Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
Решението на пораснали деца да прекъснат връзка с родителите си все по-често излиза от рамките на личното и се превръща в обществено обсъждана тема. Публични признания за семейни разриви насочват вниманието към един болезнен, но не и рядък процес - отделянето, което вместо към независимост понякога води до отчуждение.
Подобни конфликти отразяват дълбоки психологически процеси, които текат в хиляди семейства. Как се стига до прекъсване на контакт, какво преживяват двете страни и възможно ли е отношенията да бъдат възстановени – по тези въпроси "Булевард България" разговаря с психолога и семеен терапевт Валентина Димитрова.
В публичното пространство често виждаме примери за разриви между родители и техните пораснали деца. Колко често всъщност става така, че вече пораснали деца съзнателно да прекъснат контакт със семейството си, съдейки от Вашия опит и практика?
Това е много често срещано явление. Това са кризи в семейството, които се преживяват и преминават по един или друг начин.
Детето започва да се отделя, особено най-голямото – това, което често носи повече отговорност и дълг според семейните ценности. Когато започне да създава свое семейство и да се отдалечава, системата влиза в криза. Това е цикъл, който наблюдаваме всекидневно.
Това е естествен преход. Въпросът е как се преминава през него – дали по-безболезнено, или се стига до разрив.
Разривът всъщност показва, че имаме криза на отделянето. Родителите не са готови да пуснат детето, а то се опитва да защити избора си и да постави новото си семейство на първо място, което е естествено. Родителите обаче не могат да се справят със загубата и с вътрешните си преживявания.
В такива ситуации често се разрушава и образът на „перфектното семейство“, който е поддържан дълго време. В работата ми със семейства виждам, че тази представа често е фасада, която изисква много ресурси и контрол. Когато се появи пукнатина, всичко може да се срути. Ако вземем примера със семейство Бекъл, този случай добре илюстрира процеси, които се срещат в много семейства.
Кои са най-честите причини, които могат да доведат човек до решението да прекъсне връзка с родителите си?
Това решение обикновено идва след натрупване на много напрежение и тревога. Често тревожните родители стават контролиращи. Това не са родители, които искат да навредят, действат от любов и убеждението, че знаят кое е най-добро.
Този контрол обаче ограничава вече порасналото дете. То се изправя пред много голям вътрешен конфликт – дали да загуби себе си, за да остане лоялно към семейството си, или да избере себе си и да рискува връзката с тях. Това е много труден избор.
Най-здравословният вариант е, когато връзката и автономността могат да съществуват едновременно, но това изисква усилия.
Парадоксално, понякога емоционалното дистанциране може в дългосрочен план да създаде условия за по-здравословно сближаване в бъдеще, за разлика от отношения с размити граници, които могат да бъдат по-вредни за психиката.
С какви капани се сблъскват родителите, когато се опитват да се справят със спорове или напрежение с порасналите си деца?
Често изпадат в безпомощност. С добри намерения започват да дават съвети и оценки за живота на детето и за посоката, в което то трябва да поеме. Но вътрешно не успяват да го отделят от себе си като автономен възрастен и не могат да разберат, че то има правото да взема решения, дори на тях те да не им харесват.
Това създава капан. Родителят е убеден, че е прав, защото иска най-доброто за детето си, но посланието, което достига до детето, е, че любовта е условна – че ще бъде обичано и прието, само ако отговаря на очакванията. Това създава тежък вътрешен конфликт – дали да бъде себе си, или да бъде прието.
Кои са знаците за нездравословни отношения и как изглежда нормалното отделяне?
Знаците за нездравословни отношения при порасналото дете често се проявяват чрез висока тревожност, несигурност и трудност да взема решения. Понякога тази несигурност е толкова силна, че блокира живота и функционирането му.
Това може да показва вътрешен конфликт на лоялност.
Процесът на отделяне винаги включва тъга и загуба. Това е нормално. Но хората често или го избягват, или стигат до крайности – пълна зависимост или пълно скъсване.
Когато процесът бъде преживян и „изтъгуван“, отношенията могат да се преформулират между възрастни. Родителят става подкрепа, но не управлява живота на детето.
Какви са последствията, когато границите на детето не са били зачитани в неговото детство и юношество?
