Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
Драматичната копродукция между Канада, Италия, България и Белгия “Нина Роза” беше включена в основната конкурсна програма на 76-ия Берлински международен филмов фестивал, където ще се бори за престижната Златна мечка - най-високото отличие на форума.
В центъра на историята е българският имигрант Михаил, който след завръщане от Канада в България е принуден да се изправи пред миналото, което е искал да забрави, а цената на емиграцията прозира през наранената връзка с детето му. В ролята на Михаил е Галин Стоев - режисьор с международна репутация, бивш директор на театъра в Тулуза, който напусна в знак на протест срещу модела на финансирането на културните институции във Франция.
За Стоев “Нина Роза” е артистично завръщане пред камера. Пред “Булевард България” той говори за процеса на работа по филма, за срещата с режисьорката Женевиев Дулуд дю Сел, както и за темите като принадлежност и мястото на изкуството в бурните времена, в които живеем.
Колко време мина от последното Ви актьорско превъплъщение? Беше ли трудно да се оставите да бъдете режисиран?
Последното ми актьорско участие беше малко преди снимките. Предисторията започва с постановката „Вуйчо Ваньо“, която поставих в Тулуза на френски. Играхме я един месец в Париж, а на следващата година имахме тримесечно турне из Франция. Един от по-възрастните актьори обаче, който играеше професора, се отказа заради ангажименти във Варшава. Театърът беше финансово притиснат, а да намеря възрастен актьор, който за пет дни да влезе в роля и да тръгне на турне, изглеждаше почти невъзможно.
Асистентката ми предложи аз да поема ролята. Това беше най-големият ми страх - не бях играл отдавна, а трябваше да е и на френски. В крайна сметка се съгласих от чувство за отговорност спрямо институцията, на която бях директор. В началото бях много напрегнат, но постепенно видях, че нещата се получават. Никой не хвърляше по мен домати. Към края дори се шегувах, че ще изоставя режисурата и ще се върна към актьорството.
След края на турнето, когато се прибрах в Тулуза, се оказа, че съм получил имейл от кастинг агенция в Монреал. Подготвяха филм и търсеха човек за главната роля, който според тях отговаряше на моя профил. Първоначално реших, че колегите ми са се пошегували с мен и затова не отговорих на имейла. Няколко дни по-късно приятел от България, който е част от продуцентския екип, се свърза с мен и ме попита защо мълча. Тогава разбрах, че поканата е реална.
Последва онлайн среща с режисьорката Женвиев Дулуд Дьо Сел. Тя ми изпрати сценария, който се оказа отличен. По това време директорската позиция вече ми тежеше заради финансовите съкращения от страна на Министерството на културата и други проблеми и исках да се върна към по-свободното „безотговорно“ творчество, да не ми тежат административни или други елементи от една реалност, която ми се струваше все по-неприятна.
Направихме няколко пробни сесии с режисьорката, срещнахме се на живо в България, процесът продължи повече от месец, защото Женвиев пробваше и други актьори.
Междувременно асистентката ми във Франция ме помоли да прочете сценария, защото беше започнала да работи върху календара ми за следващия сезон, след което заключи, че моят герой присъства във всеки кадър. Затова и когато ми съобщиха, че съм избран за ролята, получих паник атака и си помислих, че Женвиев ще провали филма си заради мен. Попитах я няколко пъти дали е сигурна, че иска да гледа лицето ми месеци наред. Тя се засмя и потвърди. Тогава осъзнах, че това не е леко приключение, а сериозна отговорност.
Кадър от филма "Нина Роза"
На снимачната площадка ѝ казах, че знам какъв ужас е да носиш цялата отговорност като режисьор. Като актьор отговаряш само за своята сцена - това усещане за свобода ми хареса. Женевиев искаше да адаптира сценария спрямо актьора, затова през лятото на 2024 г. заминах за Монреал за репетиции - нещо рядко за киното.
Тогава видях в нея изключително фокусиран човек, който търси нещо, което не назовава, но когато го открие, не го изпуска. Страшно концентрирана е, а същевременно е много мил и симпатичен човек.
Разбрахте ли как тя Ви е открила, за да получите покана да участвате във филма ѝ ?
Оказа се, че кастинг агентката ме е предложила. Тя е французойка от Тулуза и е търсила българин, който говори френски и е в определена възрастова група – доста специфично съчетание. Вероятно съм попаднал в списъка именно заради липса на много алтернативи.
Как оценявате работата си с режисьорката?
С Женевиев работим за първи път заедно. Попитах я защо прави филм с бял мъж на 50+ години, при положение, че подобна фигура днес често се възприема като емблема на патриархата - особено в по-либералните общества. Тя се засмя и каза, че за нея този филм е повод да разкаже какво значи да живееш без задължително чувство за принадлежност и за носталгията, която се ражда по изгубеното, по това, от което си избягал.
Тези теми силно резонират с мен затова още в началото ѝ казах да ми казва директно, ако нещо я притеснява или не ѝ харесва в моята интерпретация. Нямам актьорско самолюбие в класическия смисъл и много ме беше страх тя да не си провали филма заради мен.
В един момент забелязах, че оставя най-важните сцени за края на 14-часовия снимачен ден. Попитах я защо, а тя ми каза да спра да се опитвам да контролирам всичко. Осъзнах, че продължавам да мисля като режисьор и да виждам потенциалните проблеми предварително. Трябваше да се напаснем и аз да приема ролята си на актьор.
