Момичето, което превръща всеки удар в музика: Сара Чакърова и света ѝ отвъд наградите

Пътят на Сара Чакърова е като добре композирана мелодия, в която талантът и успехът са заложени още в първоначалния замисъл.

Родена в семейство на музиканти – майка ѝ е вокалният педагог Рози Караславова, а баща ѝ - композиторът Борис Чакъров – за Сара музиката е толкова естествена и нужна, колкото въздуха и водата.

Тя е само на 21 години, а вече я наричат „супер-Сара“ - титла, която носи с лекота и спокойствие.„Обичам това, което правя, и винаги съм се отнасяла към музиката с отговорност. Тежест не усещам, само радост, че хората ме възприемат така.“, казва Сара.

Срещаме се с нея в рамките на специалния ни проект с AXE, посветен на свежите таланти с неуморен дух.

Първите стъпки на Сара в музиката са с „Бон-Бон“, където пее и танцува. После идва пианото, но енергията ѝ търси друго поле за изява.

„Бях много активна като дете и трудно издържах да седя часове пред пианото”, разказва тя. Към ударните инструменти обаче я насочват брат ѝ и сестра ѝ (също музиканти).

“Спомням си как у нас свирех на тенджери като малка. Когато обаче трябваше да кандидатствам в Музикалното училище в София, родителите ми настояха да избера пиано или цигулка. Тогава брат ми и сестра ми се противопоставиха и казаха, че няма да позволят да скрибуцам вкъщи”, разказва Сара.

Така идва и първата ѝ среща с Мария Палиева, дългогодишен преподавател по ударни инструменти в НМУ “Любомир Пипков”, София.

При първата им среща Палиева се усъмнила дали Сара ще е достатъчно силна, за да може да свири на ударни инструменти, но след като видяла как стиска палките, бързо променила мнението си.

Мария Палиева води Сара по пътя на музикалното изкуство в продължение на 13 години като ѝ предава най-ценния урок - “че нищо не е на всяка цена, важното е да бъде с желание”.

Сцената и световни признания

Макар и на крехка възраст Сара бързо започва да покорява ударните инструменти с впечатляваща бързина, виртуозност и професионализъм.

Тя е само на 12 години, когато свири за първи в емблематичната зала в Ню Йорк “Карнеги Хол”.

Тя не се страхува, а приема сцената с любов и вълнение.

“Може би защото съм израснала в такова семейство и съм на сцена от много отдавна, ми се е случвало всичко - да забравя нещо, да сбъркам, да изпусна палка, да ми се счупи палката, ако използвам електроники, те да блокират.

Усещам сцената като моето място, а публиката - като част от изпълнението. Не се притеснявам да споделям с публиката и не се опитвам да го крия”, казва Сара.

Талантът ѝ не остава незабелязан и още като ученичка e приета в Университета по музика и сценични изкуства в Грац, Австрия по програма за високо надарени студенти в класа на проф. Улрике Стадлер. Сара продължава с обучението си там, но вече като редови студент. Трупат се и наградите, които да момента са над 20, но казва, че за нея те не са толкова важни, колкото концертите, защото те са “истинското споделяне на музиката”.

Спомен за цял живот ще остане концертът ѝ в Грац от 2024 г., когато изпълнява произведението Speaking Drums от композитора Peter Eötvös.

“Там имаше много актьорска игра, през цялото време бях с микрофон, обикалях из сцената и крещях. Беше много специален концерт за мен, защото от една страна произведението много ми пасна, а от друга - издадоха изпълнението ми на плоча. Това е първата ми плоча”, казва Сара и допълва, че е последната, изпълнявала това произведение, докато авторът му е бил жив.

“Той беше поканен на концерта, но не дойде, защото беше в болница, на следващия ден почина”, разказва Сара.

Днес Сара свири на над 200 ударни инструмента - любими са ѝ малкото барабанче и вибрафона. Тя обаче не само изпълнява музика, но и твори.

Автор е на музиката към спектакъла “Маугли” на Кукления театър в Сливен.

Новият албум на „Бон-Бон“ “30” също носи нейния почерк. „Година и половина, почти две работих само по този проект. Песните не са ‘детски’, а универсални. Посланията докосват и деца, и възрастни.“, казва за него Сара.

Импулсът ѝ за композиране се появява още когато е дете. “Когато станах на 12-13 години започнах да пиша цели песни на пианото. От това дойде и нуждата ми да ги реализирам, затова се научих да продуцирам. В последните години се занимавам главно с това”, казва тя като допълва, че работи с най-различни артисти.

Вдъхновние и дисциплина

Животът ѝ е върволица от репетиции, концерти, записи, композиране, лекции, но Сара признава, че това не ѝ тежи, защото прави всичко с желание и с любов. “Има моменти, в които си казвам "ох, аз няма да се справя с всичко това", но някак винаги успявам”, признава тя и казва, че без тези емоции, напрежение, заетост, не би имала вдъхновение за композиране.

На въпроса, зададен от парньора ни на това интервю - какъв собствен AXE аромат, вдъхновен от ударните инструменти, би създала, тя отвоваря - нещо свежо, активно, цветно.

Докато обсъждаме дезодоранта в чантата на една млада жена, намираме нещо интересно в нейната - тапи за уши.

"Винаги си нося и тапи за уши - не само заради свиренето, но съм станала и някой ще каже скучна, защото не мога да търпя силна музика. Не мога да отида на заведение, на клуб без да си сложа тапи. Като малка слушах толкова силна музика, а сега не мога да търпя.", казва Сара.

В свободното си време, каквото рядко има, Сара излиза с приятели, чете и слуша подкасти. Любимият ѝ е The Cancelled Podcats - с него се разтоварва. Оказва се голям фен на Кендрик Ламар.

"Много бих искала да свиря някой ден с Кендрик Ламар. Аз съм голям фен на музиката му, на посланията му. Той винаги свири с много добри музиканти и много добри джаз пианисти, китаристи, басисти. Скоро даже бях на негов концерт - отидох главно заради него, но това, което ме впечатли, беше бандата. Винаги свири с много добри музиканти, а песните му имат много хубави аранжименти.", обяснява Сара.

В рекламите си AXE често говори за самоизразяване и увереност – затова и питаме Сара какво на нея ѝ дава самочувствие.

"Най-уверена се чувствам, когато правя нещо, което знам, че наистина съм аз и мога да застана зад него на 100%. Напоследък по-често се случва да правя неща, които 100% са моите.

Когато направя нещо,за което наистина мога да застана зад него и вярвам в него, това ми дава увереност."

Призивът ѝ към младите е да вярват в себе си, да се борят за това, което правят и да не се страхуват да го споделят и с нетипична за годините ѝ мъдрост завършва: „Големите хора са просто пораснали деца. Нищо не става по-малко страшно, просто ние ставаме по-смели.“

Благодарим на Schrodinger bar за гостопримеството по време на снимките.

Фотограф: Мира Дерменджиева за BoulevardBulgaria.bg

Интервюто взе Ралица Фичева