В общество от инфантили детето е проблем

Върху обратната страна на монетата на изгубеното детство за едни хора стои отказът от съзряване при други.

Когато възрастните не са възрастни, децата не са деца.

Според Евростат българите днес напускат дома на родителите си, когато са средно на около 30 години, като мъжете се застояват в него с няколко години повече от жените.

По данни на НСИ към месец май 2025 година над половин милион българи в активна възраст нито учат, нито работят.

На този фон стотици, ако не и хиляди пълнолетни наши съграждани в интернет тези дни сочат с пръст едно 13-годишно момиче и обвиняват него, че педофил на 31 години – преподавател и педагог в училището, където то учи - го е експлоатирал сексуално.

Изглежда горната статистика е само върхът на нещо по-голямо, подводно и страшно, на което ставаме свидетели всеки ден. И не ни трябват числа и графики, за да го видим с просто око, за да се сблъскаме с него на улицата. Понякога буквално, челно и фатално по път за вкъщи, докато правим други планове. Може да се каже, че това чудовище от дълбините, надвиснало над обществото ни, е синдромът на вечното дете.

Детето, което до 5 години не може да тича, защото ще падне. Казва му го всеки втори на улицата.

После до 15 не може да си оправи кревата само и да си препече филия. До 25 не може да си сготви и да пусне пералнята.

Детето, което заслужава най-добрата грижа. Затова е с наднормено тегло и на 18 получава ключовете от актуален модел спортна кола или гърди по избор.

Детето с марковите телефони и маратонките на кредит. Или детето, което няма скъпи предмети, но все пак има скъпи родители, които най-добре знаят от какво се нуждае то. Какво трябва да учи и какво не трябва да учи, дори да иска. С кого трябва да се задоми и кой не е от неговата порода. Кога трябва да мълчи и кога трябва да търпи. И в името на какво.

Детето, откърмено с репликата „излагаш се“, което вечно се притеснява какво ще кажат другите деца за него. Неувереното, уплашеното, жестокото дете.

Детето, посещавало седмична ясла, тип пансион, в тоталитарна България. Детето, гледано от баба и дядо през лятото. Детето с прекрасните слънчеви месеци на село при тях. Детето с вечно заетите родители. Нищо, като порасне, ще имат цялото време на света. Ще пие с баща си. Ще утешава майка си.

Детето, което се превръща в братче или сестриче на собствените си деца. На сходен акъл и опит са, така да се каже. Затова ще ги вози вечно без столче в колата. Нали и него така едно време са го возили, пък е станал човек, какво? Защо не и на мотора отпред и без каска.

Ще им дими в лицата по детските площадки. Ще си цъка в телефона и ще им вика „млъкни“. Ще им дава да си близнат от ракията, както на него са му давали под асмата. Да знае какво е. Ще ги води на заколение на прасе у комшиите на село. Ще им купува на свой ред неща, защото така са поискали, и ще ги храни с отпадъчни продукти, защото „да не им стане нещо“.

Ще им угажда, ще ги глези, ще им насажда чувство за вина, ще ги манипулира волно и неволно. Ще изисква от тях да се държат като големи хора и сериозно. Ще ги заплашва. Ще ги бие. Ще им отнема детството. Ще се сравнява с тях. Нали е дете?

И в този ред на мисли - какво по-нормално за едно дете от това да сочи с пръст другите деца и да казва, че те са виновни?

Точно както правят онлайн противниците на сексуално употребената от учителя си 13-годишната ученичка. Както вероятно са правили и всички онези възрастни, които са знаели какво се случва, но са си мълчали.

Тези хора не изживяват себе си като възрастни хора. Нищо, че по документи са. Те очевидно се поставят на едно ниво с детето. Смятат го за равно. Говорят за него като за връстник. И ние, останалите, които не го правим, няма как да спорим с тях. За наш ужас трябва да им повярваме. Да видим ясно, че живеем в общество с дълбоко и колективно объркани представи относно това каква е ролята на възрастния, какъв е смисълът на зрелостта.

Да видим колко много българи очевидно и за пореден път се идентифицират с насилника. В случая тази идентификация може да не е задължително на ниво педофилия. Но със сигурност е на ниво безотговорност.

Детинска безотговорност.

Същата тази детинска безотговорност, която ни пречи да бъдем гражданско общество. Същата тази повсеместна инфантилност, която ни спира да живеем в демокрация. Последните две, за да ги има, за да се случат, са нужни свободни хора. Жалко. Да си свободен и безотговорен едновременно е невъзможно, уви.