Провокация или част от протеста бяха бойните сцени, която маскирани младежи организираха в нощта на 1 декември?
Опозицията се разграничи от тях още преди размириците да започнат. Полицията сякаш знаеше предварително какъв ще е сценарият за "погром" - и го допусна с бездействието си. Всичко това върна спомените за десетки граждански протести с важни каузи, които са били компрометирани или смазвани след намесата на групи момчета с качулки и бомбички.
От палежа на Партийния дом до всяка нова мащабна демонстрация срещу властта, винаги е имало съмнения за "хореография" между агитки и службите за сигурност.
Но може ли да има конфликт на граждани срещу нелегитимна власт, който да остане само на нивото на остроумните плакати и TikTok-клиповете?
В "Булевард България" продължаваме този дебат с Боян Марков (18 г.), който дава по-различна гледна точка за причината, поради която протестът от 1 декември се различава от всички по-ранни многочислени, но безрезултатни мирни прояви.
Боян Марков е ученик с интереси в социалните науки и правото.
Лауреат е на Олимпиадата по философия.
Председател е на Кръг „Царевец“ — сдружение за развитие на младежката култура.
Чакаше се. Чакаше се, и то много, да се натрупа достатъчно обществена енергия, за да избухне нов протест. И той избухна.
Но има и няколко случки от протеста и реакции към тях, които озадачават.
Първото място заема насилието. Организаторите от ПП–ДБ призоваваха протестът да е мирен, разграничиха се от размириците и накрая ги осъдиха. Но в същото време насилието е именно основната причина броженията срещу властта да са толкова впечатляващи.
Те показват точка на кипене, която вече е премината, и че този път протестните действия имат истински „революционни“ качества.
Все пак централната идея зад това хората да излязат на улицата е, че те във всеки момент могат да въстанат срещу нелегитимното управление. Такива неща не само са впечатляващи, в смисъла на това, че въздействат силно върху наблюдателя, но и нормални.
Ако разгледаме основополагащите модерни теории за политическото, виждаме, че разграничението "приятел—враг" е естествено условие за съществуването на политиката, а конфликтът е залегнал в устоите на функционирането на демокрацията (както твърди Шантал Муф).
Протестът от 1 декември показа не че е нужен диалог, а че времето за диалог вече е минало, че властта вече е загубила своята легитимност пред гражданите и мирните благоприлични приказки са нещо не само налудничаво, но и невъзможно, заради психологическите афекти на тълпите, заради гнева.
Той реши един основен проблем на протестите в България: те се употребяваха като колективен ритуал, при който хората излизат и изразходват енергията си, породена от гнева, че са безсилни.
Щом си безсилен, но искаш промяна, излез на протест и си кажи, че си направил каквото си могъл. Резултатът винаги беше еднакъв, т.е. никакъв.
Доказвайки, че е способно да използва насилие, гражданското общество у нас даде заявка, че не е бутиково, не е стерилно, не е правено в епруветка, а когато заплашва, то то има залог за заплахите. А залогът е именно способността му да употреби насилие.
В трактовката на Макс Вебер държавата е институция с монопол над легитимното насилие. Следователно когато народът излезе на улицата и употреби насилие вместо властта, това действие е признак, че тя е делегитимирана. Тя няма вече символният ресурс да се оправдава и идентифицира пред населението.
Това означава, че колкото и професионални да ѝ бъдат PR кампаниите, те няма да постигнат нищо. Можем да си го представим все едно легитимността е труп, в чиито жили управляващите се опитват да бият адреналин — трупът си е труп, той е застинал, мъртъв, адреналинът няма да го съживи.
Има и друг аспект. Конспирациите, че употребата на физическа сила е активно мероприятие, организирано със средствата на управлението, само наливат масло в огъня и правят мъглата в общественото съзнание по–гъста.
Хаосът не може да се осмисли, не може да се намери редът в събитията от тази вечер и протестната воля неусетно умира, защото хората не знаят какво да правят.
Гражданско общество не се поддържа с конспирации и недовършени изречения, не се поддържа в неясни тези и типичното българско чувство, че винаги все някой те е прецакал.
Нито се поддържа с призиви хората да са мирни в лицето на безобразието, както го описват самите организатори.
Вечерта на 1 декември не показа само, че гражданството е живо.
Тя показа, че политическото раждане на „Gen Z“, което е процесът на „Революция Z“, не включва в себе си само едната част от младежта, която се облича с ризи, а и другата, която има точния облик на младо поколение от Източна Европа със софтшел якета и маратонки.
Сблъсъците между протестиращи и полицаи не бяха причинени от платени провокатори, а от сместа между натрупана в рамките на десетилетие протестна енергия, младежка сила и остра реакция от МВР, която първо беше осъдена, а после пък подкрепена от организатори като Иво Мирчев.
Въпросът на деня е, че политическите партии сега дадоха гласност на движение, което трудно се контролира и трудно се възпира.
При такива обстоятелства ексцесиите са неизненадващ и дори очакван резултат, защото показват, че протестът е протест, а не парад и показват, че още има смисъл в това управляващите да се страхуват от истинския суверен на демокрацията — гражданите, народа.
Затова опозицията не трябва да се стряска от плодовете на собствения си труд, те са легитимни. Ако тя настоява, че народът вече е събуден и че голямата част от него не желае това управление, то няма смисъл да се роптае, че медиите приравняват протестиращите с хулиганите.
Нещото, което е нужно сега, е внимателна политическа игра, в която опозицията не отрича символизма на насилието по време на протестите като признак на народно недоволство, а го използва. Това е нещото, което оставя впечатление.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
