Помните ли как в „Аз съм легенда“ Уил Смит минава бясно с колата си през празния потънал в зеленина Ню Йорк, в който всичко е приключило - няма хора, само зомбита, поразени от вирус?
Е, първото, което на мен ми напомня тая сцена е …бежовият трабант на баща ми! Пърпорещият му звук присмехулно пори тишината в Зона Б-5 през най-тихото лято на 90-те и тая мелодия е единственият технологичен звук на километри разстояние. Навън ентусиазирано пеят птички, докато всичко буквално е спряло да се движи. Няма транспорт, няма хора, а брат ми ходи на уроци по математика с две туби керосин под ръка, така плащаме за уроците.
Има режим на тока и всеки ден препускам по 12 етажа надолу по стълбите на път за училище. И всеки път срещам съседа, който е полу парализиран след трите инсулта: мести бавно единия крак, после другия и така на всяко стъпало надолу по етажите. Дядо Иван!
Като се прибирам, го намирам пак на стълбите, катери нагоре към 12-ия етаж. Сега като се замисля, той е бил живият паметник на разпада в тъй наречените Промени. Движи бавно по тия стълби и всяка негова крачка предвещава, че пътят ще е ужасно дълъг и болезнено тъп, но в онзи момент аз идея си нямам, а нашите още не го знаят, защото са млади и си имат трабант.
Чак след години разбрах, че цялото това усилие на дядо Иван е било не за да плати тока, не за да си купи непременно хляб и кисело мляко, не за да се нареди на опашка – все класически дисциплини от онова време, а за да изпие една студена бира с приятели в края на блока. И освен, че ми олекна на гузната съвест, че съм тичала, докато той пълзи …ми стана едно леко, защото той ежедневно ми е демонстрирал тихо и стоически как се живее независимо, независимо от обстоятелствата.
Защо ме вълнува всичко това? Ами, толкова вълчи неща са се случили, а аз ги обичам тия спомени. Изскачат в мислите ми като пуканки, ухаят на вкусно, просто не можеш да не им обърнеш внимание.
Сега аз имам деца и вече знам какво са направили за мен тогава. Като в „Животът е прекрасен“ на Бенини са ми втълпили, че всичко е било игра.
Няма страшно, нищо че брат ми тича като Бен Джонсън с новите си маратонки от Битака, за да не го намушкат и да му ги вземат.
Второто, което оная сцена ми напомня е, че аз трябва да направя същото за моите деца. Ще им кажа, че всичко е игра.
Вирусът, менискуса.., дори перкусиите. Игра на ластик, така ще им кажа.
2021 e. Тихо!
Пичът е легенда. Минава с джипа си през свят, в който всичко е приключило, няма хора, само зомбита, поразени от…вирус. "I'll be back!", помахва усмихнат.
В главата ми има две туби керосин… от ония уроци по математика.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
