Новият “прочит” на 1984 или съсипването на Оруел

Човек и добре да живее, си пуска телевизора. Вчера даваха спор по БНТ – “за” и “против” (най?) новия превод на “1984”.

Моментално започнах и аз да споря – защото темата не ми е безразлична и защото да спориш с телевизора е любимо българско хоби. Ето какво му казах... на екрана. Или на телекрана? Монитора? От този въпрос тръгва всичко.

(Най?) новият превод от изд. "Аз чета" се препъва още в началото, с избора на “монитор” за Оруеловото “telescreen”. Преводачът Борислав Стефанов заяви, че е предпочел “монитор” с най-доброто намерение да осъвремени езика, за да помогне на младите да четат книгата.

Първо, от това лъха на снизхождение към новите читатели. Аз не познавам млад (а и стар) човек, който да е толкова тъп, че като му кажат “екран”, той да отвърне “не знам какво е това, кажи ми “монитор”, да те разбера”. Всички тези опити за “осъвременяване” зорлем, когато нещо си е ясно и без това, са ужасно снизходителни. Младите хора не са идиоти.

Второ, и по-важно: telescreen е измислена дума, тя е от новговор. “Монитор” не е – следователно още тук се съсипва авторовата мисъл, предупреждението на целия роман.

Цитирам:

“Звукът на уреда (наричаше се монитор) можеше да се намали, но не и да се изключи.”

– това изречение в този вид е безсмислица, внушава, че хората не знаят що е монитор и изцяло пропуска контекста на новговор, на безумните тоталитарни извращения с езика.

Ето го в превода на Лидия Божилова:

“Звукът от апарата (наричаше се телекран) можеше да бъде намален, но нямаше начин да се изключи напълно.”

Подмяната на “Големия брат” с “Батко” е крещящо неудачна.

Фразата на Оруел има устойчив характер. По цял свят. “Големия брат те наблюдава” отдавна е идиом в повечето световни езици.

“Батко те гледа” е нищо. Не работи само́ по себе си, не работи и в конструкции – например скандирането в оригинала “B - B!”, при превода на Лидия Божилова е “Г - Б!”.

В новия превод е “Бат-ко!, Бат-ко!” и ми се струва, че целият сатиричен смисъл на скандирането с инициали е убягнал на преводача. Въпреки съпротивата на самия текст, защото Оруел продължава абзаца с възхитително описание на паузите между двете букви и т.н.

Ако звуча твърде остро, то е от любов към тази книга.

Преводът на Лидия Божилова е високо постижение. Ако ще се правят нови опити – чудесно, тъкмо навреме, защото фалшивите новини и Постистината ни запокитиха с все сила обратно в света на романа. Но към такива книги имаме дълг в частност, а към езика имаме дълг въобще. Заради тези две неща трябва да знаем много добре с какво точно не сме съгласни, какво искаме да променим и защо.

Докато гледах спора по БНТ, постепенно някакъв тежък плащ от ирония покри всичко в студиото. И взех да се питам: “Добре, де, книгата не беше ли точно за това?”

Преводачът каза: “Аз сега, ако чета за петилетки, си помислям, че това е нещо старо, то е минало” – с едно пренебрежение, сякаш миналото няма защо да се помни, паметта е излишен стрес, а мисленето е еднопосочна улица.

Aпропо, в романа на Оруел петилетки няма – има трилетки, но това пак са минали неща.

В една книга пишеше “Който контролира миналото…” Коя беше?

Не помня вече, но пък се сещам веднага нещо на съвременен език: “Кво стаа, брат? Нищо, бе, брат”.

И още нещо се опитвам да си спомня – Уинстън Смит не работеше ли точно това? Не пренаписваше ли едни неща?

Авторът на текста Иван Ланджев (1986) е поет и есеист. Носител на Голямата награда за поезия „Орфеев венец“ (2019), както и на „Южна пролет“, „Веселин Ханчев“, „Владимир Башев“. Негови стихотворения са преведени на 10 езика. Доктор по руска литература, преподавател.

Бил е сценарист на известни български сериали – „Под прикритие“, „Стъклен дом“ и др. В момента е творчески директор в рекламната агенция McCann Sofia.