Психоаналитикът Орлин Тодоров: Ако нечия криза на средната възраст изисква ферари, то е тази при жените

• В колко паралелни времена живеем и как преминаваме през тях, когато остаряваме?
• Защо "кризата на средната възраст" често се представя като нов шанс за мъжете, но съвсем не е така за жените?
• Кой е здравословният път, по който да осмислим факта, че неизбежно остаряваме и как в различните етапи от живота ни се движи кривата на щастието?

За това и всички теми, свързани с преминаването към средна и зряла възраст и как мозъкът и умът ни реагират на промяната разговаряме с Орлин Тодоров, психоаналитик и професор по обществено здраве. Той ще е и един от основните лектори във форума “Жени без пауза 3”: Мено- и андропаиза под един покрив", който "Булевард България" организира за трета поредна година.

Има ли момент, в който човек не просто остарява, а започва да се вижда като остаряващ и как тази промяна на погледа към себе си влияе върху любовта, секса, амбицията и отношенията с другите хора?

Ще говоря повече от гледна точка на психоанализата - научна област, която е комбинация от медицина, невронаука, психология, но и философия, социология, история на културата. Това по-общо гледане на процесите в човешкия ум е изключително ценно и полезно. То се противопоставя на разпарчетосния възглед, който повечето науки постигат за човека.

Ако гледаме на остаряването единствено от биологична гледна точка, ще трябва да мислим само за процеси на клетъчно ниво, но не се знае изобщо дали нашият мозък може да ги отчита. Когато видим, че човек живее и в социално време, темите за остаряването и старостта придобиват истинската си същност.

Начинът, по който ми се иска да гледаме на остаряването, е като на дълъг субективен процес.

Обективното остаряване настъпва много късно в живота, когато телата ни, органите ни показват слабост, крехкост - в медицината съществува етап от развитието на възрастния организъм, който се нарича крехкост. Тогава всеки човек знае и усеща, че е стар. И цялата система на мислене и чувстване всъщност е насочена към приемането на този факт и подготовката за края.

От каква възраст започва остаряването?

Човек живее в няколко времена едновременно. Едното можем да наречем природно, макар да знаем, че във физиката и във вселената понятието за обективно, категорично, дефинирано протичане на време не съществува. Природното време е видимо за човека - смяната на сезоните, на годините.

Вторият тип време, в което живее човекът, е социалното. То е всичко, което обществото и културата създава като представа за протичане на време. И етапите, в които човек трябва да бъде дете, юноша, млад човек, зрял, възрастен, стар.

Оценките на тези етапи са многопланови обаче. Те се променят в човешката история. Ако погледнем през нашата западна култура, ще видим, че една е била дефиницията какво е да си дете по време на Средновековието и Ренесанса. Там децата са определени като малки възрастни, защото е трябвало да работят, не е имало специална грижа за техните преживявания, отношения и т.н. Често са били продавани, разменяни. Смъртността е била огромна, тоест детството не е било ценност.

Днес детството представлява масивна ценност, голяма инвестиция, която обществото прави в здравето, в психичното развитие, в благоденствието на младите хора. Не е само грижата на родителите към тях, но и фундаментално грижата на обществото и на държавата към децата.

Тук веднага мога да кажа, че ако съществува някаква груба йерархия на ценностите, да бъдеш дете не е чак толкова приятно, но от гледна точка на здравето и на обществените очаквания, младостта е много привилегирована позиция и много хубаво време в развитието.

Това съвпада и с биологичното, невро-емоционалното развитие на хората, защото в този момент те са най-способни да учат, да действат, производителността им е висока, възможността да се занимават с различни проекти. Да не говорим за чисто психологическия им оптимизъм, интензивността на процесите, в които са склонни да се включват. Всичко това е много характерно за повечето млади хора.

Разбира се, младостта днес също има своите кризи. Има много безработни млади хора и такива, които не успяват да се справят с амбицията си. Те често завиждат на онези, които са в средната възраст. Тях след малко ще определим като остаряващи, защото в другото време, което е важно за човека, биологичното време на неговия организъм, действително настъпват осезаеми и видими промени.

Говорим за възрастта между 35 и 45 - 50 години, когато промените най-напред са хормонални. Виждат се и първите бръчки, оредяването на косата, след това идват и промени в характера. Но все още не се забелязват такива във възможностите на паметта, в работоспособността, в процеси, които изискват сила на мускулите.

