и психиатър. Разбират, че психологът работи с тестове, психотерапевтът – с процеса на вътрешна промяна, а психиатърът лекува с фармакологични средства. Психотерапевтите работим съвместно с психиатри, когато е необходим медикаментозен подход, така че да бъде обхваната цялата сфера.
Има огромен смисъл човек целенасочено и с помощта на компетентен специалист да работи върху вътрешния си свят - това го прави по-здрав и по-щастлив.
Подкастът ви се казва „Голям да пораснеш“. Защо толкова възрастни носят в себе си страдащото „вътрешно дете“?
Сами си пречим да пораснем, нашата неосъзнатост ни пречи да пораснем. Ние сме любящи, но често некомпетентни родители - допускаме грешки не от злонамереност, а от липса на осъзнатост. Порастването не е въпрос на хронология, а на осъзнатост. Дори не толкова на знание, колкото на вътрешно прозрение – знание, което в училище не се преподава.
Кога за последно Вие се почувствахте „пораснала“?
Има моменти, в които се чувствам пораснала, и други – в които усещам, че още не съм. Когато супервизирам студентите си, ясно виждам разликата между началото на техния път и натрупания ми опит. Но когато чувам вътрешното си дете и „порасналата“ Мадлен успява да го утеши и приюти, тогава се чувствам истински пораснала - когато двете съществуват заедно.
Във време на шум и информационно претоварване как човек може да чуе себе си, да чуе непорасналото дете, да му подаде ръка и да влезе в здравословна връзка с него?
Като търси такива разговори, като ходи на терапия, като си води дневник, като чете, като се обръща навътре към себе си и си задава въпроси. Най-важното е да реши да не живее на автопилот, а да мине на ръчно управление.
Коя е най-важната „психологическа хигиена“, която всеки трябва да практикува ежедневно?
Психологическата хигиена започва с въпросите към самия себе си и с готовността да се поставяме под съмнение. Промяната е най-естественото нещо, но въпреки това има хора, които са до там неосъзнати, че казват, че променящият се човек е “фурнаджийска лопата”.
В действителност очакването за статичност е наивно. Животът е непрекъснат процес на ставане. Дори квантовите физици казват “Няма сън, има ставане, защото във всяка една секунда аз ставам такъв и това е норма”.
Как протича процесът на създаване на подкаста?
Изненадах се, че е бил на второ място по слушаемост в Storytel миналата година. Това ме радва, защото означава, че хората са достигнали до това съдържание.
Процесът е прост – чета и записвам сама. Словото е моят инструмент, умея добре да жонглирам с него. Говоря свободно, мисълта ми тече бързо, имам и театрален опит зад гърба си, пиша от край време. Почти не правя дубли. Обикновено записвам всички епизоди за няколко часа, един след друг.
Имате ли ритуали за концентрация или увереност преди запис?
Не. Тук съм в свои води.
Слушате ли аудиокниги и ако да, в какви ситуации?
Слушам подкасти на английски, италиански и френски, свързани с моята наука и с квантовата физика. Бих искала да имам повече време за това.
Има ли книга или подкаст, която бихте препоръчали без колебание?
Бих посочила Габор Мате – лекар с интегративен подход към психо-телесното здраве, близък до моя. Наскоро слушах и подкаста „Квантова революция“ на Насим Харамейн, който също участваше в конференцията в Япония.
Какво ви дава аудиоформатът като слушател?
Аудиото достига по-лесно до емоцията, защото звукът е свързан с преживяването. Четенето, от своя страна, ме прави съавтор - изисква активно участие.
Слушането спестява време - може да става в движение, по време на пътуване. Това е част от удобството на съвременния свят.
Има ли жанр, който търсите по-често в аудиоформат?
Рядко имам време за художествена литература. Трудно смогвам дори със специализираните заглавия в моята област.
