Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
Дори и да не сте фенове на Metallica, почти сигурно е, че сте чували "Sad But True". Това е един от химните на хевиметъл жанра - тежка, напрегната и стегната песен, която излъчва мощ от всеки удар на барабаните и всяка нота от китарите.
Текстът само допринася за потискащата атмосфера на композицията и пасва перфектно на цялостния стил - Джеймс Хетфийлд ни напомня, че дори да си мислим, че контролираме живота и съдбата си, тъмната ни страна продължава да печели своите моменти и да ни диктува от сенките. Основното влияние зад историята идва от филма на ужасите "Magic" (1978 г.) - Антъни Хопкинс играе вентрилоквист, който постепенно се оказва под контрола на злата кукла, която той би трябвало да управлява.
"I'm your dream, make you real / I'm your eyes when you must steal / I'm your pain when you can't feel / Sad but true!"
Всеки тон и всеки отделен елемент на песента е на мястото си, за да се получи този внушителен краен продукт. Но как се стига до него?
Миг на гениалност ли е или рожба на дълъг педантичен процес?
Въпросите намират отговори 30 години след първата поява на "Черния албум".
Metallica преиздаде албума с изобилие от детайли - освен крайната студийна версия на "Sad But True" можем да открием още цели 13. .
Процесът на създаването на песента е и универсален урок за хората от всички творчески професии, коментира Джеймс Паркър в The Atlantic, след като слуша внимателно всяка от различните вариации на песента - от идеята, появила се в дома на Хетфийлд, през досадните моменти, в които нищо не се получава, до абсолютния хит, който чуваме накрая.
1: Не пренебрегвай първоначалната идея
Първият запис ни пренася в дома на Джеймс Хетфийлд - само китара и дръм машина, която тактува грубо на фон. Рифът е незавършен, а песента сякаш звучи различно. Но въпреки това се усеща нещо магнетизиращо. Нишка от ДНК-то на "Sad But True" вече е там. Предстои много работа, преди година по-късно да се появи албумната версия. И въпреки това "ембрионът" вече се е появил и тупти от жизненост.
2: Опростявай, опростявай... Дишай.
Ранната същност на Metallica е олицетворение на траш метъла - ключовите думи са скорост, сложност и претоварване.
Работата с продуцента Боб Рок за "Черния албум" обаче им отваря нови врати - той предпочита по-бавно темпо, което поставя на изпитание идентичността на Metallica.
Джеймс Хетфийлд се научава да използва по-малко думи и да ги разстила по ритъма на песента, а Ларс Улрих успокоява бурната си техника като барабанист и се връща към основите, поставени от Фил Руд и AC/DC. С всяка следваща версия на "Sad But True" ударните стават все по-бавни и могъщи. Вместо енергия започват да носят тежест.
3: Междинните грешки са неизбежни
6 юли 1990 - записът е озаглавен "В процес на писане". Няма вокали, няма бас, няма втора китара - просто Хетфийлд и Улрих свирят заедно.
Звучи нешлифовано и прекалено бързо, но структурата е ясно разпознаваема. Четири дни по-късно има нов запис. Добавят втора китара. И звучи ужасно. Напрежението на песента започва да се разсейва сред излишни ноти и пропиляна инерция. Означава ли това, че идеята ще бъде захвърлена? Далеч не.
Това е процесът - трябва да затънеш в разочарованието и провалите, преди да стигнеш до целта си.
4: Остави егото си настрана
Репетиция преди първите записи. Изведнъж "Sad But True" стъпва тежко и на място в студиото. Някъде дълбоко в нея групата е открила всичко нужно и всеки дърпа в една и съща посока. Няма прекъсвания за корекции. Когато усетиш, че творението ти започва да се структурира само, просто трябва да пренебрегнеш личното си его и да се движиш в неговия ритъм - като помощник, а не като наставник.
5: Завърши творбата си... И след това овкуси леко.
Боб Рок е нает специално с целта да даде на Metallica звученето, което ще им помогне да пробият в радио класациите, без да жертва същността на бандата. Тук го прави брилянтно - с една едва осезаема латино намеса. Фоновото фънки включване на маракаси или кабаса към ударната секция е детайл, който не е натрапчив, но същевременно се оказва част от есенцията на песента.
