Има ли човек дълг към родината, ражда ли днешният свят герои, може ли литературата да е форма на съпротива срещу лъжата, защо катарзисът е лична, а не групова работа.
Отговори на тези и много други въпроси търсим заедно с автора на едни от най-награждаваните съвременни български романи. В началото на лятото в платформата за аудио, е-книги и подкасти Storytel своята аудиопремиера прави поредното негово заглавие – „Хавра“.
Двете сюжетни линии в романа – съвременната история на Никола, който се прибира в родния си град за погребението на баща си след години в Америка, и тази, която ни връща в миналото заедно с младата руска аристократка Вера Елегина, вече достигат до публиката и с гласа на Христо Чешмеджиев. А това ни дава повод за още един интересен и дълбок разговор със Захари Карабашлиев, в който да си припомним значението на думата „хавра“ и обещанието, което носи.
Аудиопремиерата на „Хавра“ е своеобразно прераждане на романа. Сега той заживява нов живот. И то май не за първи път. Вярно ли е, че ръкописът за малко да бъде унищожен в пожар?
Бях на финала на писането на „Хавра“. Един ден съм в редакцията и ми се обажда Свилен, вокалистът на „Остава“, съседи сме, и казва „Зак, у вас някъде гори пожар, виждам пожарни коли долу…“
Хукнах, мислейки единствено за това, че малката ми дъщеричка (тогава) Нора и баба ѝ са вкъщи, жена ми беше на работа. Не помня как стигнах. Видях сградата, обградена от пожарни коли, пожарникари, успях да вляза и още на стълбите гледам, че баба и внуче слизат и си отдъхнах. Изпратих ги навън в безопасност, и се качвам до апартамента ни.
Влизам, навсякъде дим и през прозореца се виждат пламъци. Оказа се, че гори съседният апартамент в сградата, долепена до нашата, и всеки момент ще ни хване и нас. И се огледах какво по-напред да спася, и се запитах „От какво имаш нужда? Какво трябва да вземеш? Тук всичко ти е ценно, всеки спомен е важен, труден избор.“ После осъзнавам, че ръкописът на „Хавра“ е в компютъра ми, а по това време не ползвах облачни услуги.
Бяха близо 1000 страници, тогава нередактирани, но в доста завършен вариант. Грабнах компютъра и някакви паспорти, документи, такива дребни неща… И излязох. Слава Богу, пожарникарите успяха да спасят апартамента ни.
И после, въпреки целия ужас на случката, в нея имаше и нещо положително – понеже беше зима и беше студено, съседите ни предложиха да се качим у тях. Домът на поета Недялко Йорданов беше това. Заприказвахме се, запознахме се, той се заигра с детето, пийнахме, за да се стоплим, беше емоционален човешки момент.
Основна тема в „Хавра“ е свободата. Това ли е най-голямата ценност за Вас?
Тук може би е моментът да кажа, че работното заглавие на „Хавра“ беше „Свобода“ и дори първите проекти за корица са такива. И да, това може би е най-върховната човешка ценност за мен.
Но причината за това заглавие беше, че в романа са засегнати два аспекта на свободата. Първата тема е за личната свобода в историята на героя ми в сегашно време. А втората сюжетна линия ни връща към 1876 г., към Априлското въстание и копнежа на цял един народ по свободата. И дори, когато с редактора ми решихме да променим заглавието, голямата тема в „Хавра“ си остана свободата.
А как стигнахте накрая до заглавието „Хавра“ и какво означава то?
С редакторите ми минахме през темата за обезценяването и обезличаването на думата „свобода“. И тогава те ме попитаха дали нямам друг вариант за заглавие. И аз, колеблив, казвам “Ами имам едно, обаче… кой ще ме разбере с него.
“Кое е?” - “Хавра”, но тази дума е напълно непозната за по-голямата част от хората.
Значението на хавра е необработена, буренясала, необгрижена земя. И едва тогава, когато го споделих с хората, които милееха за тази книга, усетих как те се оживиха, почувстваха го. И се съгласихме, че „Хавра“ е истинското заглавие на този роман. И то наистина намери път към голяма публика.
„Хавра“ поставя и темата за забравените идеали в днешно време. Какво според Вас днес може да отключи героичното у човека?
Това е сложен въпрос. Но заплахата за екзистенциалното ти съществуване може да извика героя у всеки. Когато имаш срещу себе си хора, които не се спират пред нищо, за които човешкият живот, особено твоят, не е ценност, тогава, щеш - не щеш, ставаш герой. И моят Никола, ще - не ще, се превръща в герой.
Въпросът обаче е, ако в живота навън нямаш такава директна, остра заплаха, можеш ли да бъдеш герой? За мен този по-тих, „всекидневен“ героизъм е много по-труден и заслужаващ уважение.
Да се събуждаш сутринта и да избираш да правиш това, което трябва и е необходимо, да постъпваш правилно ден след ден, без значение дали ти харесва, или не. Този героизъм е много важен.
А как успяват да съжителстват двете толкова различни сюжетни линии в един роман?
Говорил съм по тази тема и с хората, питал съм ги кое е било по-вълнуващо за тях, кое им е било по-интересно. Получавал съм най-различни отговори, но общото е, че двете линии си помагат една на друга, допълват се, в някакъв синхрон са.
Години наред тази книга се купува, тираж след тираж, допечатва се…, има нови и нови читатели. Което означава, че този литературен “експеримент” си е струвал.
Хавра ли е България?
В България има много хавра. Но тази хавра може да се превърне в наистина благодатна почва. Защото всяка хавра е много повече от земя, тя е потенциал, обещание.
