Снимка: © getty images

Мария Шарапова, едно от най-емблематичните имена в съвременния тенис, сложи край на кариерата си. След 28 години и 5 титли от Големия шлем, бившата №1 каза "сбогом" на любимия си спорт с емоционален разказ във Vogue. Между другото писмото й доста напомня като стил на писмото на Коби Брайънт "Скъпи баскетбол".

Как оставяш зад себе си единственият живот, който някога си познавала? Как си тръгваш от кортовете, на които си тренирала от малко момиче, играта, която обичаш – тази, която ти е носела сълзи и неописуемо щастие. Спорт, в който си открила семейство, заедно с фенове, които са те подкрепяли повече от 28 години?

Нова съм в това, така че ми простете. Тенис – казвам ти сбогом.

Преди да стигнем до края обаче, нека се върнем към началото. Първият път, в който си спомням, че видях тенис корт – баща ми играеше на него. Бях 4-годишно момиче в Сочи, Русия – толкова дребно, че краката ми се люлееха от пейката, на която стоях. Толкова малка, че ракетата, която бях оставила до себе си, бе двойно по-голяма от мен.
 
Когато бях на шест, отпътувах към Флорида с баща ми. Целият свят изглеждаше гигантски тогава. Самолетът, летището, американската шир: всичко бе огромно – точно като саможертвата, която направиха родителите ми.

Когато започнах да играя, момичетата от другата страна на мрежата винаги бяха по-възрастни, по-високи и по-силни. Великите състезателки, които гледах по телевизията изглеждаха недосегаеми за мен. Малко по малко с всеки изминал в тренировки ден този почти митичен свят започна да се превръща в реалност.

Първите кортове, на които играх се състояха от неравен бетон с избледнели линии. След време стъпих на калния клей, а впоследствие и на най-прекрасната, оформена трева, на която краката ти някога могат да стъпят. Никога обаче, дори и в най-смелите си мечти, не съм си представяла, че ще печеля на най-големите сцени на спорта – при това на всяка настилка.

Уимбълдън изглеждаше като добро място за начало. Бях наивно 17-годишно момиче, което все още събираше пощенски марки, не осъзнах значимостта на своята победа, преди да стана по-възрастна. И съм щастлива, че не го направих.

Целта ми никога не е била да се чувствам по-добра от останалите състезателки. Всичко за мен се въртеше покрай чувството, че падам от върха – именно затова винаги се завръщах на корта, за да се опитам да разбера как да продължа да се катеря нагоре. 

US Open ми показа как да се справям с очакванията и страничните събития, които отвличат фокуса ти. Ако не можеш да се справиш със суматохата в Ню Йорк – е, летището е съвсем близо – до свидания. 

Australian Open ме отнесе до позиция, в която никога не се бях намирала преди в живота си – там открих тази екстремна увереност, която някои хора наричат „да влезеш в зоната“. Не мога да я обясня, но беше приятно да го преживея.

Клейът на Рлан Гарос разкри абсолютно всички мои слабости – като за начало неумението ми да се приплъзвам на него. Накара ме да ги преодолея. Два пъти. Усещането бе удовлетворяващо.

Тези кортове разкриха истинската ми същност. Зад фото сесиите и красивите тенис дрехи те разкриха моите несъвършенства – всяка бръчка, всяка капка пот. Тестваха характера ми, волята ми, умението ми да пренасочвам емоциите си към място, от което работеха за мен, а не против мен. Между линиите моята уязвимост бе в безопасност. 

Каква късметлийка съм да открия място, на което се чувствам едновременно толкова открита и толкова комфортно?

Един от ключовете към успеха ми бе това, че никога не погледнах назад и никога не гледах напред. Вярвах, че ако продължавам да се трудя, мога да се добера до неописуемо място. Няма как да овладееш тениса до съвършенство – можеш просто да продължаваш да се вслушваш в желанията на корта, докато същевременно се опитваш да заглушиш непрестанните мисли, които те спохождат.

„Направи ли достатъчно – и повече от това – за да се подготвиш за следващия опонент?“

„Взе си няколко дни почивка – тялото ти губи форма.“

„Още едно парче пица? По-добре да наваксаш с чудесна сутрешна тренировка.“

Слушайки този глас напълно отдадено, предчувствайки всяко негово заглъхване и течение, приех финалните знаци, когато дойдоха.

Един от тях се появи миналият август по време на US Open. 30 минути преди да изляза на корта, претърпях процедура, с която да премахна чувствителността на рамото си, за да мога да премина през мача. Травмите в рамото не са нещо ново за мен – с времето сухожилията ми са се опънали като струна. Имах няколко операции – веднъж през 2008 и друга процедура миналата година. Прекарах безброй месеци във физическа терапия. Самото излизане на корта в този ден се усещаше като победа, а трябваше да бъде само първата стъпка към нея. Споделям това не за да предизвикам съчувствие, но за да опиша новата си реалност – тялото ми започна да отвлича вниманието ми от тениса.

По време на кариерата ми никога не съм се запитвала „Струва ли си“. В нейния край обаче този въпрос се появи.  Силата на духа винаги е била най-голямото ми оръжие. Дори опонентката да бе по-силна физически, по- уверена, дори просто по-добра – винаги можех, и успявах, да се противопоставя.

Никога не съм изпитвала нуждата да работя за работата си или усилията си – всеки атлет разбира неизказаните жертви, които трябва да даде, за да успее. Но насочвайки се към следващата глава от живота си, искам всеки, който мечтае за успехи в каквото и да е, да знае, че е неизбежно да се съмняваш в себе си. Ще се провалиш стотици пъти и светът ще те гледа. Приеми го. Вярвай в себе си. Обещавам ти, че ще надделееш. 

Когато отдадох живота си на тениса, тенисът ми даде живот. Ще ми липсва всеки ден. Ще ми липсват тренировките и ежедневния ми режим: събуждах се сутринта, връзвах първо лявата си обувка преди дясната, а след това затварях вратата на корта зад себе си, за да ударя първата си топка за деня. Ще ми липсва екипа ми, треньорите ми. Ще ми липсват моментите, в които стоях с баща си на пейката на тренировъчния корт. Ръкостисканията – независимо дали след победа или загуба – както и атлетите, които ме мотивираха да бъда възможно най-добра, независимо дали съзнателно, или не.

Обръщайки поглед назад, осъзнавам, че тенисът беше моята планина. Моят път беше пълен с долини и промени на посоката, но гледките от върха бяха изумителни. След 28 години и пет титли от големия шлем, съм готова да изкача нова планина – да се състезавам на различен тип терен.

Този непреклонен стремеж към победи обаче? Никога няма да изчезне. Независимо какво ми предстои. Ще използвам същия фокус, същата работна етика, всички уроци, които научих по пътя.

Междувременно очаквам с нетърпение няколко прости неща. Усещането за покой със семейството ми. Продължителната чаша сутрешно кафе. Неочакваните пътешествия през уикенда. Тренировките по мой избор (здравейте, уроци по танци!).

Тенисът ми разкри света и ми показа от какво съм направена. Начинът, по който се изправях пред изпитанията, е това, с което измервам израстването си. Независимо какво ще избера да правя в следващата глава от живота си, каква ще е следващата планина, ще продължа да се боря. Да се катеря. Да раста.

Прочети