Когато в университета говорихме за свобода на словото и за плурализъм на мнения, все още нямах Facebook. Тъкмо бяхме влезли в Европейския съюз, а в националните телевизии се провеждаха истински политически дебати с живо участие на спряганите за фаворити в предизборната надпревара кандидати за власт.
В онези години читателите на различните онлайн медии коментираха обилно във форумите на самите сайтове, като всеки коментар минаваше през модерация от администратор, който следеше за неуместно съдържание в него като слово на омразата, порнография и прочее. С времето тази модерация ставаше все по-нищожна, докато не изчезна напълно с разрастващото се влияние на социалните мрежи и техните алгоритми, които популяризират най-коментираното съдържание.
Днес обвиненията в „цензура“ и потъпкване на „свободата на словото“ са любими опорни точки на всеки интернет трол или обикновен хейтър, блокиран в социалните мрежи заради неприемливо поведение. Тези понятия често се използват от хора с нищожна медийна, гражданска, а и функционална грамотност, като целта обикновено е с демократични средства да се осигури невъзпрепятствано разпространение на дезинформация и слово на омразата сред възможно най-голям брой потребители.
Разбира се, не е цензура да блокираш някого от личния си Meta профил, или дори от публичната си фенстраница, било то и за удоволствие или просто защото така си преценил.
Може да те цензурира държавата, в случай че те грози затвор, ако кажеш, че не харесваш президента, или че одобряваш секса между хора от един и същи пол например.
Може да те цензурира и работодателят ти, ако ти забрани със заплаха за уволнение да разказваш за опасните условия на труд на работното си място. Можеш и да се автоцензурираш от страх, ако например си журналист и пишеш само каквото „трябва“, без някой да ти е казвал в прав текст какво трябва, тъй като по подразбиране това е ясно за всички в медията, в която работиш. Не може обаче да те цензурира Тита в Instagram профила си, като те блокира, понеже си ѝ предложил секс в коментари. Макар че такива излияния обикновено не се трият и такива потребители обикновено не се блокират.
Свободата на словото – тя не позволява на гражданите в едно демократично общество безнаказано да се обиждат, да се малтретират вербално, да се заплашват и тормозят. За да е напълно ясно това, достатъчно е да се прегледат някои основни международни документи като Всеобщата декларация за правата на човека и Европейската конвенция за правата на човека. А защо не и да се прочете Конституцията, Закона за радиото и телевизията, Наказателния кодекс, Закона за защита от дискриминация. Всички те са публично достъпни.
Необходимостта да се нормализира модерацията на коментари в социалните мрежи, а триенето и блокирането на потребители да се превърнат в добра практика, е належаща на различни нива днес.
Търговските медии, които претендират да се изявяват в сферата на журналистиката, е крайно време да поемат професионалната отговорност за съдържанието в социалните си мрежи и да не допускат фабрики за тролове и други дезинформационни елементи да превземат профилите им.
Време е да спрат да се оправдават, че не изпълняват обществените функции да образоват и информират, защото журналистиката навсякъде би следвало да се подчинява на едни и същи етични принципи и стандарти.
Друг е въпросът, разбира се, че в България отдавна независимите медии са силно маргинализирани, а популярните такива работят рамо до рамо с фабрикантите на дезинформация. Да вземем за пример само телевизиите – ако едно време кабеларките бяха глашатаи на глупости и кич, то към днешна дата това важи в пълна сила за националните телевизии.
Оправданието винаги е по-голямата популярност, повечето лайкове, по-голямото разпространение. Цената за постигането на тези резултати обаче става все по-скъпа.
Негативните последици върху човешката психика и най-вече върху тази на подрастващите от онлайн тормоза, изразен в хейтърски коментари, са сериозни, понякога и фатални. Мантрата за непукизма и стоенето над нещата очевидно не работи и отдавна е назрял моментът, в който да пъдиш враждебни хора от социалния си профил в мрежата би следвало да е равностойно действие на това да изгониш недоброжелател от дома си. Защото отдавна живеем в интернет.
Епохата на постистината, в която „всеки си има мнение“ и „всеки избира в какво да вярва“ обуслови настоящата реалност като психопат, който влиза усмихнат през централния вход на партито, на което е поканен, за да съсипе живота на домакини и гости с добрите си намерения. Хоризонталната, комунална структура на социалните мрежи, в която гласовете на Пруст и на Пацо от Пършевица звучат с еднаква сила, неусетно задвижи колелото на историята така, че да се събудим в свят, в който, за разлика от мненията, фактите нямат тежест в спор и всеки публичен дебат позволява, предполага и изисква излагане на удобни и алтернативни истини според предпочитанията и целите на участниците в него.
Безкрайната информация, която с всеки ден се множи и така саботира все повече способността на човешкия мозък да я усвоява и обработва, постила червен килим пред хибридната война и постоянно ни вкоренява в едно немислимо едва към началото на века антиутопично бъдеще, в което всички сме свободни да имаме „собствена истина“, защото диктаторът е лъжата. И това бъдеще е сега.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
