・ 17 мин.

„Толкова е просто“: Рене и Джун Йошида тук и сега

„Толкова е просто“: Рене и Джун Йошида тук и сега Снимка: © BoulevardBulgaria.bg (Мира Дерменджиева)

Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:


Има нещо особено чаровно в това да разговаряш с Рене и Джун Йошида на място, което на теория не е домът им, но на практика се усеща точно така.

Ноември е и не може да се каже, че времето предразполага към дълги срещи под разпилените, следобедни лъчи на софийското слънце. Най-малкото: лъчи няма. Нито слънце. И все пак, сядаме на ул. „Искър“ пред „Пилето“, за да си говорим за пържени пилета, любов към хората, любов към храната и любов… изобщо.

Интервюто е част от „Животът 25.0“ – авторска поредица на „Булевард България“ съвместно с Yettel. През 2026 г. телекомът навършва 25 години. И това е повод да поговорим за това какво се промени през последния четвърт век: в храната, в градовете, в хората и в нас самите.

Разговорът ни бива периодично прекъсван от трамваите, които минават наблизо, а между тях се появяват познати лица, квартални персонажи и хора, които очевидно са свикнали да срещат събеседниците ми тук. Спират, заговарят ги, казват им „Здрасти“, подхвърлят някой майтап и отминават или се заседяват.

Скоро става ясно, че интервюто няма да протече като образцов разговор с ресторантьори, които последователно обясняват философията на своя бранд. Което е чудесно, защото Рене и Джун не изглеждат особено заинтересовани от това да изглеждат като образцови ресторантьори.

Тя израства на ул. “Мальовица” в Русе, а той – в социалистическа София. През годините са сменяли места, менюта, формати и концепции. Работили са с фермери, експериментирали са с продукти, правили са храна, която изисква повече обяснения, и такава, която не се нуждае от никакви. Днес хората се редят на опашка за тяхното пържено пиле (и за японската им картофена салата) и продължават да ги следват където и да отидат – въпреки всички промени или може би заради тях?

Джун не се замисля особено по въпроса защо тяхната кулинарна фен база върви заедно с тях. Твърди, че никога не са се опитвали да правят онова, което е модерно. Напротив, правили са това, което самите те искат да правят. Дори когато е изглеждало като грешка за времето си.

„Толкова е просто“.

Това е израз, който ще чуя още няколко пъти в разговора ни. „Толкова е просто“ на Джун не е знак за липса на въображение, а по-скоро резултат от доста мислене, опитване и отказ от излишното в живота и ежедневието.

Според него храната трябва да бъде достъпна. Не непременно евтина, нито лишена от техника и майсторство, а достъпна като преживяване. Без задължителни церемонии, без претенциозност, без усещането, че човек трябва предварително да е издържал изпит, за да седне на масата.

Това е философията, която споделят с Рене. И която, изглежда, ще продължи да определя следващите им проекти, за които засега няма да казваме нищо.

От Мейн до София, без носталгия

Историята на Джун като готвач започва далеч преди професионалната кухня. В дома му в София винаги се е готвело (по равно българска и японска кухня), макар никой в семейството му да не се е занимавал с кулинария професионално. Самият той първоначално поема по друг образователен път, но така и не го довършва – остават му два изпита и дипломна работа.

„Домързя ме“, признава спокойно. Тук си приличаме.

Вместо да си сипе пепел по главата обаче, Джун, когото мъжът ми нарича „истинска градска легенда“, започва да следва интереса си към готвенето. Озовава в щата Мейн, в малко градче недалеч от Бангор, а по-късно завършва кулинарна академия в САЩ.

Бангор, разбира се, е градът на Стивън Кинг. Идеята за малък ресторант в Мейн (на име „Хавана“, по дяволите) подозрително звучи като начало на негов роман, само че в този случай там не се появяват вампири, нито клоуни, а един млад готвач без почти никакъв опит. Ресторантът не търси служители, но Джун настоява достатъчно упорито, за да получи шанс.

Рене го репликира, че е имал късмет да попада на добри места. Джун я поправя: „На добри места попадаш, когато ги търсиш.“

Това убеждение вероятно обяснява и защо впоследствие се връща в България. Не заради носталгия и не защото не може да живее другаде, а защото вижда потенциал.

