Теодор Салпаров  – момчето, което държеше отбора в юмрук

Случвало ли ви се е да искате да влезете „под кожата“ на някого. Да почувстваш сърцето на човека, да се „вмъкнеш“ в тялото му, да „пипнеш“ душата му, да усетиш неговите емоции. Душата, с която той играе на терена, душата, която го води напред, душата която боли, когато загуби и душата, която ликува, когато победи.

Кой не би искал да изпита всичките тези емоции? И колцина имат шанса това да им се случи? Да слушаш химна на родината си, да стоиш изправен пред хиляди в залата и пред милиони пред телевизорите, да пееш „Мила Родино“ и да знаеш, че след два часа нищо няма да е същото. Защото или ще си се спечелил или ще си загубил - медал от световно, медал от европейско, медал от Олимпийски игри. Точно в този момент искам да се „вмъкна“ в кожата на такъв този човек. Да ме побият тръпки, стомахът ми да се свие на топка, да усетя енергията на хората, да изпълня със смисъл тези няколко часа ...

Става въпрос за спорт, разбира се, където можеш да изпиташ всичките тези чувства, където адреналинът е на макс.

Става въпрос за Теодор Салпаров, който официално обяви, че приключва с националния отбор по волейбол, след 17 години в него.

Сега той е вече пораснало момче на 37 години. Но всичко това му се случваше години наред. Момчето Теодор Салпаров остави сърцето и душата си на игрището, а публиката, която обича волейбола, усещаше това и имахме щастието го съпреживяваше с него.
Теодор играеше отдадено, така както правят истинските професионалисти и големите спортисти. Да играеш така означава да оставиш личния си живот на заден план, защото за спорта няма празници, няма рождени дни, няма Великден и Нова година.

Теодор Салпаров е момчето, което държеше в сплотен юмрук националния ни отбор по волейбол. Но, ето че дойде моментът, в който един от стожерите на националния ни отбор по волейбол да обяви края на кариерата си. България загуби от Германия полуфинала на европейската олимпийска квалификация в Берлин, което лиши отбора ни от участие във финала, а само победителят в него получава квота за Олимпийските игри в Токио тази година. България няма да играе в турнира по волейбол. Такива са е правилата на международната федерация.

За Теодор дойде моментът, в който да каже сбогом на любимата игра и да отвори нова страница в живота си.

Никой не е вечен, вечни са спомените и моментите, които е оставил за хората след себе си. И той много добре знае това.

Теодор обича България и България обича Теодор заради голямото му сърце, което оставяше всеки път, когато облечеше фланелката на националния отбор.

След загубените полуфинали, след загубените мачове за третото място, той с тъга казваше, пак останахме четвърти. Тежеше му. Казват, че точно от това четвърто място много боли. Защото си скочил за медала, докоснал си го, но не си успял да го грабнеш, а си го заслужавал. Тези загуби той приемеше като провал и дори сега, когато отборът ни не успя да се класира за най-големия спортен форум, той поиска прошка.

Теодор няма за какво да иска прошка. Не е длъжен никому. Длъжник е само на себе си, за моментите, в които си е пренебрегвал здравето, за да бъде на терена, за моментите, в които не е бил с любимите си хора, за да защитава цветовете на трибагреника ни. Защото никой не е в националния отбор по задължение, това е въпрос на лично усещане за дълг и чест.

Теодор Салпаров започва да тренира футбол, но майка му – треньор по волейбол, го насочва към волейбола и очевидно не греши. Тренира в ЦСКА, а треньорът Александър Попов го поставя на поста – либеро, заради по-ниския му ръст – 187 сантиметра. И това се оказва печеливш ход.
На 22 години, Теодор е забелязан от чуждите специалисти.

Първият класен шампионат, в който играе е руският. Осем сезона от кариерата си прекарва именно в силното руско първенство с екипите на „Луч“, „Газпром“, „Динамо Москва“ и „Зенит“ Казан, отборът с който три поредни години печели Шампионската лига. Теодор става и най-скъпоплатеното либеро в света, като част от отбора на „Динамо“ Москва.

На два пъти в кариерата си се завръща в родния ЦСКА. Играе и за турския Галатасарай и френския Лион. Преди две години беше част от отбора на бургаския „Нефтохимик“, с който стана шампион, а през миналата година отново се завърна в „Зенит“ Казан, може би за последния сезон в кариерата си.

Освен множеството титли с клубните си отбори, Салпаров печели и ценни награди като либеро. Избиран е за защитник номер 1 на Олимпиадата в Лондон и в Шампионската лига, когато отборът му „Зенит“ Казан печели и купата. Изключителни отличия за качествата му на този пост.
Теодор едва ли е мечтаел за тях, когато е ходел 13-годишен на тренировки на „Червено знаме“ с автобус 204 и се е надявал един ден да има своя собствена кола, и то кабриолет. Мечта, която сбъдва с първата си заплата от ЦСКА.

Само на 17 години, волейболистът попада в разширения състав на мъжкия национален тим. Звездата му обаче изгрява през 2003г., когато Салпаров е на 21-а. Контузията на титулярното либеро Даниел Пеев го вкарва в играта и той не изпуска шанса да покаже качествата си. След това вратите за него в националния отбор са широко отворени.

Теодор Салпаров остави сърцето и душата си на игрището, и всички ние, които обичаме волейбола, усещахме това нещо и имахме щастието да го съпреживяваме с него. Той играеше за родината си всеки път със сърце и душа, защото за него тя е нещо свято. България, за която спечели бронзови медали от световното първенство през 2006 година и от европейското през 2009 година.

Теодор не сбъдна мечтата си да приключи кариерата си с участие на Олимпийските игри в Токио.

Той вече има две такива – в Пекин, където България зае пето място и в Лондон, където останахме в подножието на медалите, на четвърто място. И точно от това четвърто място много го болеше. С клубните си отбори спечели изключителни отличия, както и индивидуални награди като либеро.

Той беше щита в защитата на националния отбор, неговият гръб и опора.