Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
Човек и добре да живее, си пуска телевизора. Вчера даваха спор по БНТ – “за” и “против” (най?) новия превод на “1984”.
Моментално започнах и аз да споря – защото темата не ми е безразлична и защото да спориш с телевизора е любимо българско хоби. Ето какво му казах... на екрана. Или на телекрана? Монитора? От този въпрос тръгва всичко.
(Най?) новият превод от изд. "Аз чета" се препъва още в началото, с избора на “монитор” за Оруеловото “telescreen”. Преводачът Борислав Стефанов заяви, че е предпочел “монитор” с най-доброто намерение да осъвремени езика, за да помогне на младите да четат книгата.
Първо, от това лъха на снизхождение към новите читатели. Аз не познавам млад (а и стар) човек, който да е толкова тъп, че като му кажат “екран”, той да отвърне “не знам какво е това, кажи ми “монитор”, да те разбера”. Всички тези опити за “осъвременяване” зорлем, когато нещо си е ясно и без това, са ужасно снизходителни. Младите хора не са идиоти.
Второ, и по-важно: telescreen е измислена дума, тя е от новговор. “Монитор” не е – следователно още тук се съсипва авторовата мисъл, предупреждението на целия роман.
Цитирам:
“Звукът на уреда (наричаше се монитор) можеше да се намали, но не и да се изключи.”
– това изречение в този вид е безсмислица, внушава, че хората не знаят що е монитор и изцяло пропуска контекста на новговор, на безумните тоталитарни извращения с езика.
Ето го в превода на Лидия Божилова:
“Звукът от апарата (наричаше се телекран) можеше да бъде намален, но нямаше начин да се изключи напълно.”
Подмяната на “Големия брат” с “Батко” е крещящо неудачна.
Фразата на Оруел има устойчив характер. По цял свят. “Големия брат те наблюдава” отдавна е идиом в повечето световни езици.
“Батко те гледа” е нищо. Не работи само́ по себе си, не работи и в конструкции – например скандирането в оригинала “B - B!”, при превода на Лидия Божилова е “Г - Б!”.
В новия превод е “Бат-ко!, Бат-ко!” и ми се струва, че целият сатиричен смисъл на скандирането с инициали е убягнал на преводача. Въпреки съпротивата на самия текст, защото Оруел продължава абзаца с възхитително описание на паузите между двете букви и т.н.
Ако звуча твърде остро, то е от любов към тази книга.
Преводът на Лидия Божилова е високо постижение. Ако ще се правят нови опити – чудесно, тъкмо навреме, защото фалшивите новини и Постистината ни запокитиха с все сила обратно в света на романа. Но към такива книги имаме дълг в частност, а към езика имаме дълг въобще. Заради тези две неща трябва да знаем много добре с какво точно не сме съгласни, какво искаме да променим и защо.
Докато гледах спора по БНТ, постепенно някакъв тежък плащ от ирония покри всичко в студиото. И взех да се питам: “Добре, де, книгата не беше ли точно за това?”
Преводачът каза: “Аз сега, ако чета за петилетки, си помислям, че това е нещо старо, то е минало” – с едно пренебрежение, сякаш миналото няма защо да се помни, паметта е излишен стрес, а мисленето е еднопосочна улица.
Aпропо, в романа на Оруел петилетки няма – има трилетки, но това пак са минали неща.
В една книга пишеше “Който контролира миналото…” Коя беше?
Не помня вече, но пък се сещам веднага нещо на съвременен език: “Кво стаа, брат? Нищо, бе, брат”.
И още нещо се опитвам да си спомня – Уинстън Смит не работеше ли точно това? Не пренаписваше ли едни неща?
Авторът на текста Иван Ланджев (1986) е поет и есеист. Носител на Голямата награда за поезия „Орфеев венец“ (2019), както и на „Южна пролет“, „Веселин Ханчев“, „Владимир Башев“. Негови стихотворения са преведени на 10 езика. Доктор по руска литература, преподавател.
Бил е сценарист на известни български сериали – „Под прикритие“, „Стъклен дом“ и др. В момента е творчески директор в рекламната агенция McCann Sofia.
