Бившият министър-председател Иван Костов представи новата си книга "Политиката отвътре" в пълната зала 3 на НДК и превърна премиерата на изданието в апел за сплотяване, единство и лидерство на демократичната общност в България. Стотици гости чакаха на опашка, за да получат автограф от автора.
"За мен големият въпрос е кога ще се сплоти демократичната общност, гражданското общество - и то неговата авангардна част - така че да е в състояние да поведе другите. Защото е очевидна истината, че когато вътре в тази общност има противоречия и разделение, цялата ѝ енергия угасва в самата нея. Книгата е просто една покана това нещо да се случи... Нека гражданската общност направи усилие и ще намери, ще овласти с доверието си хора, които да поведат. Може би сега това става... Аз искрено си пожелавам да стане, но ние трябва да бъдем единни. Това е най-важното", каза той пред аудиторията.
Ето какво каза още Иван Костов при представянето на "Политиката отвътре":
По този ръкопис работя от 20 години, в съвсем различни исторически времена. Когато беше лекции за обучение на политици от СДС, тогава много неща не бяха ясни - книгата беше пълна с цитати и източници, бях започнал да работя като човек от предишната си професия на преподавател и изследовател. Но за 20 години с появата на толкова бърз достъп до информация много голяма част от това усилие стана излишно.
Направих един голям завой, когато реших да я преработя за последен път. Реших да кажа какво аз съм видял и разбрал в политиката, надявайки се, че така ще стане по-живо и автентично. Давам си ясно сметка, че хората ценят много повече преживяното от наученото от книгите.
Да го кажа направо - това е моето политическо завещание. Аз така приключвам тази сметка с политиката, оставяйки това, което мисля, че трябва да оставя - защото се надявам да е полезно на повече хора.
Има хора, които влизат в политиката, твърдейки, че са надполитични. Всъщност те не си дават сметката, че са много дълбоко под политиката - много далеч от самата политика, твърдейки, че са над нея. Никой не е над политиката. Нека да е ясно това.
Книгата е едно доказателство - не може да си над политиката и да искаш да правиш политика, това е нон сенс, невъзможно. В нея има един непрекъснат дебат - и с хората от посткомунистическата общност в България, и с най-различни крайни тези. Непрекъснато съм опитвал да задавам въпроси, да намирам отговори и да казвам моята гледна точка. Разбира се, с готовност да оценя и чуждата гледна точка именно като човек, който е научен да цени обективността и чуждото мнение, за да си състави истинска представа за нещата.
Много бих се радвал, ако тази книга предизвика обществен дебат. Демократичната общност, от която имам честта да произтичам и да съм представлявал, има нужда от този дебат. Не само тя - имат нужда и тези, които не споделят идеите, за които сме се борили толкова години. Всички имат нужда от дебат в България, само дебатите, общуването и изслушването са в състояние да запълнят тези големи пропасти, които се образуваха в българското общество.
Българските политици вещаят - не дискутират.
Така виждам аз това, което се случва. Рядко някъде се случва да застанат един срещу друг и тогава много често не се получава дискусия, а надвикване. Тези, които го следят, не могат да си извадят каквито и да било заключения.
Защо е необходим дебат за самата демократична общност?
Защото в нея има много от родилните петна на първите години на прехода. Всеки иска да бъде чут, да изкаже мнение, да бъде представен, да бъде видян. Това е естествено. Това е истинската сила на демокрацията. Хората, като искат да бъдат отпред, така движат нещата. Ако хората не искат да бъдат отпред, ако не искат да бъдат чути, ако не искат да бъдат следвани, ако не искат да бъдат видяни и да представляват другите - кой ще дърпа това общество напред? Кой ще го движи? Няма кой.
Заради това този дебат - колкото и да е остър - трябва да се води. И трябва да се води с една много по-добра култура на говоренето и на изслушването.