Напротив, даже с напредването на възрастта и опита способността на човек да бъде по-сръчен, да има рутината и знанието на вече повтарящия се опит, са много ценени в т.нар. социално време.

Така или иначе обаче промените са видими и това като че ли е първата фундаментална среща с остаряването. Какво всъщност става с нас на ментално ниво?

От една страна, погледът към самия себе си се променя. В така наречената първа фаза на остаряването - някъде след 30-годишна възраст, много хора се вторачват в себе си и започват да се тревожат. Появява се наистина базисна тревога какво предстои и как тези съвсем начални процеси вещаят нещо, което е абсолютно неизвестно.

Вглеждането в себе си, ако искате да използваме по-технически език на психоанализата, е активация на първите ни нарцистични защити. Реагираме на усещането, че цялата ни индивидуалност, аз-ът ни е заплашен от промяна, която е неизвестна. Тогава психиката използва механизми, с които се опитва да се приспособи.

В този период адаптационни защити са отричането на остаряването, опитът да го компенсираме чрез други неща, които носят повече удоволствие.

Много характерно за младите е, че, дори когато чувстват, че имат медицински проблеми, те ги пренебрегват. В този момент психиката се разделя като че ли на две. От една страна тя не може да повярва, че съществува процес, който води до остаряване. От друга страна тревожността и страхът се увеличават.

В практиката си съм виждал не един или двама хора в средна или по-млада възраст, сковани от чувство на страх. Фактът е, че отричат процеси, които са съвсем естествени, природни, за които умът ни в социалното време може би още не е подготвен.

Все пак всички през един и същи път ли минаваме?

Както казах, живеейки в толкова много времена, ние, хората, преминаваме субективно през тях.

Избираме тези посоки, които социалното време носи с очакването, че на 40 години трябва да си постигнал почти върха в кариерата си, да си натрупал известно количество финанси, които да ти носят сигурност, да имаш семейство, деца. Това са един могъщи предписания, които карат много хора да се тревожат, ако не са изпълнили част от тези цели.

От друга страна има хора, които решават, че не е нужно да живеят в тези конвенции и намират начин, и то доста ползотворен и смислен, да ги заобиколят, да се чувстват добре и да поддържат добри отношения с другите хора. Да имат добри приятелски отношения, любовни отношения, без да преживяват неврозата на обществения натиск.

Разбира се, те са малцина и това много често е свързано с една специална организация на личността, която им позволява да имат добро самочувствие и усещане за себе си, въпреки че в много голяма степен те не покриват общоприетите стандарти за успешен живот.

Нашият 21-ви, както и краят на 20-и век, всъщност доведоха до съществено преобръщане - днес индивидът е много по-индивидуализиран. Той е готов, разрешено му е обществено да живее спрямо собствените си норми.

Естествено, че промяната, която настъпва с първата фаза на усещането за остаряване, влияе върху любовта. Ако трябва да генерализирам, като че ли тук се засилва нуждата от повече любов към себе си.

Затова е възможно сексуалните отношения и приятелските отношения по някакъв начин леко да пострадат.

Моята теория е, че първите удари на остаряването се понасят нарцистично и затова хората се затварят повече в един възглед за себе си. Амбицията може да нарасне ужасно, дори да стане нереалистична, именно благодарение на силната тревожност, че животът се изплъзва между ръцете ти и че нямаш време. Или пък да намалее в голяма степен и на нейно място да дойдат депресивност и отчаяние.

Ако човек успее да отмести погледа до известна степен от себе си и влезе повече в това, че може да обича и да бъде обичан, че може да има нежни и сексуални отношения с партньора си, да озаптява амбицията в нейните нормални и реалистични граници и да поддържа приятелски връзки, това би било най-добрият начин да се справи с всеки преход в живота, включително с този към остаряването.

Защо при мъжете кризата на средната възраст се романтизира като втори шанс, докато при жените се описва като истерия и страх от остаряването? И андропаузата, и менопаузата се поставят под общия знаменател на хормоналните промени, но психичното преживяване еднакво ли е?

Първият въпрос е тясно свързан със социалната и културната история на човека. Няма нужда да се лъжем - от античността западната култура е изработила страшно много механизми, в които обществената роля на мъжа е много по-значима.

В различните общества и култури жената не е съвсем безвластна или безправна, но в много голяма степен нейната власт винаги и дълго време се е разпростирала в дома, в семейството, в посока на грижата, на образованието.

От тази гледна точка е повече от ясно, че е налице една хилядолетна доминация на мъжествеността, на мъжкото, в изпълняването на професиите, най-вече в притежаването на властта, особено на така наречената публична власт.

