У нас вирее странното разбиране, че домашното насилие е нещо, което се случва само в селата край Силистра и в циганските махали. Някакъв маргинален феномен, присъщ на ниските прослойки на обществото, на безхарактерните жени и психопатите, които гледаме по филмите.
Но ако отидете в произволен кризисен център за настаняване на жени и деца, пострадали от домашно насилие, и разговаряте с психолозите и социалните работници, които работят там, ще установите, че това разбиране изобщо не корелира адекватно с реалността.
Те ще ви разкажат за жената, която пристигнала при тях с над 100 порезни рани от брадва. За момичето, което заминало за Франция да работи в елитен бар и никога не се върнало. За жената, която намерила 56-дневното си бебе студено, след като баща му го ударил с юмрук в лицето, защото много реве. Историите са много, но повечето от тях не стигат до нас.
Домашното насилие е скрито явление, което лъсва на бял свят, когато се случи убийство, и то бъде отразено в медиите. Както в случая с Евгения Владимирова, удушена от съпруга си и изхвърлена в куфар в шлакохранилище край Перник.
„Ама те са живеели в София“. „Ама те са работили в IT сектора“. „Ама тя никога не се е оплаквала“. Да, много от жените, които живеят в страх и търпят ежедневен тормоз, нямат татуировка „жертва“ на челата си. Нерядко това са гримирани, привидно независими, силни жени, които активно публикуват снимки на щастливите си семейства в Instagram. Докато достъпът им до интернет не бъде спрян, защото снимките им са харесвани от мъже.
Когато става дума за домашно насилие, обществото и държавата държат очите си широко затворени. И у нас все още властва идеята, че онова, което се случва в семейството, е работа на семейството. Но тази идея чертае пътя към ада.
Убийството е върхът на айсберга, то е acting out-a на насилника, пяната, която извира от тенджерата, когато водата заври. Докато се стигне до него, водата най-често е вряла прекалено дълго време. И никой не е забелязал. Или никой не е проговорил, че зад съседната врата се разиграва хорър сценарий в реално време. Защото „всеки сам си преценя“, нали?
В коридора на кризисния център в Стара Загора има една пейка, на която са изписани имената на жени, убити от мъжете си, които така са преценили. И докато продължаваме често да обръщаме главите си на другата страна, тези имена се множат, защото насилието се възпроизвежда.
То твърде рядко е еднократен акт, твърде рядко е „инцидент“. В класическия случай насилието е издигнато до семеен модел, а децата, които са били негови жертви или свидетели, го репродуцират в зрелите си години. Макар че има изключения, най-често жените стават жертви, а мъжете – извършители. А в държавата, в която Истанбулската конвенция се възприема като отворена врата за шумни травестити по розови марабута, идващи на тълпи с цел да развратят българското дете, да бъдеш насилник е сладка работа.
У нас ревността е смекчаващо вината обстоятелство в съда. „Убийство от страст“, казват хората. „Щом те бие, значи те обича“. „Щом те ревнува, значи е влюбен“. Подобни зловредни продукти на една извратено патриархална народопсихология, уплашена от „чужди закони“, са идеална почва за мъже, изповядващи вярата, че жената е жена, за да бъде притежавана от мъжа си.
В същото време централен регистър за случаите на домашно насилие липсва. Служителите на кризисните центрове изготвят статистика на база медиен мониторинг и ровене в жалбите, подадени в съда, което, разбира се, дава безкрайно непълна представа за размерите на проблема. А за да се счете, че един хубав, здрав бой над жена е „деяние в условие на домашно насилие“, трябва да се установят поне три акта на насилие, извършени от едно и също лице срещу една и съща жертва.
Самите кризисни центрове са убежищата, в които жените, търпящи насилие, могат да се скрият. Те функционират с държавно делегирани бюджети, но са хронично недофинансирани и отговорността за работата им пада на плещите на НПО-тата. Психолозите и социалните работници, които работят в тях, вършат работата си по проекти и не знаят дали след края на проекта ще имат пари да продължат дейността си. Но как се оставя жена, чиято глава е била обръсната за назидание от съпруга й - който я е заплашил, че следващия път ще й отреже цялата глава - в средата на психотерапевтичен процес? Не се. Затова психолозите в центровете често работят без заплащане. Ако искате да помогнете, на 25 ноември - международният ден на ООН за борба с насилието над жени, Българският фонд за жените започва фондонабираща кампания.
След престоя си в кризисен център жените, които са потърсили помощ, попадат в социално-икономически вакуум, който, заедно с емоционалната зависимост, която в популярната психология се нарича „Стокхолмски синдром“, ги тласка обратно в прегръдките на насилниците. Понякога за последно.
Не можем да върнем Евгения при сина й. Не можем да възкресим всички жени, които бяха „обичани“ до смърт. Но можем да отворим очите си за проблема с домашното насилие. Да повдигнем завесата и да свалим стигмата, срама и вината от жените, които са обект на физическо, психическо, емоционално и икономическо насилие. Да изтрием представата за жената-жертва на насилие като „жена, която сама си е виновна“. Да покажем на тези жени, че има и друг път, че има светлина, че има протегнати ръце, готови да ги поемат.
Ако направят първата крачка далеч от насилника. Защото следващата може да ги вкара в новините.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