Там има много повече от бурените и пустотата, които се виждат на пръв поглед. Под тях са скрити възможностите.
Това означава ли, че сте оптимист за България?
Не бих могъл да бъда по-голям оптимист за България. Все пак аз живях 17 години в Щатите и избрах да се върна и да живея тук. Защото вярвам в този потенциал.
Какво ще съумеем като общество да направим с него вече е отделен въпрос.
Всъщност успехите на всеки един човек, на всяка компания, всяка една организация в България са не поради дадени исторически или политически сили, а са въпреки тях. Затова съм оптимист, че всички можещи и искащи ще преодолеят пречките, които поставя пред тях собствената им държава. И в този процес те стават дори по-силни.
А вярвате ли в катарзиса? Във възможността да се променяме към добро?
Катарзисът е ключов елемент в драматургията. И щом съществува там, той е дошъл от реалния живот. Аз вярвам в личностния катарзис, който може да се случи само отвътре в самия човек и няма как да дойде отвън. Няма система, която да осъществи цялостен групов катарзис. В театъра, в киното, в книгите се случва, но това е моментен, малък катарзис, който рядко постига ефект в реалния живот.
Катарзисът дава възможност да продължим живота си по по-стойностен и добър начин. Но той не е групов.
Ние можем да се вдъхновяваме помежду си, да постигаме неща, но трябва да сме критична маса хора, за да осъществим нещо по-голямо, а и да работим съзнателно. Няма кой да свърши собствената ни работа или да очакваме да се появи Месия, който да донесе катарзис на обществото.
И в този контекст има ли според Вас човекът дълг към родината си?
Може би съм старомоден, но аз вярвам, че имаме дълг към родината. Яворов има едно стихотворение, което се казва „Родина“.
Обичам те, родино, и ме трови
поради тебе често ядна скръб,
под гнет стоименен превивам гръб
и влача аз, неволник, твоите окови…
Чел съм го десетки пъти и дълго не съм му обръщал внимание. И го осъзнах едва един слънчев ден в Сан Франциско, около 24-ти май. Съвсем сериозно. Просто тогава прочетох отново това стихотворение и сякаш то достигна до мен за първи път с цялата си сила. Тогава, когато поетът осъзнава какво е родината:
“Не си ли ти на майчиното слово,
що най-напред погали моя слух…”
И осъзнава, че Родината е в самия него:
“И ти си в мене — ти, родино моя!”
И ето, това е един от моментите, в които разбираш, че точно това е смисълът на изкуството – когато ти намираш себе си в нещо, писано от някой друг. Когато нещо те докосне така, когато те развълнува по най-необичаен начин, на най-неподходящото място.
Какво е да работиш с езика днес, когато той сякаш се обезценява все повече?
Да работя с езика, който не е този на медийния поток, на информационния шум — за мен е успокояващо. Някак медитативно. Има терапевтична функция, която е много важна за мен самия. Това е поле, в което, колкото създавам и давам, толкова и взимам за себе си. Сякаш се гмурваш в чист поток или в чисто море. Красиво е.
Когато пишех „Рана“, работех с езика на онова време, на началото на 20 век. Ровейки в писма, документи, дневници и други източници виждах, че езикът на културния диалог и нормалното общуване между интелигентни хора е същият като днес. Буквално същият. Но само когато е извън езиковата суматоха на медиите и злободневното.
Въобще, след всяка епоха, отвъд суматохата на преходното, остава дискурсът на почтеността и истината. И смея да вярвам, че това е качественият български език, а не този, който ни се налага да слушаме всекидневно, а и си го причиняваме сами със социалните медии.
А връщайки се назад във времето в процеса на работа, докосвайки се до исторически документи, смятате ли, че хората днес си приличат с хората тогава или всичко е променено?
И докато работех върху „Рана“, и докато пишех „Хавра“, аз четях и проучвах дневници, лична кореспонденция на прототипите на героите в романите. И беше магично да установя, че нещата, от които се вълнуваме и днес, и тогава, си остават едни и същи.
Същото, което е вълнувало едно 20-годишно руско момиче, съседка на Толстой и потомка на дворяни през 1871 година в Тула, сега докосва едно момиче в Тик Ток или дори и мен самия. Ние сме на 99,99% едни и същи. И литературата ни напомня, че това, което ни обединява, е неимоверно по-голямо и по-красиво от дреболиите, които ни правят различни.
Може ли литературата да е и форма на съпротива?
Тя е една от най-древните форми на съпротива. Още преди Библията, в Древна Гърция, в Древен Рим.
Дори Новият завет е форма на литературна съпротива срещу стария ред в Стария завет. “Любовта към ближния” в учението на Иисус заменя старозаветното “зъб за зъб”. И така е било винаги в човешката история. А днес, освен форма на съпротива, литературата е и бягство.
Зная, че нехудожествената, историческата, научна литература е един от най-силните ни инструменти срещу гигантските лъжи, войнстващото невежество, дезинформацията. Но за жалост “пост-истината” е във възход, глупостта “канселира” научното мислене и тиранията се саморазправя с истината.
Просто такова е времето.
Но аз вярвам в неизбежния възход на здравия разум. Вярвам, че с него можем да се борим с лъжата и тиранията.
"Хавра", както и другите два емблематични романа на Захари Карабашлиев - “Рана” и “18% сиво” - са достъпни за българската публика в Storytel. Тe са част от библиотеката с над 500 000 аудиокниги, е-книги и подкасти, които можете да слушате или четете, където и да се намирате това лято.
Освен това до 31 юли можете да се възползвате от 50% отстъпка за първите три месеца. Научете повече на storytel.com.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