Аз обаче мисля, че това се променя с много резки и категорични темпове днес, което може да носи други кризи - доколкото всяка рязка промяна води естествено до нови тревожности и нови преживявания на несигурност.

Мъжете наистина са успели да съществуват в един по-романтичен разказ, в който андропаузата и усещането, че са поизхабени, изтощени, може би се възприема по този наивно маниакален начин - че сега трябва да направят съществена промяна, да оставят старите неща и да потърсят нови - нов начин на живот, много често и нов партньор.

Има хора, които всъщност не осъзнават, че тревожността, която стои отзад, е свързана със сериозна промяна, която настъпва в организма, в тялото ни. В този момент човекът живее много в биологичното време, което започва да се чувства много ясно, включително телесно. Промени настъпват и мозъчно, между другото, защото голяма част от хормоналните размествания се отразяват директно на химични процеси в мозъка.

Мозъкът, умът ни, има така наречената проприоцепция, усещане за себе си, и до голяма степен тя е способна да улавя и телесните ни процеси.

Мъжете имат разказ, чрез който като че ли една част от тях успяват да преформулират съществуването си след 40 - 45-годишна възраст. Тук всички познаваме митологията на ранното пенсиониране: “правя още един милион и се пенсионирам, вече ми писна, доста съм натрупал, мога да си поживея” и така нататък.

Всички тези неща, както казах, по-скоро представляват една друга фаза на естествена психична адаптация - чрез маниакални защити, чрез опит да победиш непобедимото, да преобърнеш това, което не може да се преобърне. А това, което не може да се преобърне, всъщност е биологичният часовник.

Как гледате на стремежа към дълголетие, т. нар. лонджевити, където в момента се хвърлят огромни ресурси и в чиято основа стоят парите на богати мъже, докато медицината едва сега започва да изследва женските яйчници например?

Във всички области на медицината, психологията и т. н., има действия за продължаването на живота до някаква крайна степен, да се надхитри и да се победи смъртта.

В тази маниакална надпревара с времето естествено, че участват страшно много хора, разработват се нови технологии, няколко от тях се надявам да имат и реална полза върху реални хора, а другите засега ми се струва, че работят повече като едни фалшиви успокоения, свързани с идеята, че нещата могат да се преобърнат.

Но ние хората сме такива - вярваме в илюзиите си и това е много важно. Много често именно те водят до реални резултати.

Например, не се предадохме в идеята, че може да се намери лечение срещу рака. Не приехме, че съществува естествена смърт и болестта е нормален начин тя да настъпва.

Напротив, развиха се съвременни технологии, които доведоха наистина до абсолютни пробиви в лечението на някои от нелечимите болести. Предполагам, че в скоро време идеята за продължителността на живота наистина ще бъде изместена в някаква нова граница. Ако сега тя е около 80 години, нататък предвижданията са за около 150 - 200.

Разбира се, това ще доведе до нови сътресения, несигурности. Ще трябва да се предефинира какво означава старост, край на живота, какво е младост, зрялост, детство.

И ще бъде много по-сложно, защото човекът, който днес и без това използва множество идентичности, като например вече не толкова произведена по телесен начин психична идентичност, колкото произведена виртуално, или чрез идеологии. Идентичностите много често ще бъдат в остро противоречие. А най-същественото за човешката психика и ум е да може да интегрира противоречивите възгледи за себе си и за другите, което води до някакво здраве.

Нека да кажа няколко думи и за един голям разказ, през който жените преживяват менопаузата и не само нея.

Дълго време се е смятало, че всъщност женското съществуване е свързано с пасивността и с понасянето на промените. Това е възглед, който се разпростира от античността до ден днешен. Върхът на този възглед може да открием в писанията на големи лекари, изследователи - включително Зигмунд Фройд, които смятат, че женското е пасивният елемент и че всъщност съвсем естествено е жената да е снабдена с психичен апарат за преживяване на загуби.

Според фройдистката теория, която предизвиква огромен скандал и е много противоречива и до днес, фалическият, мъжкият елемент е нещото, което е желано, което е очаквано, което трябва да е свързано с идеята за изпълнена цялост, за сила.

Оттам като че ли произхожда митът, че мъжът с неговата потентност може да има втори, трети и петнадесети шанс.