Той не идеализира страната. Напротив, изразява се доста цветисто за нейните недостатъци и за хората, които я населяват. Но смята, че България има ресурси, продукти и личности, способни да променят нещо, и продължава да вярва в това.

Забравената българска кухня

Джун израства по ръба между японската и българската култура. Това обаче не означава, че детските му спомени са свързани единствено със суши, ориз и екзотични продукти. Всъщност, едни от любимите му храни са лозовите сарми и пълнените чушки, които обича и да готви.

Оттук разговорът естествено стига до въпроса какво всъщност наричаме българска кухня.

Banner-3000x500-01-2

Животът 25.0 е авторска поредица на "Булевард България", съвместно с Yettel. Защо 25? Защото през 2026 г. Yettel става на 25 години – повод да обърнем глава назад и да видим къде бяхме в началото на века и къде сме сега.

За 25 години технологиите се промениха до неузнаваемост – някогашните джиесеми се превърнаха в смартфони, а връзката през дуплекса отстъпи място на неограничения интернет.

Но не само технологиите се промениха. Промениха се културата, мечтите, животът, самите ние. Промени се всичко. И нищо – защото най-важното остана същото: да бъдем свързани с важното за нас.

В поредица от материали ще разкажем как изглеждаше животът преди 25 години, как изглежда днес и какво остана неподвластно на времето.

Според Джун голяма част от представата ни за нея е оформена от стандартизацията по времето на социализма и особено от системата на „Балкантурист“. Различните регионални традиции постепенно са били събрани под общ знаменател, а много от местните особености са избледнели и са поизгубили от характерността си.

Но България никога не е била кулинарно еднообразна страна, а по думите му след края на комунизма, кухнята ни започва отново да се събужда.

Кухнята на Родопите не е същата като тази на Банско. Различните градове и региони изповядват свои собствени традиции, обусловени от климата, продуктите, търговските връзки и хората, които са живели там.

Русе например носи различни исторически влияния от вътрешността на страната. Родопите пазят вкусове, които Джун определя като уникални. Банската кухня пък е своеобразен фюжън, създаден много преди думата да стане тренд в ресторантските менюта. Той не отрича съществуването на българска кухня, но настоява, че тя е много по-сложна и интересна от стандартния набор ястия, с които обикновено (си) я представяме.

Каракачански овце, забравени сирена и татуирани прасета

Още преди локалните продукти и фермерските храни да се превърнат в модерни думи от Фейсбук фийда ни, Рене и Джун започват да работят с малки производители и да търсят вкусове, които почти са изчезнали от масовата търговия.

Джун си спомня за забравени сирена, месни деликатеси и продукти, които дълго време са били извън полезрението на градския потребител. Особено го вълнува историята на хора, посветили се на отглеждането на каракачански овце.

Това не са животни, които дават максимално количество мляко с минимални усилия. Напротив – добивът е по-малък, трудът е огромен, а резултатът е продукт с различен характер. За Джун подобни производители, освен доставчици на качествени суровини, са и пазители на нещо, застрашено от изчезване. И когато говори за тях, тонът му става значително по-сериозен. Според него тези хора имат нужда от подкрепа, защото работата им е трудна, а системата невинаги им помага.

Друг пример е черната балканска свиня. Тук разговорът поема в малко по-неочаквана посока, защото се оказва, че немалка част от татуировките на Джун са прасета. Не търсете дълбока символика: той обожава свинското. „Толкова е просто“.

Харесва му и идеята, че почти всяка част от животното може да бъде използвана. Нищо не трябва да отива на вятъра. Разбира се, любовта към месото не го прави противник на вегетарианската кухня. Напротив, Джун обожава тофу и не разбира защо храненето непременно трябва да се превръща в идеологически спор. За него разделението е далеч по-просто: има вкусна храна и невкусна храна. И храна, която му харесва, или не.

Защо точно пържено пиле?

При цялата тази любов към свинското въпросът е неизбежен: как се стига до пърженото пиле?

Оказва се, че то има собствена история в предишните им ресторантски начинания.

