Неслучайно "Adolescence" предизвика повсеместна фрустрация почти навсякъде по света. Лимитираният сериал на Филип Барантини доведе не само до рекордните 66,3 млн. гледания за 2 седмици, но и до мащабна дискусия за пропастта, зейнала между днешните деца и техните родители.
Сериалът е уникален не толкова заради кинематографичните си достойнства, които са безспорни, а по-скоро заради това, че отваря кутията на Пандора. На дъното ѝ не чака надеждата, а въпросът "Познаваме ли децата си?".
За съжаление сериалът казва "не". А интересът към него затвърждава тезата, че отговорът на повечето родители по света е същият.
Кой се страхува от "Adolescence"?
Сериалът уплаши всички с неудобното поставяне на една истина, родена в недрата на технологичната ера. Тя е, че когато оставяме доброто си дете в стаята му пред компютъра, ние не знаем дали то е в безопасност. Не защото не сме го възпитали добре или не сме близки с него, а защото просто не говорим на един и същ език.
Езикът, според психоаналитиците (а и не само), е онзи Атлас, който държи на крехките си рамене културата и цивилизацията. Разбирането за добро и зло. Очертаването на границите между допустимото и немислимото. Езикът е единствено човешко изобретение. Именно той отделя хората от животните и растенията; сочи пътя, по който следва да вървим в името на всеобщото благо и ни придържа в рамките, които обозначават човечността.
Езикът е това, което успява да удържи хуманността такава, каквато сме я градили с десетилетия усилия. Нито Google Translate, нито Chat GPT могат да направят това. От Просвещението насам човечеството е положило много труд, за да може да се намираме един друг в мрака на инстинктите, които сами по себе си не са се променили от времето на австралопитеците.
Днес Фройд, повече от всякога, е жив. Нагонът, повече от всякога, диктува поведението ни. И онези, които рушат крехката културна рамка, която ни прави хора, са не (само) другите, не (само) терористите, не (само) диктаторите, а самите ни деца. Нашето собствено продължение.
И това, осъзнато или не, предизвиква първичен ужас. Оказва се, че за да общуваме с децата си, трябва преводач.
Самата популярност на сериала е симптом – симптомът на проваления добър родител, който е дал всичко от себе си, за да отгледа "нормално" дете, но резултатът не е според очакванията.
В по-добрия случай – то е отчуждено дете, което е странно за нас и ние за него. В най-лошия е дете, което без да иска и без да си дава сметка за това, се е превърнало в чудовище.
"Без да иска и без да си дава сметка“ е сякаш фундаментален проблем в историята за 13-годишния Джейми, който убива своя съученичка. Някъде на прага между детството и зрелостта, в онази ничия земя, която тийнейджърите се опитват да прекосят на един крак, подскачайки между екрана и отразената в него реалност, Джейми губи ориентирите си. Пропада в капана на зловредни онлайн влияния, които водят до едно фатално действие и в крайна сметка до деградация на личността му.
Четирите серии методично и безмилостно рисуват картината на една принудена възрастност на днешните деца, на една изфабрикувана идентичност, която замазва границите между редно и нередно, между добро и зло, до степен, в която дори при отсъствие на диагностицируема психична болест, личността бива изкривена до психотична.
Тийнейджърите и технологиите
Разбира се, тийнейджърството винаги е било период на драматично лутане в лабиринта между наивитета на детството и света на възрастните, в който невинаги е ясно кой е Тезей и кой – минотавъра.
Смутните години между 12 и 18 открай време са били арена, на която се води епичната битка между невинността на детето и обиграността на големия. Но смляна през призмата на технологичното господство днес тази битка не е на бунт срещу авторитета и придържане към установените норми, а на живот и смърт.
Технологиите доближиха света на възрастните до децата, като притиснаха детството в ъгъла. Направиха го все по-малко и по-малко, все по-късо и по-късо. Днешните 6-7-годишни често не знаят коя е Круела Девил и от какво умира майката на Бамби, но могат безпроблемно да вършеят из Snapchat и TikTok, ако им се позволява. Да, времето върви напред и класическите детски филми на Disney не са задължителни. Нито са задължителни класическите приказки.
Но все пак класиките, макар и с тяхната известна наивност днес, дават основа, върху която децата впоследствие започват да градят представите си за света. Потапянето в социалните мрежи от ранна възраст, без да е достигната необходимата емоционална и социална зрялост за тях, е пропускане на стъпало, което може да доведе до пропадане.
В третия епизод на "Adolescence" Джейми няма никакви социални умения: той е жертва на своето време и не е способен да удържа емоциите си. Той сякаш не може да разбере дали е ядосан, дали е тъжен. Не може да разпознае емоциите, не може да види себе си сред тях. Сякаш не разбира и какво означава някой да е умрял – понятие, което обичайно се усвоява в доста по-ранна възраст.
Във втори епизод действието се развива в училището му. Режисьорът показва картината на непрекъснатия tantrum (от англ. – емоционален изблик на гняв, тръшкане) на цяло едно поколение объркани деца.
И те, като Джейми, говорят език, различен от нашия. Владеят онлайн терминология, която техните родители не разбират. Знаят какво е инцел и маносфера и какво значи да вземеш "червеното хапче".
И е добре да го знаят, но ако преди това са разбрали какво е добро и какво е зло. Ако са наясно, че Хари Потър е добър, а Волдемор – лош. Ако знаят, че ловецът убива вълка, защото вълкът изяжда Червената шапчица и нейната баба. Съответно – че за всяко престъпление има наказание (без да са чели Достоевски).
Ако са научени, че да причиняваш зло на друг е недопустимо и че отнемането на живот е най-тежкото престъпление и най-големият грях. Че тормозът на животните е нещо лошо. Че смъртта е необратима. Че собственото тяло, както и чуждото, е неприкосновено. Че не всеки инфлуенсър и ютюбър говори истини. И че, в крайна сметка, живеем в сложен свят и сложни времена, в които е особено важно да имаме работещ морален компас.
Не сме способни (и не е редно) да крием децата от дигиталния свят в някоя затворена аналогова среда, в която ние бихме се чувствали по-спокойни като родители. Но със сигурност сме способни да ги научим на всичко горепосочено. Нещо повече: длъжни сме.