Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
„Постепенно започнахме да усещаме, че има тема, заметена под килима. Нещо неизказано. Нещо, за което дълго време не е било удобно да се говори.“
Така Георги Богданов описва началото на „Пътуващият паметник“ - проекта им с Борис Мисирков, посветен на хората, загубили живота си при опит да избягат от комунизма през границите на Народна република България.
На 15 май проектът гостува в София с еднодневно представяне в галерия Monument. Изложбата включва фотографии от пограничните зони, видеофрагменти с архивни материали и свидетелства, както и макет на бъдещата скулптура.
„Пътуващият паметник“ започва като фотографско изследване, но крайната му цел е изграждането на реален паметник край пътя към ГКПП Рудозем-Ксанти. Софийското представяне е част от кампанията за събиране на средства, за да може скулптурата да бъде завършена и открита през ноември 2026 г.
Мисирков и Богданов работят по темата вече близо три години. Първоначално тръгват от българо-турската граница, която днес е външна граница на Европейския съюз. Постепенно изследването им обхваща и българо-гръцката граница - част от южната граница, която до 1989 г. разделя социалистическия от капиталистическия блок.
„В началото си представяхме проекта като пейзажна фотография на места с памет. Но когато започнахме да говорим с хората в пограничните райони, те ни разказваха истории и ни водеха до конкретни места, свързани с опитите за бягство през границата“, казва Георги Богданов.
Така проектът стига до една от темите, които дълго остават встрани от публичния разговор за близкото минало - опитите за бягство от Народна република България.
Точният брой на загиналите не е известен. Сред хората, които са опитвали да преминат, има не само българи, но и граждани на други социалистически държави, включително източногерманци, за които южните граници на България са изглеждали като възможен път към Запада.
Мост, който не стига до другия бряг
В изложбата е включен порцеланов макет на бъдещата скулптура, разработена съвместно с арх. Петър Торньов. Тя ще бъде бетонна конструкция, вдъхновена от традиционните родопски каменни мостове.
Формата започва стабилно, но постепенно се разпада на отделни елементи, които увисват във въздуха и не достигат отсрещния бряг. Образът се превръща в метафора.
„Тази изчезваща траектория напомня както за трагично завършилите опити да се намери свободата, така и за прекъснатите връзки на България с южните ѝ съседи през времето на социализма“, казват авторите.
Какво е кльон
„Кльонът е телена ограда, но не точно на самата граница, а на няколкостотин метра до два километра навътре в българската територия“, обяснява Богданов.
Оградата е била електрифицирана. При допир или опит за преминаване тя подава сигнал към граничната застава, откъдето граничарите веднага тръгват към мястото.
Съоръжението има и психологическа функция. Човек, който успее да го преодолее, може да си помисли, че вече е достигнал другата държава. Всъщност все още е в България. Именно в тази зона много хора са били залавяни.
След кльона е имало разорана бразда, поддържана така, че всяка следа да личи ясно. В пограничните села ученици са били водени да я поддържат - почти като на бригада, но организирана през училище.
Граници, граници, граници
„Пътуващият паметник“ вече е представян в Националния исторически музей в София и в Болцано, Италия, а тази година гостува в историческите музеи в Русе, Смолян и Каварна.
Според Борис Мисирков в чужбина темата се възприема лесно, защото Желязната завеса е разпознаваем исторически контекст за западната публика.
„Когато проектът се показва пред западна публика, нашият разказ е по-скоро допълнение. Темата не трябва да се обяснява от нулата“, казва Мисирков.
Същите места днес носят и друга история. По време на социализма хора са се опитвали да напуснат България през южните ѝ граници, за да стигнат до Запада. Днес през част от тези райони минават хора, които се опитват да влязат в Европейския съюз.
„Когато ходим по границите, виждаме и следи от днешните, обратни движения. Това също е повод за размисъл - били сме място, от което човек иска да избяга, а сега сме място, в което човек иска да влезе“, казва Борис Мисирков.
След 1989 г. кльонът изчезва, старите застави се разпадат, а преминаването през южната граница постепенно става свободно. Десетилетия по-късно обаче по част от нея се появяват нови огради - този път срещу хората, които се опитват да влязат в Европа.
„За мен е много объркващо, че след демокрацията кльонът беше оставен да се разпадне, да се разгради и да се забрави, а после се наложи да построим нова стена срещу мигрантите“, допълва Георги Богданов.
Българската граница още пази премълчани истории
Бъдещият паметник ще бъде поставен край пътя към граничния пункт Рудозем-Ксанти. Днес през този проход се минава свободно. По време на социализма обаче районът е бил част от строго охраняваната южна граница на Народна република България.
„За нас това е изкуство. Не искаме всичко да бъде обяснено с думи. Това е скулптура на публично място“, казва Георги Богданов.
Мястото не е избрано случайно. То е близо до граница, през която някога хора са опитвали да избягат от България. Много от тях не са стигали до другата страна.
„Понякога за свободата се заплаща с живота“, казва той.