Когато работят с динамично променящи се менюта, пърженото пиле е сред ястията, които остават за по-дълго. В един момент решават да го махнат и клиентите реагират толкова бурно, че става ясно, че това не е просто поредното предложение в менюто.

По-късно идеята се развива в самостоятелен формат: който не се е отбивал в „Pop Up Chicken“ на Шишман не знае, но това са малцина.

В предлагането на пържено пиле присъства и чисто практичната логика. Пилешкото е широко консумирано и познато на хора от много култури, а именно пърженото пиле съществува в безброй разновидности по света.

Докато стигнат до собствената си рецепта, Джун и Рене са експериментирали с различни техники, но днес рецептата не се пипа, а нейната тайна не се оказва толкова засекретена, колкото тази на Coca-Cola. Двамата не използват обикновено брашно, а комбинация от нишестета, сред които царевично и картофено, за да получат по-хрупкава коричка. Пържат пилето два пъти. Но когато питам какво прави едно пържено пиле наистина вкусно, Джун започва от нещо още по-базисно: самото пиле.

Качеството на продукта е основата. После идват маринатата, техниката, температурата, времето и всички останали подробности. Това звучи очевидно, докато не си дадем сметка колко често ресторантьорството се опитва да компенсира посредствения продукт с все по-сложни концепции.

При Рене и Джун посоката е точно обратната.

Менюто е кратко. Изборът е ограничен. Идеята е малко неща да бъдат направени както трябва. Тази философия важи и за бъдещите им планове: сезонни продукти, малки чинии, храна за споделяне и меню, което се променя според това какво предлага природата.

Двама души, една кухня и известни разногласия: няма как

Да работиш рамо до рамо с партньора си може и да звучи романтично до момента, в който трябва да вземете общо решение за нещо, за което имате напълно противоположни мнения. Рене и Джун не се преструват, че при тях подобни моменти липсват.

Понякога не могат да се понасят. Или, както Джун уточнява, по-скоро Рене не може да понася него.

Тя предпочита конфликтите да бъдат разрешавани веднага докато той има склонност да заспива рано, което очевидно не помага особено на късните семейни дискусии.

И все пак, двамата са намерили начин да отделят личните разногласия от работата. Когато нещо трябва да се свърши, го вършат. Не защото са безупречно дисциплинирани, а защото и на двамата им пука.

В кухнята обикновено мислят сходно. Споделят отношение към продуктите, техниките и вкусовете. Понякога единият предлага нещо, което другият обявява за невъзможно, след което започва спор, който приключва сравнително бързо. Разбира се, имат и непреодолими различия. Пример за такова е бамята. Рене я обожава, Джун я гледа както седемгодишно хлапе би гледало чиния с бамя пред себе си.

Най-забавната илюстрация на кулинарното им съжителство идва от една съвсем обикновена закуска. Рене си приготвя японски онигири с кимчи – корейското ферментирало зеле, което реже прилежно с ножица. А Джун, човекът с японски произход, закусва препечена филия с масло, сирене, круша и английска горчица.

Културните роли очевидно отдавна са разменени.

От театралната сцена до ресторантската кухня

За разлика от Джун, Рене не започва професионалния си път като готвач. Тя е учила актьорско майсторство (впрочем, нещо, което човек може да предположи веднага след срещата си с нея), и е играла по българските театрални сцени. Разказва, че от малка хората около нея са я насочвали към актьорството, защото е била свободно изразяващ се човек. И действително става актриса. Да бъде на сцената ѝ харесва, но не всичко в професията и средата ѝ допада.

За сметка на това, връзката ѝ с храната е много по-стара и някак по-недвусмислена. Баба ѝ и дядо ѝ са отглеждали животни и покрай тях Рене отрано опознава не само начина, по който се приготвя храната, но и начина, по който се произвежда.

Когато се запознава с Джун, той я кани да приготвят заедно една вечеря в ресторант. Тя влиза в кухнята и открива, че се чувства там съвсем естествено.

Преходът от театъра към готвенето на пръв поглед изглежда необичаен, но ако се замислите, двете занимания имат немалко допирни точки: публика, ритъм, напрежение, импровизация и нужда от непосредствен контакт с хората.

