Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
Преди две седмици бях на почивка в Гардаленд, който е в топ 5 на най-големите увеселителни паркове в Европа. Много е хубаво: навсякъде има цветя и фонтани, а нахилените физиономии на ошашавени деца - със сладолед в едната ръка и захаросана ябълка другата, цъфтят по алеите и опашките като слънчогледи, обърнати към слънцето.
В парка звучи магическа музика, но има и още един жужащ саундтрак: писъците на по-смелите и екстремни посетители от всевъзможни луди атракциони, които ги въртят в максимално неестествени от гледна точка на гравитацията позиции на тялото. Някои слизат усмихнати, други – потни, трети повръщат. Повечето се забавляват.
Това е обичайната атмосфера в лунапарковете по света - независимо дали са с мащаба на Гардаленд, Дисниленд и PortAventura, или говорим за блъскащите се колички в Южния парк, аквапарка в Слънчев бряг и плажа на Несебър.
Екстремните забавления винаги са били вълнуващи и привлекателни за повечето деца и тийнейджъри: опознаването на опасното в живота е част от процеса на израстване и психологическо съзряване. За щастие, тъй като разумната и зряла преценка на потенциалните рискове не е в длъжностната характеристика на малолетните, решението дали да се качат някъде минава през родителите и през хората, назначени да отговарят за безопасността им.
За разлика от алпинизма, спускането със сноуборд по лавинообразни улеи или бейс джъмпинга, екстремното в лунапарковете е екстремно наужким. Или поне такова трябва да бъде.
Всички виенски колела, ролъркоустъри и парашути, теглени от моторни лодки, би следвало да са рамкирани, обезопасени, опитомени преживявания, при които адреналинът идва от близкия полъх на риска, който обаче не би трябвало да съществува на практика. По правило.
Атракционите в лунапарковете, аквапарковете и плажовете би следвало да са по-физическият еквивалент на гледането на филми на ужасите: едно удоволствено доближаване до опасността от безопасната и уютна територия на дивана или кино салона.
При липса на контрол обаче атракционите се превръщат в нещо повече от 4D хорър: чудовището от филма нахлува в реалността, за да изяде невярващите зрители, които са разчитали на границата, положена от екрана. Когато говорим за екстремните забавления: границата е положена от бизнесите, които предлагат въпросните забавления, и от всички по веригата, от които зависи живота на хората: от собственика, през момчетата, които дават инструктажа, до онези, които закопчават коланите и проверяват изправността на съоръженията.
- Кой взима пари от парашутите на плажа в Несебър?
- Кой проверява дали коланите са здрави?
- С какви регулаторни режими държавата следи работата на високорискови забавления, които се извършват на пазарен принцип?
- Къде са институциите в ролята им на родители, а не в обичайната им роля на насилници?
- Защо „родната полиция“ ни глобява, но не ни пази?
- Откъде води началото си адският проблем със спешната помощ у нас? Какво може да се направи, за да живеем спокойно с доверието, че когато ни се наложи, линейката може да дойде бързо за нас и/или нашите близки?
Това са въпросите, които като общество следва да си зададем след покъртителната трагедия със загиналото дете в Несебър.
Но не. Вместо това плашещо огромна част от нашите близки и съседи, от хората, с които се возим в асансьора и метрото, от тези, които ни обслужват в магазина и банката, и онези, които ни управляват, си зададоха въпроса: „Как е възможно майката да пусне детето си на парасейлинг?“.
Майката. Не държавата, не фирмата, не институциите, не правилата, не спешната помощ. Майката. Майката, която е решила да достави удоволствие на детето си, да удовлетвори негово желание, след което е чула две щраквания и е видяла как детето пада в морето. Майката, която е останала безпомощна във въздуха да гледа как хора от плажа се събират около детето, което не мърда.
Не знам дали може да си представите такъв ужас. Аз не мога, невъобразим е.
Страхът от трагедията е много ранен страх, много примитивен. Страх от трагедията в смисъла на смърт, която е можела да не се случи, но се е случила: ненавременна, брутална, кървава или ранна смърт. Смърт, за която има виновни, или такава, за която няма. Трагедията ни взима думите, за нея няма измислено слово, защото е немислима, съответно неназовима.
И все пак, трагедията съществува и се случва. Обикновено на другите, но понякога и на нас. Понякога се прожектира в новините, друг път се разиграва в кошмарите. Тя е ужас без име и без очи, сляп ужас, ням ужас. Намигване от дявола. Трагедията ни прави богобоязливи, ядосва ни, изпълва ни с чувства, които не се поддават нито на потискане, нито на сублимация.
И ако има едно нещо, което можем да направим, то е да не я увеличаваме, да не усилваме звука ѝ, да не се гаврим с жертвите ѝ, да не дълбаем с нож в раната на живи хора, на чието място сме можели и можем да застанем.
Вместо това през последните дни онлайн пространството се задръсти от обвинения към майката, от „справедлив гняв“ към родителите, които пускат децата си да се качват на разни екстремни играчки, от кухо и кръвожадно морализаторстване и от светли примери на ДРУГИ МАЙКИ, които обясняват, че така са наплашили децата си, че същите се страхуват да се качат на батут.
И не само онлайн пространството: председателят на ГЕРБ Бойко Борисов в нов пристъп на безогледен цинизъм заяви, че „не вижда по каква работа малки деца ги качват на такива съоръжения“. И подобно на майка, която сипе жлъч по току-що опечалена друга майка, даде пример със себе си - разказа как взел тротинетките на внуците си, за да не се пребият.
Културата на страха, който изглежда трябва да замести доверието в работещите институции, съвестната държава и отговорните фирми, е присъща не само на целокупното ни общество. Тя се спуска отгоре.
Тя се опитва да ни внуши, че вместо да възпитаваме децата си в смелост и разум, трябва да ги учим да се страхуват. Да бъдат непрестанно уплашени, защото няма кой да ги пази.
Тя ни подсказва с гласче на сирена, че не трябва да даваме криле на децата, а да ги убедим, че полетът е невъзможен.
Съжаляваме, деца. Не може да опознавате живота. Не може да предприемате дори умерени, никакви рискове, защото няма кой да ви пази. Няма кой да ви закопчае колана, няма кой да провери дали същият е здрав и ще ви издържи, няма кой да ви реанимира, ако паднете. Затова по-добре си стойте вкъщи и се молете нищо лошо да не ви се случи. Надявайте се. Тук се живее така.
Тук се страхуваме от кучета, защото 15-годишни деца водят питбули, обучавани за бой с други кучета, в парка без каишка.
Тук се страхуваме от въртележки, защото няма кой да съблюдава дали са изправни.
Тук се страхуваме от градския транспорт, защото няма кой да взима книжките и колите на 20-годишни младежи с любов към високите скорости и двуседмичен опит в шофирането.
Тук се страхуваме да не ни стане лошо, защото не знаем дали ако ни стане, лекарите ще дойдат навреме, за да ни помогнат.
Страхуваме се да не паднем, защото ако си счупим главата, кръвта ни може да изтече преди да се появи помощ.
Тук се страхуваме да караме колела и тротинетки, защото няма кой да ни научи как да ги караме безопасно. Защото нямаме условия. Защото не е имало кой да научи шофьорите в големите коли да пазят другите участници в движението.
Тук, скъпи мои, не се ходи в Гардаленд. Защото е опасно. Съжаляваме, деца. Тука е така.