Докато още малкото момиченце, когато открива очертанията и функцията на собствения си полов орган, като че ли го преживява като един кастриран пенис. Затова трябва да се справи с тази загуба. Тя е подчертана и от социалните роли - че девойката трябва да бъде много възпитана, деликатна, мила, да не използва агресия, да бъде нежна, прикрита. В края на краищата се създава един цялостен възглед за депресивно разрешаване на тази тема.

Така че, ако мъжете реагират все още в много голяма степен на андропаузата си чрез маниакални защити - изобщо не искам да генерализирам, защото някои изпадат и в тежка депресия и това може да е повод за прекъсване на кариерата и дълго излизане от строя - жените реагират с така наречената депресивна развръзка.

Те приемат позицията, че се случва нещо много неприятно, нещо, което се понася тежко.

Не трябва да се заблуждаваме - на хормонално и органично ниво менопаузата е в пъти по-тежка от андропаузата. В пъти. Преживяванията са абсолютно осезаеми, видими. Горещите и студените вълни, нарушеният сън, безпокойството, промяната изобщо в функционирането на хормоните и невротрансмитерите в организма са сериозна работа. Няма съмнение, че там усещането, подготовката и цялостната позиция вече на организма се споява с идеята, че женското е този елемент на понасянето, поемането, грижата.

И също така се свързва с друг много архаичен, стар и ужасяващ мит и разказ за женското - че жените могат да се затварят в себе си и да понасят по-добре изолацията.

Слава богу, днес съществуват страшно много варианти и жените да излизат по друг начин от тази ситуация. Те също могат да използват всякакви други адаптивни механизми, имат право, могат, социалното им и обществено положение им позволяват и те да сменят партньорите си, да си купуват ферарита и така нататък. Ако това е някаква развръзка.

Но, разбира се, най-добрата развръзка в този момент е съвсем друга - да може отново да има интеграция, че биологичното ни време ни принуждава да се адаптираме и психиката трябва да го последва. Без върху нас да падат много тежки социални предразсъдъци.

Като предразсъдъка, че настъпва краят, че промяната е неизвестна, че менопаузата ще трае вечно или че няма живот след нея. Усещането за тялото наистина е трудно, психиката е склонна да използва депресивни механизми. Приемането идва с това, че става дума за съвсем нормална, биологична фаза, която може да бъде преодолявана по много начини. Най-вече отново чрез сериозни съзнателни усилия за поддържане на добри, интимни отношения - като тук интимни може да не включва сексуални, но близки, свързващи.

Как изглежда процесът, пътят, който трябва да се извърви, по един добър начин?

Много са важни приятелските връзки, много са важни формите на работа със самия себе си в този момент - както за мъжете, така и за жените. Бих казал, че дори идеята да приемеш до известна степен депресивна позиция, е много по-добра, отколкото маниакалната позиция, през която се опиташ да отречеш, да преобърнеш, да хистеризираш тотално промените, които предстоят.

Едно умерено приемане на промяната е свързано и с по-кратки неудоволствия, свързани с менопаузата.

Много важни за протичането на андропаузата и менопаузата са и индивидуалният ни организъм, нашата фундаментална биологична конституция, както, разбира се, и нагласите ни като хора - дали можем по принцип да приемаме промените.

И мисля, че тук трябва да кажа нещо, което обобщава целия ни разговор. Не е само остаряването. Човек преминава през страшно много фази на промени в живота си. Днес говорим за пубертета на двегодишните, след това за истинския пубертет, който започва на 10-годишна възраст. После - за кризата на юношеството, за навлизането в младостта и социалната криза, която младите хора преживяват. Зрелият живот също има различни фази. Преминава през промени, които не е задължително да са кризи. Най-добре е да бъдат мислени като преходни етапи.

Всяко преходно пространство представлява понякога рязка промяна и води до нужда от адаптация към новото. Но е и възможност.

Защото, ако успеем да се справим с тревогата, с преходното пространство идва и удоволствието от новото, от неизвестното, което се отворило пред нас.

Ние, хората, сме много адаптивни. Не забравяйте, човекът е колонизирал цялото земно кълбо, пространството и възможността за нови сфери го привличат. Сега се опитваме да колонизираме други планети. Човекът обича преходните пространства. Навярно, както смятат екзистенциалистите, той е тласкан към тези излизания, ексцеси от самия себе си, от страха от смъртта, остаряването и немощта.

Но именно това е много характерно за човешкия ум, за човешката психика. Човекът живее в постоянни конфликтни зони вътре в себе си и минава през постоянни промени. Ние сме изключителни в адаптацията си, в начина си на справяне и когато говорим за психични болести, за депресии и т.н. Нека не забравяме, че те са значим фактор в живота на цялото ни общество, но са един малък процент от това, което се случва с хората.