При Рене това желание да се грижи за другите се оказва особено важно. Тя обича да посреща гости и да ги храни. Двамата имат голяма маса вкъщи, около която редовно се събират приятели. „Половината ни хол е маса“, казва Рене. И макар работата невинаги да им оставя време за подобни вечери, гостоприемството остава част от представата им за добър живот.

Ако някой ги покани на вечеря и им сервира шопска салата и мусака? Никакъв проблем. Ако обаче домакините поръчат готова храна от голяма ресторантьорска верига, вероятно ще последват доста подигравки. Рене дори е готова да отвори хладилника и сама да сготви нещо.

Двамата не отричат успеха на масовите ресторантьорски бизнеси. Джун признава, че някои от тях са изградени много разумно и добавя, че има далеч по-скъпи и претенциозни места, в които храната е значително по-лоша.

Това вероятно не е рекламното послание, което някоя голяма верига би си избрала доброволно, но трябва да признаем, че в него има известен чар. „Ресторант Х: има и по-гадна храна“.

Преди 25 години искахме кетчуп към пастата

Ако трябва да откроим една голяма промяна в българската ресторантьорска култура през последните 25 години, тя вероятно е свързана с любопитството. Всички виждаме, че хората започнаха да пътуват повече, да опитват различни кухни, да сравняват и да развиват собствени предпочитания.

Рене си спомня времето, когато е работила на място, предлагащо паста, приготвена по италиански начин. Част от клиентите искали кетчуп, майонеза и пастата да бъде сварена до степен, която няма много общо с италианската представа за al dente. Добре де, ако трябва да го цитирам: „Искаха пастата да е сварена на копеле“.

Според Джун човек не е длъжен да знае всичко за храната. Ако никога не е опитвал определено ястие, няма откъде да познава вкуса или правилния начин на приготвяне. Работата на хората, които разбират от това, не е да му се подиграват, а да му предложат възможност да научи нещо ново. Именно тук се случва и голямата промяна през годините.

И в храненето, и в технологиите, и в начина, по който общуваме – помежду си и с това, което ядем.

Българската публика постепенно получава повече възможности. Появяват се ресторанти, които предлагат по-автентични версии на различни национални кухни. Развиват се малки независими места, които работят със сезонни продукти и собствени идеи.

Клиентът винаги има мнение. Особено в интернет

Има обаче още една голяма промяна, която не се случва в чинията, а на екрана на телефона.

Преди 25 години недоволният клиент е трябвало да каже на сервитьора, че нещо не му харесва. Днес може да напише рецензия, да остави една звезда или да публикува коментар, който ще остане видим дълго след като вечерята е приключила.

Рене има особено отношение към тази нова публичност. Тя силно предпочита непосредствения разговор: ако има проблем, иска да го чуе на място, да разбере какво се е случило и да има възможност да реагира. Анонимността в интернет не ѝ допада особено, и то не защото смята, че клиентите нямат право на мнение, а защото онлайн истинският диалог обикновено отсъства.

В един момент отбелязва, че би било интересно и ресторантьорите да могат да оставят публични оценки на клиентите си. Идеята е шега, но не съвсем.

Джун от своя страна вижда стойност и в негативните рецензии. Когато оплакването е основателно, то дава възможност да поправиш нещо, което не работи. Проблемът е, че в интернет разговорът често приключва още с публикуването на критиката.

Двамата имат активна общност в социалните мрежи и рядко се налага да блокират хора. Рене приема, че отрицателният коментар също е коментар.

Границата минава там, където разговорът за храната се превръща в лична саморазправа както вече се случва почти навсякъде. Един от по-интересните им случаи е свързан с пилешка супа със саламурика, която предизвиква разгорещени реакции в Инстаграм. Оказва се, че и една супа е напълно достатъчна, за да се разгори спор за традиции, рецепти и правилния начин на готвене.

Впрочем това е може би още едно доказателство, че българите имат отношение към храната. Понякога – доста категорично.

Преди 25 години кой би предсказал опашките за корейско пиле?

Връщаме се към въпроса какво се е променило за четвърт век. Впрочем, оказва се, че Джун е бил на откриването на Yettel в България преди 25 години, а Йордан Жечев, който междувременно минава и поздравява Джун и Рене, по-късно е бил и гласът на телекома.