Освен това трябваше да внимавам да не се превърна в тази патриархална фигура, която ѝ казва как да прави филма си.
Казвате, че филмът е история за човек, чието чувство за принадлежност е изправено пред изпитание и това силно резонира с Вас самия. Вашето чувство на принадлежност къде и към кого е? Бил ли сте изправен пред подобен сблъсък?
В сюжета на филма причината героят да напусне страната си е конкретна и различна от моята, но резултатът е сходен. Аз винаги съм имал проблем с принадлежността, независимо къде се намирам. Това е по-скоро екзистенциален въпрос, не географски. Мисля, че затова се занимавам с изкуство - театърът и киното са пространства, в които мога да изследвам и преживявам тази проблематика.
Когато бях млад, част от моята творческа енергия беше смесена с изключителен гняв и несъгласие с местния контекст. Израснах като артист през 90-те, това беше много особен период - от една страна цареше пълен хаос, системата на реалния социализъм се рушеше - без да има яснота какво следва, пред очите ни се разпадаше моделът на тоталитаризма.
В същото време се отвори кратък прозорец от възможности, които изглеждаха неограничени. Така след падането на Желязната завеса започнах да пътувам много, подтикнат най-вече от дълбоката необходимост да се запозная с контексти, в които може да се чувстваш абсолютно свободен и като човешко същество, и като артист.
Никога не съм имал ясен момент на „напускане“ на България. Мисля, че никога не съм я напускал истински. Просто отношенията ми с нея стигнаха до фаза, в която спокойно да приемам конфликтите, без да се чувствам изцяло отговорен или виновен за тях. Ако има някакъв терен, на който тези конфликти могат да съжителстват, това е теренът на моя поглед, на моето разбиране, на моето приемане.
Затова и не смятам, че темата за принадлежността е национален въпрос, а човешки и се гневя, когато се политизира.
Като говорим за изгубената или никога несъществувалата принадлежност, мит ли е според Вас завръщането към корена?
Коренът не е извън дървото, той е в него. Затова не можеш да го търсиш извън себе си. Днес това, което ни тормози, не се върти толкова около понятието за корен, колкото около понятието за смисъл - къде това, което правя, има значение.
За себе си бих могъл да кажа, че все повече вярвам, че в момента има повече смисъл да работя в България. Затова напуснах директорския пост в Тулуза и създадох театралната компания „Спунк“. Така мога да развивам проекти във Франция и да прекарвам повече време тук. Последните осем години бях изгубил усещането си за вътрешна свобода и сега го преоткривам.
В каква посока ще бъдат насочени новите Ви проекти?
Във Франция след като си заемал подобен пост или кандидатстваш за нова институция, или създаваш компания, като държавата ти осигурява финансиране. Аз се спрях на второто - „Спунк“ ще реализира мои проекти. Вече няма да имам институция зад гърба си, ще трябва да търся партньори сам, да събера свой екип и вероятно ще се наложи да работя по по-малки проекти.
Изключение е първият ми проект „Дванайсета нощ“ на Шекспир - мащабна продукция с 11 актьори и музика на живо. Проблемът на такъв тип проекти е, че те са толкова тежки и скъпи, че е трудно след това да бъдат продавани или да тръгнат на турне.
Мисля отново да работя с Иван Вирипаев. С него се срещнахме преди повече от 20 години и в професията израснахме заедно, всеки по своя път. Идеята е да направим представление за нашето приятелство. Той ще говори на руски, аз ще превеждам според контекста – на френски, английски или български. Ще мога да коментирам, да реагирам. Ще има импровизация, елементи на стендъп и пърформанс. Засега това е само идея, но самият режим на работа ми дава много вътрешна свобода и пространство, в което да играя, да творя, да измислям, да си представям, да си фантазирам.
Това вътрешно пространство на мен ми беше липсвало все повече и повече в последните години и сега започвам постепенно да го преоткривам с огромно удоволствие.
Има ли вече интерес за евентуално бъдещо сътрудничество с Вас от страна на български театри?
Имам уговорка с Народния театър за проект през 2027 г. и мастер клас в „Сфумато“. В България процесите са хаотични, но гъвкави - можеш бързо да се договориш. Във Франция планираш години напред. А днешното време е толкова интензивно, че предвиждането става трудно.
От какво изкуство имат нужда хората днес?
В периоди на несигурност обществото става по-консервативно. В политиката се търси „силна ръка“. В театъра - класика в класически костюми, връщане към „националното“. В България дори е имало директиви за ограничаване на експериментите в провинциални театри от страна на Министерството на културата. Като се сетим на кого беше дадено Министерство на културата и кой седи зад него, всъщност не можем да искаме от хора, които проповядват национален дух през чалга и които целенасочено насаждат лош вкус, да се занимават с култура. Но това това е отделен въпрос.
Тази консервативна тенденция съществува в София под най-различни форми.
Друга тенденция е комерсиалният театър с популярни лица. Това е легитимен модел, особено когато се самоиздържа. Проблемът възниква, когато подобен продукт се финансира с публични средства.
Държавно субсидираният театър трябва да поема риск, да развива нов език и нова публика. Той струва скъпо, защото експериментът не гарантира комерсиален успех. Затова държавата компенсира риска и поддържа достъпността. В България липсва достатъчно съзнание за тази логика - и сред политици, и сред артисти.
Необходима е широка национална дискусия за ролята на изкуството. Има силна енергия сред младите, но системата не им дава достатъчно пространство за експеримент. Работата е много и някой трябва да започне.
