Остаряването е неизбежен процес – и все пак сякаш никога не сме подготвени за него. В култура, обсебена от младостта и продуктивността, всичко, което напомня за загуба на сила, се отрича. А с това отричаме и онези, които вече са извървели пътя – възрастните хора.
Защо възрастта продължава да бъде табу, защо институциите често се провалят в грижата, и какви ценности губим по пътя – разговаряме с д-р Ирина Лазарова, психиатър и психотерапевт.
Как българите гледат на темата за остаряването?
Смятам, че остаряването в днешно време е най-голямата ни отговорност. Никой обаче не я разглежда по този начин. Важно е да мислим за начина, по който ще остареем, и да планираме още докато сме млади.
Това изглежда много странно, защото концепциите за остаряването, когато хората са млади, са много различни. В днешно време има бум на ценността на младостта, красотата и тялото, и поради тази причина всичко, което е свързано с остаряване, повяхване, загуба на функции, всъщност се възприема като грозно и се отрича – като нещо, което ще ни причини само страдание и отвращение.
Ако започнем да мислим за остаряването още от младостта, ще можем по-лесно да свикнем с естествените етапи в жизнения цикъл и те няма да изглеждат ужасяващи и страшни.
Ще успяваме да гледаме бръчките по лицето си в огледалото не с мисълта, че животът свършва, а с концепцията, че това означава, че сме имали пълноценен живот, че сме научили неща и сме развили умения, че можем да предадем нещо на децата си.
Най-големият ужас на остаряването за голяма част от хората е свързан с това, че самото остаряване и възрастните хора са символ на наближаваща смърт – нещо ужасно, което хората смятат, че трябва да избягват като тема по всякакъв начин. А това не ни дава възможност да се подготвим пълноценно и постепенно, и ни прави всъщност по-тревожни, по-малко адаптивни.
Възрастните хора не са символ на наближаваща смърт, а на преживян живот. Ако успеем да видим това, ще се отнасяме по-достойно и към тях, и към себе си.
Как бихте описали отношението към възрастните хора и другите уязвими групи в българското общество – хора с психични проблеми, с увреждания, с пристрастявания, деца?
Обществото ни демонстрира едновременно формален респект и реална маргинализация към уязвимите групи. Особено възрастните хора се възприемат като тежест – физическа, емоционална и икономическа. Те често са изключени от ежедневния живот и институционалните практики, защото вече не „принасят смисъл“ – не са ресурс, а потребяват ресурси. Подобна нагласа води до отдръпване от тях и до липса на ангажимент с техните нужди.
Това е много интересен феномен, защото за голяма част от хората, особено по-младите, миналото не съществува, а настоящето е единственият избор за смисъл. У тях се е формирало разбирането, че животът след 70-годишна възраст не струва, защото е по-скоро бреме за околните и мъка за човека, който го живее.
Това не е ли липса на всякаква реална представа за живота?
Да, но реалната представа се добива чрез лично преживяване. То обаче трябва да бъде моделирано от значими фигури, особено при младите хора.
Същото се отнася и за формирането на ценности.
Това не се случва спонтанно – то се изгражда чрез ролеви модели, авторитети, обсъждане. Когато виждат грижата към възрастните само като тежест, без да разбират смисъла ѝ, се заражда отхвърляне. Ценностите се формират бавно, но днес всичко трябва да е бързо и лесно. Идеята за дълг, особено към някого, който умира или е зависим, звучи чуждо и натрапено.
Дългът всъщност е съвсем непозната ценност за младите хора. Те не могат да разберат какво означава това. Концепцията за дълг е ценност, която се формира бавно, и една част от хората никога не я формират.
Неглижирането не идва само от младите. Често хората на средна възраст също не успяват да поемат отговорност към възрастните си родители. Защо?
Причините са комплексни, но основната е, че грижата за възрастен човек е трудно начинание – изисква време, енергия и устойчивост.
В същото време има обществена стигма върху настаняването в институция. У нас то се възприема почти като морално престъпление. Това не е така в култури като американската, където институциите предлагат подходяща среда, грижа и независимост, а комуникацията с близките остава емоционално пълноценна.
Но тази култура в България създава принуда, а това поражда протест. Той има най-различни форми, включително и агресия.
Защо институциите, създадени да обгрижват възрастни хора, често се провалят? Говорим за случаи на нехуманно отношение, включително насилие.
Основната причина е липсата на грижа за самите грижещи се. В институциите няма достатъчно обучение, няма супервизия, няма култура на подкрепа.
Никой не си дава сметка какво огромно бреме е работата в тези институции за персонала. Те нямат необходимите умения как да бъдат достатъчно грижовни по професионален начин, без да се въвличат прекалено емоционално. Как да бъдат любезни и да удържат агресивни пориви в себе си.
Бърнаутът е изключително сериозен проблем при служителите, които се грижат за възрастни хора, защото те полагат огромни усилия, а резултатът е спорен. Това води до загуба на мотивация, апатия и цинизъм, и всеки се справя както може – дали за сметка на хората, за които се грижат, дали чрез разрушаване на отношенията си в личния живот. Усещането за мисия тотално отсъства.
Институциите в България нямат никаква чувствителност към това. Най-вече защото в България има нагласата, че трябва или да правиш нещата „както трябва“ и да се разрушаваш до последно усилие, защото това е геройство, или си мързелив и мрънкащ.
Как си обяснявате мълчанието на хората около институции с доказани злоупотреби? Нима никой не знае какво се случва?
Не мога да дам еднозначен отговор, но това мълчание е симптом на дълбока системна криза – липса на ценности, липса на регулации, липса на отговорност. Има „системно пазене“.
Разобличителите у нас не се подкрепят – напротив, често биват наказвани. Страхът от изолация, загуба на работа или дори отмъщение е реален.
Не трябва да забравяме и своеобразната нагласа за нормализация на лошото отношение, сякаш ставаме резистентни към усещането за „лошо“, а насилието е почти норма.
Освен това още от социалистическото минало съществува идеята, че трябва да се престорим, че сме като цивилизованите. Правим нещата „като“, но те всъщност не са. Това е изключително голяма трагедия, защото хората изграждат концепцията и дълбокото вярване, че това е естествено. Че това е обичайният начин да се работи и живее.
Как остаряването се отразява на самите възрастни хора – особено когато обществото ги маргинализира?
Много от тях се смиряват. Това е различно от примирението – те приемат ограниченията си и не воюват с тях. Може да страдат заради това, че повече или по-малко са изолирани и презряни, но не тръгват на война.
Важно е по-младите да не се фокусират само върху дефицитите им, а да видят ресурсите и мъдростта, които могат да получат. Не си даваме сметка колко много можем да се опрем на мъдростта и житейския опит на възрастните хора и как това може да ни е от полза.
Нещо повече – има концепция за колективната памет, която се носи от възрастните хора, и разбирането, че когато определени поколения си отидат напълно, колективната памет за минали исторически събития, резултата от тях и отражението им върху света и нагласите – тотално си отива. И ние го виждаме.
Днес една от важните теми е споменът за войните в Европа през ХХ век и отражението на тези войни върху ежедневието на хората. Има неща, които ние можем да вземем наготово от възрастните хора, стига да отделим време за общуване с тях.
И най-вече – да не се отнасяме към тях просто като към остарели и „грозни“ тела, които пречат. Общуването и валидиращото отношение са ключови – и за тях, и за нас самите.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