Границите могат да бъдат физически и емоционални. Например липса на лично пространство или навлизане в интимния свят на детето.
Това може да доведе до трудности в изграждането на доверие и във взаимоотношенията. Човек може да има трудности сам да поставя граници, или да нарушава чуждите.
Това пречи на създаването на здравословни отношения в зрелия живот.
Какво става, когато нуждата от самосъхранение се сблъска с чувството за дълг?
Това създава силен вътрешен конфликт, който може да продължи цял живот.
Важно е човек да започне да различава кое е негово и кое е вменено. В израстването си ние си даваме сметка, че много от нещата, които са ни вменени, не кореспондират с истинските ни вярвания и убеждения. Когато се опитаме да разделим нашето от чуждото и върнем тази отговорност там, където принадлежи, вината може да намалее.
Тогава човек може да остане свързан с родителите си, но по начин, който не разрушава собствения му живот.
Има ли разлика в мотивацията за прекъсване на контакт с родителите, когато човек вече има собствено семейство?
Да. Тогава отделянето е по-естествено, защото новото семейство трябва да стане приоритет.
Когато това не се случи, партньорът често страда и не се чувства избран. Пасивността също е избор и често води до страдание за всички.
Едно време, когато детето в семейството се задоми, тогава просто семейството се е разширявало, всички са заживявали в една къща. Сега нещата вече се диференцират по по-категоричен начин. Добре е родителите в ролята си на по-възрастни да направят крачка назад, да подкрепят семейството, което да поеме напред, но това невинаги става.
Когато порасналото дете в семейството не успее да постави границите и му е трудно да заеме позиция, това често става повод за по-големи конфликти и прехвърляне на отговорност на партньора, което създава още конфликти.
Прекъсването на контакт винаги ли е крайна мярка?
Невинаги. Понякога е необходима стъпка, когато отношенията са прекалено сливащи и задушаващи.
Дистанцията може да помогне на човек да възстанови усещането за себе си и впоследствие да изгради по-здравословни отношения с родителите си.
Тя дава възможност и на родителите да си дадат сметка, че са прекрачили границата и да признаят откровено грешката си.
Какви са психологическите последици за човека, който е прекъснал връзка със семейството си – както положителни, така и болезнени?
Появява се вина, тревога и болка, но може да се появи и усещане за свобода и яснота.
Кризата често води до преосмисляне и промяна. Всяка криза предполага промяна, пренаместване, предефиниране на отношенията и ако това стане, тогава взаимоотношенията ще започнат да функционират по-добре.
Ако това обаче не стане, те остават слепнати и може и никога нищо да не се промени.
Кой трябва да направи първата крачка към помирение?
Изчакването първо другият да се извини е детски маниер - ти пръв започна, ти първи трябва да се извиниш. В тези взаимоотношения няма “по-виновен”. Има взаимоотношения, в които всички участват.
Първата крачка прави този, който е готов да направи промяна и да поеме отговорност за себе си.
Важно е да има уважение към избора на другия, дори без пълно съгласие.
Какво преживяват родителите от другата страна? Какви емоционални реакции са типични, когато дете реши да се дистанцира напълно?
Често преживяват загуба, провал и срив на очакванията си.
Родителите обикновено заживяват с една представа за това какви трябва да бъдат децата им, което е абсолютно нормално.
Големият капан обаче е, когато виждат детето като свое продължение, а не като отделна личност. Тогава изискванията и очакванията стават прекалено големи.
Родителите спират да виждат детето и неговия потенциал и започват да очакват единствено благодарност за това, което са направили.
Зрялата позиция е да подкрепят детето в неговия собствен път.
Кога е подходяща семейна терапия?
Когато семейството усеща, че е в задънена улица и не може да излезе само.
Терапията помага да се премине през прехода и да се преформулират отношенията. Връзките, близостта и дистанцията се променят във времето, в годините.
Какви въпроси трябва да си зададе човек, преди да прекъсне контакт със семейството си?
Важно е да се запита как се чуства, от какво има нужда, как си представя тези отношенията занапред и какви граници иска.
Ако е възможно, да проведе разговор с членовете на семейството по спокоен, конструктивен и диалогичен начин. По-добре да има разовор, отколкото да се чака кризата и да се активират всички защити.
Това може да помогне на всеки да поеме отговорност.