Аз имам чувството, че на нас не ни достига тази култура. Не ни достига. Ние много лесно отхвърляме чуждото мнение, рядко се вслушваме в другия. Според мен и заради това не сме сплотени.
За мен големият въпрос е кога ще се сплоти демократичната общност, гражданското общество - и то неговата авангардна част - така че да е в състояние да поведе другите. Защото е очевидна истината, че когато вътре в тази общност има противоречия и разделение, цялата ѝ енергия угасва в самата нея. Книгата е просто една покана това нещо да се случи.
Ако тази общност се превърне в авангард и излъчи своите силни послания към обществото, много бързо ще се решат другите проблеми.
Аз съм изследвал в тази книга посткомунистическата общност - много добре я познавам, защото непрекъснато съм бил срещу нея и всичките ѝ стрели са били насочени срещу мен и моите колеги. Знам откъде се стреля, знам с какви мотиви се прави. Знам ги колко силно са губещи в момента.
Те губят, исторически губят. Объркани са, затова са агресивни. Страхливи са, светът им си е отишъл. Те се опитват да се връщат в сенките на това минало и няма как да го обитават. Те са тези, които трябва да бъдат убедени, че пътят, по който вървим, е правилен.
Престъпната война на Путин в Украйна отслабва още по-силно не само тази посткомунистическа общност, а и нейния авангард, нейния елит. Нейния елит, който също познавам много добре, защото той ми е бил истински противник и на него дължа всички неща, които е преживяло моето семейство и хората около мен. В много отношения - истински издевателства.
Тези хора губят в момента. Ние трябва да съберем сили, за да ги поведем. Да поведем обществото - вече говоря за цялото общество. Защото то няма лидери. Вярно е, че няма лидери. Много хора сега казват: "Къде са лидерите, няма лидери". Всъщност казват следното: "Къде е тази авангардна сила, която да произведе политическо представителство и лидери, че да тръгнем в посоката, в която ще ни поведат".
Нали Европа нямаше лидери? Нали Европа беше в непрекъснати боричкания помежду си? Нали най-силният лидер в Европа беше Путин?
Какво стана след 24 февруари?
Как така тези лидери, които ги нямаше в Европа и уж бяха толкова слаби, изведнъж се оказват заедно и се оказват единни, в монолитна съпротива. Как става това? Отдолу - хората, европейците, европейската средна класа и общественост натисна лидерите си да се обединят.
Разбирате каква е поантата на моята книга. Аз мисля, че ние трябва да сме готови - тези, които претендираме да сме демократи и гражданска общност. Ние трябва да произведем, включително и лидерите.
Аз не съм се родил лидер, в никакъв случай. Аз си бях един експерт.
Добър финансист, Гога (към Георги Ганев, б.р), много добър бях, да знаеш. И щях да изживея един чудесен живот, ако не бях влязъл в политиката. Щях да бъда на много добри места, щях да видя целия свят и т.н. Но не е там работата, нали? Не е там работата.
Не зависеше от мен. Когато хората поискат да вървят в една посока, те си намират лидера, извеждат го, даряват го със своето доверие и той тръгва напред. Това е моята философия за лидера.
Така че... да не се озърта българското общество и тази негова авангардна част, тази гражданска общност. Нека да направи това усилие. Нека се огледа. И ще намери, според мен. Ще овласти с доверието си хора, които да поведат. Може би сега това става. Вече толкова отблизо не виждам, нали знаете, с годините се слагат очила и наблизо не се вижда... тези събития по-трудно ги следя и се боя, че не ги виждам всичките. Аз искрено си пожелавам да стане, но ние трябва да бъдем единни. Това е най-важното.
Да говорим помежду си, за да генерираме тези идеи - защото без идеите, без мечтата, без убеждаването на всички да участват в едно строителство никога не се получава общ дом.
Не може едни да градят от една страна, а други да рушат и да се получи. Нищо няма да се получи. Ако не участват в градежа, поне да не пречат. Да стоят настрана и да изчакат да бъде готов, за да се настанят в него.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
