Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
"В любовта и на война всичко е позволено" е една от псевдосентенциите на народа, с която традиционно се оправдават всякакви зверства и свинщини. Кланета, изтезания, изневери, обиди... всичко е наред, когато е любов или война.
Очевидно тази дълголетна мъдрост е валидна и за политическия дискурс, на чиято арена ставаме свидетели на все по-гнусни шегички и все по-грубиянски, безвкусни и отчаяни ходове.
Истината, която си дължим обаче, ако искаме да имаме някакво бъдеще като общество, е че никъде не е позволено всичко. Нито в любовта, нито на война, нито в политиката, нито преди избори, нито след избори, нито, навярно, в Рая.
Колкото и разтегливо да е понятието за "норма" и "култура" в българската политика, песента на Слави Трифонов и сценаристите му за Лена Бориславова със сигурност успява да го скъса и да изпълзи извън него, както пришълецът изпълзяваше от корема на Сигорни Уийвър.
И това, което е излязло, е също толкова гнусно.
Подозирам, че хората на Слави са почерпили вдъхновение от "Депутата Христо": парче, в което Ицо Хазарта изразява впечатленията си от първите 8 месеца работа в парламента. Само че са пропуснали няколко неща: Хазарта е написал умен текст, заснел е качествен клип, иронизирал е себе си, посочил е нередностите елегантно и в крайна сметка е създал истинска, интелигентна сатира.
За сравнение, "хуморът" на Слави не е нищо повече от обидна липса на вкус, кражба на мелодия, акт на мизогиния и демонстрация на дълбока завист и комплексарщина.
Едва ли в България има човек с интелектуален потенциал, по-голям от този на мокрица, който очаква нещо различно от Слави Трифонов на този етап. Времената, в които "Дългия" го играеше коректив на политическия елит, отдавна потънаха в канала. Онези, в които вицовете му бяха смешни, го направиха още по-отдавна. А онези, в които "Ку-ку" ни забавляваше по Канал 1, съвсем изтляха в пещта на миналото.
Към днешна дата Слави и мрачните му сценаристи вече не са "лошите", а "жалките в страшния филм".
Те изгубиха всякакво доверие, авторитетът, който бяха натрупали по времето на "Шоуто на Слави", беше тотално торпилиран, а по всичко личи, че уменията им да правят политика, шоу, музика и хумор са мъртви. И колкото и да се опитват да ги представят за живи с отчаяни опити за смешки и сарказъм, мъртвецът под грима си остава все така бездиханен.
В романа си "Татко" Уилям Уортън пише, че истински добрият шофьор много добре разбира кога спира да бъде такъв и се отказва.
Ако Слави, Тошко и другите, които уважаваме толкова страстно, че ги наричаме с малките им имена, си бяха дали сметка кога са спрели да бъдат добри (с цялата условност на това в какво са били добри), може би сега нямаше да се излагат с подобни агонизиращи къчове.
Падението на ИТН обаче не е най-сериозният проблем в "песента" за заплатите и креватите.
Далеч по-смущаващ е фактът, че очевидно все още живеем в общество, в което е възможно и допустимо група мъже да се нахвърлят върху жена по максимално отвратителен начин.
И в този смисъл "Песен за Лена" е симптом на едно значително по-тежко заболяване, което необезпокоявано интоксикира обществения организъм. Жените са носители на живота, изразители на неговото възкресение. Жените са нечии майки, баби, сестри, дъщери, внучки, братовчедки, съпруги, гаджета и музи. Ако не бяха жените, мъжете нямаше да имат възможност да размахват мъжествеността си.
С този опит за овулгаряване на една жена, Слави Трифонов и сценаристите му плюят върху собствените си майки, върху цялата психологическа роля на жената в света. Крачката между "творческото" заковаване на една жена в наратива на "държанката" и пребиването ѝ, дори убийството ѝ, е само веществена. В символен план разликата не съществува.
Идеята, че ако една жена е млада, образована и успяла, то задължително е минала през нечий "креват", очевидно не само е жива, а и продължава да помрачава постиженията на редица жени в редица сфери. Виждаме го при Лена Бориславова, заради публичността на нейната кариера, но сексизмът присъства осезаемо и в спорта, и в изкуството, и в медицината, и в науката, и в медиите, та може би дори и в счетоводството.
И единственият начин да му противостоим, е да го изобличаваме методично и усилено, всеки път. Защото, подобно на другите форми на насилие над жени, публичното принизяване е всеобщ проблем и който не се ангажира с него, неволно се включва в редиците на "жалките".
