Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
На младини Антон Павлович Чехов прекарва две лета в град Суми. Впоследствие малката лятна къща става музей на Чехов.
Вчера Суми отново беше ударен от ракети.
Не знам дали музеят ще оцелее, мога само да се надявам. Това ми остава, плюс да кажа истината – че ракетите ги изстреля руската армия. Не ги изстреля Западът, нито Зеленски.
***
Ако ще Западът и Зеленски да са най-лошите „З“-та на света, а сегашното руско „Z“ да е олицетворение на доброто... пак остава въпросът – защо точно това „Z“ (а не тия, другите) в момента бомбардира рускоговорящи градове?
Нали сега „екзистенциално“ е модерната дума – „екзистенциална заплаха“, „екзистенциална нужда от победа“... Е, това явление – руснаци да бомбардират Харков – е екзистенциално дъно.
***
Ако готовият отговор тук гласи „Путин го прави, защото Западът го провокира, вероломният Запад подклажда войната“, то... извинете, ама подобно мислене не изкарва ли Путин един... лесно воден за носа, несамостоятелен и наивен лидер?
Доколкото ми е известно, неговите апологети не го мислят за такъв. Всъщност никой не го мисли за такъв.
Тогава?
Как едновременно го смятат за гениален стратег, изиграл всички и за жертва на либералния заговор? Сигурно по същия начин, по който Зеленски е едновременно „наркоман“/„клоун“ и някакъв космически злодей и mastermind.
Както и Байдън, разбира се – хем сенилен дядка, хем световен кукловод. Всичко заедно, безпроблемно и безподобно, в една обща мисловна кочина. Майната ѝ на формалната логика, майната му на Аристотел – това са някакви зловредни, еврогейски влияния.
***
Ще го кажа пак, за да си дадем сметка как звучи – руската армия изстрелва ракети по Суми, където има музей на Чехов.
Путин нарича това „изпреварващ отговор“ на западната агресия. Тоест, да бастисаш Чеховия музей значи да защитаваш отечеството.
***
Една от ракетите е ударила еврейското гробище.
Суми е окупиран от нацистите по време на Втората световна война и е освободен от 38-а армия (част от 1-ви Украински фронт). По същество целият град е пълен с потомци на ветерани. И днес руската армия гърми по техните къщи, докато празнува Деня на победата. Новото освобождение. Засега все пак е по-добре от освобождението на Мариупол (също рускоезичен) – там градът е освободен, като е заличен.
Няма го, значи е свободен. Ура!
Това не е победа, а позор. Чутовен резил.
***
Срамно е да си толкова безсилен да повлияеш на съседите си (които смяташ за „исторически свои“), че да ги нападаш. Ако за тия 22 години режимът в Русия беше хвърлил каквито и да е усилия вътре в страната, за да я направи свободна и привлекателна за живеене, а гражданите ѝ – щастливи... тогава, тогава, предвиждам такъв живот, в който Русия нямаше да има нужда да провежда никакви „операции“.
***
Вместо това по „Россия-1“ дават анимационно филмче как ракетата „Сармат“ унищожава Великобритания. И едно доволство огрява лицето на водещия. „Най-мощната ракета в света“ – и му става хубаво, и гледа дяволито в камерата.
Имаше подобна емоция в детството, като си играехме и виждахме, че можем да счупим нещо – това веднага ентусиазира всяко момче.
Иначе посланието на анимацията е ясно – това, което не можем да изградим, можем да го унищожим.
***
Сещам се за един такъв разказ на Чудомир – наш студент в Лайпциг посреща свои съселяни. И ги развежда, иска да ги впечатли, та им показва паметника „Битката на народите“. „Чудесия, нали? Грандиозна работа!“. Селяните гледат, мръщят се. И единият вика: „Три кила пироксилин му е майката! И камък върху камък няма да остане!“. Другият му отвръща: „Ами, три кила – може и по-малко“.
Та и с ракетата „Сармат“ и Великобритания е нещо подобно. Само че тук има и бонус: като изчезне, Обединеното кралство ще бъде вече "свободно".
***
Тече парадът за Деня на победата. Путин полага цветя на мемориал в памет на ветераните от Киев и Одеса. По същото време в Киев вият сирени. Над Одеса падат ракети.
***
Властта в Русия се опитва да ожени героичния разказ за Втората световна война с актуалния разказ за „изпреварващия отговор“ срещу Запада в Украйна. Проблемът е, че първият разказ е истина, а вторият е нелеп. И понеже е нелеп, трябва да се подновява непрекъснато, задъхано и трескаво. И няма логика на света, която да му се опре.
Пропагандата се пропуква при всяко следващо изречение, затова ѝ е жизнено (не, чакайте – „екзистенциално“) важно да не спира.
***
Добре, де, тая работа с „изпреварващия отговор“ не звучи ли прекалено познато?
Когато Третият райх нахлува в Съветския съюз, хитлеристката пропаганда казва, че това е „превантивен удар“.
Открийте десетте разлики между „изпреварващ отговор“ и „превантитен удар“.
***
Междувременно в България...
Ние стоим на една и съща спирка. Виждам самолет в небето и за мен историята свършва дотук. Но за човека до мен сега започва и всъщност няма край. Защото той вижда нещо друго – недвусмислено доказателство, че ни пръскат с кемтрейлс, че всъщност ни тровят, мачкат ни методично и ни убиват системно. И е така всеки път, при всеки самолет. Представяте ли си какъв живот е това? Не можеш дори да погледнеш небето и да се усмихнеш.
Човекът до мен също няма проблем с логическите противоречия – примерно това, че „Те“ пръскат всички и после пак всички го дишаме тоя въздух, но някак си точно него не го лови.
Явно има имунитет, всъщност не знам какво има, аз пак търся логика, а той не търси, защото това са второстепенни неща. Той търси разплата.
Някакво историческо възмездие, отговор на лошия български ден. И вижда това възмездие в... Путин.
Любопитно нещо – в неговата глава Путин дори не е самостойно явление. Путин не съществува по никакъв друг начин, освен като антипод на Запада. Не му предлага и не му казва нищо друго, освен „Аз не съм Запада“. Явно това е достатъчно.
С този човек живеем заедно. Аз не искам да се карам с него, искам да се разбираме.
Но той не желае, защото е обиден. Знам, че има какво да науча от него, но той отхвърля самото допускане, че има какво да научи от мен.
Ние и двамата обичаме България. Той не ми вярва, но е така. Например не вярва, че и двамата пием ракия. Подозира ме в чуждопоклонничество. Ако можехме да седнем, както си трябва, на една маса, на по една ракия, бих му казал – това, че си обиден, още не означава, че си прав.
