Когато Ива говори – за смеха, самотата и технологиите в театъра

Срещаме се с Ива Тодорова след театралната ѝ премиера на ,,Прелюбодейци”. Признава, че е изтощена, но отстрани това изобщо не личи. Не защото крие умората, а защото е от онази рядка порода неизлечими работохолици, които са толкова дълбоко влюбени в занаята си, че резултатът им връща енергията обратно.

Когато я попитате каква е всъщност, извън прожекторите, първата ѝ реакция е смях, съпроводен с: ,,Аз съм ужасен човек! Осмяла съм абсолютно всичко на този свят.” Секунда по-късно обаче през иронията, граничеща със сарказъм, прозира истинската Ива – човекът, който е истински приятел, цени честността и е верен до гроб.

Отличителната ѝ черта е нейната социалност – влезе ли в ново място, тя се запознава с всички. Белег, останал от детството. Още от времето, когато като малко момиче се вози в претъпканите, мрачни тролеи на социалистическа София, Ива започва да разпитва хората около себе си как се казват и дали имат деца, а ако имат – кога ще си играят заедно.

Години по-късно именно този непреодолим порив за свързване ражда заглавието на нейния моноспектакъл: ,,Приятно ми е, Ива!”.

Ива е част от нашия проект „Животът 25.0“, който правим в партньорство с Yettel. Тази година телекомът празнува 25 години – повод да видим какво се промени за четвърт век: комуникацията помежду ни, технологиите, които я опосредстват, и въобще целият ритъм на живота.

Заедно с хора като Ива си говорим за духа на времето – сега и преди 25 години.

Самата театрална кариера на Ива Тодорова по интересен начин илюстрира промяната, която преживяваме.

Първо беше успехът на моноспектакъла ѝ ,,Приятно ми е, Ива!”, след това дойде ред на дигиталната самота в ,,Ива е онлайн”, а сега предстои финалната история в тази поредица с премиерата на третата част: ,,Когато Ива мълчи”.

Спектаклите на Ива се превърнаха в театрално събитие, не само заради наградите си Икар, но и като автобиографична трилогия, която се развива с годините в контекста на разговорите, които всички ние искаме или не искаме водим – често сами със себе си. Сцената е на Театър 199, а постановката е под режисурата на Стоян Радев, с когото са приятели и съмишленици още от студентските години в НАТФИЗ.

„Ние със Стоян Радев слагаме реалността под лупа. Взимаме най-страшните, най-болезнените житейски трагедии и ги разглобяваме, докато не станат чиста комедия – така че зрителят хем да плаче, хем да се смее с глас. А за новото заглавие един приятел направо ме попита: „Ама ти кога изобщо мълчиш?!“.

Животът 25.0 е авторска поредица на "Булевард България", съвместно с Yettel. Защо 25? Защото през 2026 г. Yettel става на 25 години – повод да обърнем глава назад и да видим къде бяхме в началото на века и къде сме сега.

За 25 години технологиите се промениха до неузнаваемост – някогашните джиесеми се превърнаха в смартфони, а връзката през дуплекса отстъпи място на неограничения интернет.

Но не само технологиите се промениха. Промениха се културата, мечтите, животът, самите ние. Промени се всичко. И нищо – защото най-важното остана същото: да бъдем свързани с важното за нас.

В поредица от материали ще разкажем как изглеждаше животът преди 25 години, как изглежда днес и какво остана неподвластно на времето.

Дали спектакълът се казва така, защото Ива много обича да прекарва време сама вкъщи на тишина, ще разберем на 14 март, когато се очаква да бъде и премиерата.

С това представление Ива затваря голяма страница от живота си. ,,Когато Ива мълчи” ще бъде окончателно сбогуване със сценичния персонаж ,,Ива”. След него тя планира да насочи текстовете и енергията си към напълно нов жанр.

Една от новите посоки, които вече я изкушават, е класическият стендъп. След изключителния успех на нейния кратък етюд за менопаузата по покана на ,,Булевард България”, Ива решава да влезе по-смело в този жанр и подготвя стендъп шоу, което публиката може да очаква през следващата година.