Ако през 2001 г. някой беше казал на семейство Йошида, че в София хората ще чакат на опашка за пържено пиле с корейски сосове, докато следят любимите си готвачи през телефоните, щяха ли да повярват?

„Щяхме да го направим по-рано“, отговаря веднага Рене.

За тях това развитие не изглежда като някакъв откъс от футуристичен роман, а напротив: то е естествен резултат от отварянето на света и от постепенното натрупване на опит. Днес хората имат достъп до продукти, рецепти, култури и идеи, които преди са били далеч по-трудно достижими.

Разбира се, не всички са еднакво любопитни. И не всички търсят едно и също.

Рене описва българското общество като необикновена смесица от хора с много различно отношение към живота и културата. Една част от тях са развили сериозен интерес към храната, докато продължават да се придържат към познатото. Но тя не вижда причина това непременно да се превръща в противопоставяне, а и самите те никога не са се стремили да бъдат универсален избор за всички.

Да останеш в България, въпреки всичко

Накрая разговорът неизбежно стига до въпроса дали им е добре в България. И двамата отговарят положително, макар и по различен начин.

Рене обича България: тук са приятелите ѝ, тук е средата, която познава, тук е животът, който е изградила. Тя не изпитва нужда непрекъснато да се противопоставя на действителността, а е изградила за себе си стратегии, с които да я приема такава, каквато е, и да намира собственото си място в нея.

Всъщност, дори харесва част от хаоса, който обикновено използваме като аргумент срещу живота тук.

Джун е още по-категоричен в скептицизма си към идеята, че някъде другаде непременно е по-добре. „Вярвам, че тук има много потенциал. А и целият свят гори“, казва той. – „Къде точно да отидем?“

В крайна сметка, идеална държава няма. Нито идеална кухня. Има място, което познаваш, хора, с които искаш да бъдеш, и работа, в която виждаш смисъл. Иначе казано: място, което можеш да наречеш свой дом.

И по всичко личи, че Рене и Джун са у дома.

Живот

Какво да правим през уикенда: Кино, театър, музика, базари, изложби и още събития

Събитията, които можем да видим на 21 и 22 ноември (и в седмицата след това)

11:40 - 21.11.2026
Важно днес

Антон Кутев: Сглобката не е да избереш ВСС, а Пеевски да ти съобщи как няма да го избереш

Кутев обвини ГЕРБ и ДПС в блокиране на ВСС заради зависимостите в стария състав

10:24 - 21.11.2026
Технологии

Учен от Anthropic твърди, че е решил един от най-сложните проблеми на математиката с помощта на AI

Големият въпрос е дали изобщо останалите математици ще разберат как се е стигнало до решението

09:02 - 21.11.2026
Важно днес

Доналд Тръмп притиска Украйна да се споразумее с Русия до януари

"Американците бързат, Путин не бърза"

08:35 - 21.11.2026
Важно днес

Жерар Депардийо е разследван по ново обвинение за изнасилване

Френската полиция разследва и писателя Мишел Уелбек

19:16 - 20.11.2026
Важно днес

Съдът оправда бившия министър Нено Димов за водната криза в Перник

Прокуратурата ще протестира оправдателната присъда

18:36 - 20.11.2026
Важно днес

Студенти пак нямат парно и топла вода, но вече имат солени сметки за ток

"Топлофикация" отново не признава аварии, няма и ясен срок кога ще възстанови услугата

18:10 - 20.11.2026
Здраве

Нова терапия забавя развитието на рак на панкреаса

Туморите не са нараснали при 9 от 10 пациенти в клинично проучване с 61 участници

17:30 - 20.11.2026
Ние използваме "бисквитки" и други персонализиращи технологии, за да подобрим вашето преживяване в нашия сайт, да ви покажем персонализирано съдържание, таргетирана реклама, за да анализираме трафика на сайта и да проследим откъде идва нашата аудитория. Ако искате да разберете повече по темата можете да прочетете нашата "Политика на поверителност", както и "Политика за съхранение на личните данни", съобразно регламента за GDPR, който е в сила от 23 май 2018г.

Избирайки "Приемам", вие се съгласявате да използваме вашите "бисквитки" и други трафични данни.

Приемам