Ньойският договор - травмата, която България преживява цял век

Историята на България помни бедствия, бедност и тежки политически катаклизми.

Малко от тях обаче могат да се сравнят с ефектите, които страната преживява след 27 ноември 1919 г. 101 години след подписването на Ньойския мирен договор тази дата остава в колективната памет като символ на национална катастрофа.

Вторият държавнически провал след края на Балканските войни е и поредният сигнал, че проектът за национално обединение е обречен на неуспех. Урокът остава ненаучен.

Условията на мира за България и останалите победени държави след Първата световна война са толкова крайни, че няма сила, която да спре реваншизма от помитане на Европа през 20-те и 30-те години подобно на смъртоносна епидемия.

За България Ньой не просто е унизителна политическа присъда, не е просто повратна точка в икономическото развитие на държавата след Освобождението.

Договорът ражда травматичния комплекс за конспиративно и вражеско отношение от страна на външния свят и съседите срещу България - догматичен, радикален комплекс за малоценност, външнополитическо безсилие и недоверие към чуждестранните съюзници, който се експлоатира и до днес.

Този проблем надживява непосредствените щети от загубената война, последвана от войнишкото въстание, окупацията, териториалното отчуждение на хиляди кв.км., разпускането на армията, лишаването от възможност за самостоятелна отбрана, бежанските вълни на българите от Македония и Тракия, и наложените репарации в размер на повече от 2 млрд. златни франка (невъзможни за мащаба на икономиката на България) в добавка към задължението за изпращане на добитък, въглища, храни и др. за съседните държави.

Дори през 21 век крайни националистически групи ползват 27 ноември 1919 г. като оправдание за серия от грешни политически решения, взети в годините след мирния договор или като повод за изолационистко отношение към целия свят, но по-специално към Запада.

Основателното възмущение на съвременниците на Първата световна война се преобразува в идеологическа фиксация за "чужд диктат" един век по-късно, когато България е демократична и суверенна държава, част от Европейския съюз и НАТО.

В онзи момент, начело на Царство България стои едва 25-годишният монарх Борис III. Правителството на Александър Стамболийски ще бъде свалено с кървав преврат само 3,5 години по-късно. Военният съюз на бившите офицери, основан в същата 1919 г., ще стане ключов фактор за всяка тежка политическа криза в следващите две десетилетия, доминиран от авторитарна власт. Все още никой не подозира, че само десет години по-късно ще дойде Голямата депресия, комунизмът в новосъздадената Съветска Русия ще започне да "изнася революция", а мирът ще бъде само прелюдия към нова, още по-жестока световна война.

През 1919 г. американският президент Удроу Уилсън изглежда като единственият политически лидер от страната на победителите, който си дава сметка за взривоопасните условия на парижките мирни договори.

Уилсън поставя своите 14 точки с условия за открити преговори, поставя принципа на самоопределение на народите като приоритет и призовава за създаването на международна асоциация на държавите (бъдещата "Лига на нациите", предшественик на ООН), която да работи за недопускане на нова военна агресия.

По ирония - през пролетта на 1919 г., когато той пристига във Франция за преговорите, се разболява от грип (следвоенните договорености се водят във времето на пандемията от испанска инфлуенца).

Здравословното му състояние се влошава сериозно в продължение на няколко дни, докато преговорите блокират. Смята се, че това е една от причините, поради които американската делегация не успява да защити иначе разумните си позиции за това, че унижението на Германия и победените страни от Централните сили ще бъде недопустима грешка. Уилсън получава удар през октомври 1919 г.

На 27 ноември 2020 г. България отново се вглежда в наследството на отдавна несъществуващия Ньойски договор и го изживява наново дори по начина, по който дефинира отношенията си с Република Северна Македония преди началото на преговорите й за членство в ЕС.

Не сме запазили същата памет за деня на примирието от Солун на 29 септември 1918 г., с което прекратяваме военните действия срещу Антантата. Не отбелязваме примирието от 11 ноември 1918 г., поставило началото на края на една безплодна война с милиони жертви, включително сред цивилното население, оставено без храна и без дом.

Помни се траурът на мира. Помни се легендата за счупената писалка на Александър Стамболийски, с която той като министър-председател подписва договора. Помни се обидата от това, че българските делегати са приети в хотел "Chateau de Madrid" (на снимката), но нямат възможност да излизат от него без разрешение.

Помнят се думите на Стоян Михайловски, че "Народите плащат за некадърността на своите първенци. Бездарни държавници и дипломати - погазено и обезнаследено племе".