За Ива разликата между двата свята е голяма. Докато моноспектакълът изисква изграждане на цяла вселена от сценография, светлини, режисьорска рамка и драматични преходи, стендъпът е суров, непретенциозен разговор.

„Театърът се случва на границата между сцената и салона. Ако няма публика, няма спектакъл.”

Стендъпът е бърза медия. Влиза в телефоните на хората през социалните мрежи и за кратко време може да постигне много голям вайръл ефект.

Общото с моноспектакъла е, че един човек прави шоуто.

Интересно е, че без значение дали играе в пиеса с голям актьорски състав, стендъп или моноспектакъл, Ива никога не се чувства сама на сцената. ,,В театъра самота няма”, категорична е тя. За нея да остане сама пред пълната зала не е бреме, а най-спокойното и защитено място на света – защото знае, че между нея и тези 200 души има споделена подкрепа и доверие. Истинската самота, казва тя с усмивка, съществува в живота навън, но никога под прожекторите.

Разговорът за самотата и смеха неизбежно отваря темата и за това как се промени българският хумор през последните десетилетия. Ива си спомня времето, когато комедията беше затворена в новогодишната телевизионна програма, после появата на Теди Москов и ,,Улицата”, която преобърна всичко с абсурда и свободата си. Днес обаче сцената е в джоба на всеки – социалните мрежи родиха ново поколение аматьори, които правят забавни видеа от домовете си, а хуморът стана значително по-остър и циничен.

Според нея зад съвременния цинизъм съвсем не стои безразличие, а тъкмо обратното. За Ива хората, които се шегуват най-хапливо, всъщност са най-чувствителните и раними същества – онези, които нямат дебела кожа за несправедливостите на света и използват иронията като спасителна броня.

Тази броня много често се крие зад екраните на телефоните, които неусетно пренастроиха и начина, по който преживяваме изкуството. Докато във втория си спектакъл „Ива е онлайн“ тя изследваше тъкмо парадокса на самотата в дигиталния свят, днес признава, че вече самата тя има дефицит на внимание, който късите форми на съдържание, изискващи постоянно превключване на вниманието, наложиха.

„Технологиите развиха в нас едно огромно нетърпение. Вече нямаме този стоицизъм да седим час и четиридесет минути приковани и просто да гледаме. Самата аз се хващам как посягам към телефона и го поглеждам без нищо да чакам, без никаква причина! Затова не мога да съдя хората в салона. Младите носят друго съзнание и ние трябва да се съобразим с тях – връщане назад няма.“

Ива подхожда с огромен респект към по-младото поколение, което не познава свят без интернет и носи различна, по-бърза сетивност. Затова си дава сметка, че театърът няма как да върви назад – той трябва да се съобрази с новия ритъм на времето.

Това е нейното послание за проекта ни „Животът 25.0“, в партньорство с Yettel.

На въпроса дали технологиите повече помагат, или пречат на изкуството, Ива не бърза да даде категоричен отговор. От една страна, те отключват невъобразими доскоро визуални възможности – на сцената днес могат да се реализират идеи и мащаби, които преди десетилетия са били технически невъзможни.

От друга обаче, екранът поставя нови бариери и подлага на изпитание най-ценното в театъра: живия човешки контакт. Дори по отношение на изкуствения интелект и плашещите прогнози за бъдещето тя запазва своя вроден оптимизъм, вярвайки, че хората някак ще намерят общ език с новите инструменти.

Защото за нея има нещо, което никоя машина или технология не може да замени – божествената искра на човешкото съзидание.

Ива дълбоко вярва, че ако сме създадени по образ и подобие на Твореца, то нашата единствена и най-голяма мисия е да продължаваме творението, да бъдем сътворци.

За нея няма по-чиста радост на света от мига, в който една абстрактна идея се роди в ума ти, изработиш я с ръцете и сърцето си и я видиш материализирана пред очите на хората.

И точно тази радост от съзиданието е заразна – в мига, в който публиката я усети от сцената, тя се превръща във вдъхновение. Докато човек има нужда да се вдъхновява, изкуството ще продължава да живее.