Генерално хората се адаптират, преживяват и преминават напред.

Аз като един 60 годишен човек мога да гарантирам на всички, че има живот след андропаузата и менопаузата и този живот е свързан с така наречената крива на щастието, която изследват психолозите. Щастието се движи по този начин - в началото си много, много щастлив, има един упадък в средната възраст, в зрялата възраст между 35 и 50, и след това тази крива започва да се качва нагоре до известна степен.

Не съм сигурен, че след 80 години хората продължават да са щастливи. Тези неща отново са свързани много със социални и емоционални фактори.

Но нека да кажа най-важното - способността на човек да преминава през периодите на преход, през кризите, всъщност е нещо, което започва да се гради от самото му раждане.

Когато говорим за живота на зрелите хора, той дори в един момент е доста монотонен и постоянен, което не е характерно, например, за периода до 20-годишна възраст. Тогава промените са много резки, много бързи.

Именно тогава - в детската психика, в зависимост от начина по който е пораснал всеки един от нас, в зависимост от семейството, в което е бил гледан и възпитаван, и начина, по който са се изградили връзките между неговото телесно и психично съществуване, се ражда една организация вътре в личността. Тя помага на повечето хора да имат несъзнавани механизми за справяне с определени несгоди, понасяне на определени лишения.

Нека да ви дам генералната философска теза, от която психоанализата гледа всички промени, свързани и с остаряването. Това е, че в психиката ни се развиват два много мощни апарата. Едитият е за преживяването, свързването ни със силите на живота, с удоволствията, с печалбите, с нещата, които носят принос за порастването ни и за увеличаването на границите на Аз-а ни. Нека го наречем нарцистичен апарат за печалби, победи и удоволствия.

От друга страна, от самото начало на човешкия живот, някъде от около 2-годишна възраст, човек създава един друг апарат - за понасяне на неудоволствията, на фрустрациите, на загубите и на разделите. Ние непрекъснато губим разни неща, включително и много ценни - като близки хора. И непрекъснато трябва да се адаптираме. Този апарат за понасяне на загуби всъщност ни помага да преминаваме през промените.

Ако работи само единият апарат, човек винаги е в нарцистични, маниакални разрешения на нещата. Това понякога води и до ужасни социални налудности, странно поведение, тотален ексцентризъм и много често - до изтощение и до провал.

Ако човек разчита само на втория апарат - този за понасяне на загуби - винаги попада в депресивната развръзка. По този начин става може би прекалено пасивен, доста страдащ и в края на краищата доста потиснат.

Силната комбинация между двата апарата дава на човека добър, среден път, през който хем има неудоволствия, загуби, които могат да бъдат понесени, хем има ново качество и нови печалби, които могат да бъдат постигнати или очаквани за известен период от време.

През тази призма на интеграцията на човешката личност можем да гледаме почти всички важни процеси на преход, които протичат както в тялото ни, така и в социалното ни съществуване, в психичните ни светове.

Едно депресивно и пасивно приемане на загубите може да доведе само до ниско самочувствие, усещане за безнадеждност и отчаяние. Но какво би било така нареченото здравословно понасяне на загубите?

Те са част от човешкия живот и е неизбежно да се срещаме с тях. Би било глупаво да кажем, че приемането на загубите води до мъдрост. Приемането на загубата е психичен процес. Искам да уверя всички хора, че например дори най-сериозните телесни изменения, несполуки, загуби могат да бъдат преживявани психично, защото именно човешката психика живее в едно много странно не само време, но и пространство - на неразривната връзка между реалното и фантазно. И когато те са в добра кондиция, добре колаборират едно с друго, фантазното помага да приемаме реалността, осмисля я по някакъв начин. И обратното - реалността помага да не живеем в един илюзорен и фантазиран свят.

И бих казал, че това изобщо не зависи от нас. Това са естествените процеси, в които несъзнавано и съзнавано постоянно взаимодействат. От време на време спойката между тях се разваля. Тогава хората страдат от кризи, но тези кризи са поправими. В повечето случаи хората живеят в един междинен свят между реалното и фантазното, между настоящето и миналото и бъдещето и, как да кажа, те не са в противоречие. И това е цялостният ни възглед за функционирането на здравия човек.

„Какво ми става?“: големият разговор за тялото, секса, съня и психиката след 40

Билети за третото издание на "Жени без пауза" се продават в мрежата на Eventim.