Успели, млади, градски и аполитични

Лесно можем да си обясним корпоративния вот из страната по избори, ако прекараме малко време в българския LinkеdIn.

Бързо става ясно, че политиката не е любима тема в професионалната мрежа.

Наскоро, под публикация на Елисавета Белобрадова там, човек беше написал, че е избягал от останалите платформи, за да не чете „такива неща“, но ето че и тук, където би трябвало да става дума за работа и кариера, пак не можел да се отърве. Коментарът му беше подкрепен с одобрение отстрана на други потребители, според които LinkеdIn не е място, където да се говори за политика. Сякаш политиката е нещо отделно от нас.

И сякаш ние като професионалисти също сме нещо отделно от ние като граждани.

Когато бях тийнейджър, България влезе в Европейския съюз. Дотогава бях ходила по ученически екскурзии с автобус и чакахме по границите дълго време. Спомням си как веднъж накарах шофьора да спре непосредствено преди голямото чакане край един висок храсталак с коприва, не го видях, беше тъмно, без да ми пука, че не вози само мен. Излязох цялата в плюски и се добрах до мястото си, преструвайки се, че нищо не е станало.

Изпитвах страх, че ще трябва да ида до тоалетна в някакъв момент, а ако щяхме да чакаме 4 часа, по време на които митничари да ровят в сакове и багажи на деца, това нямаше как да се случи.

Ето защо бях щастлива, когато вече можех не само да пътувам, но и да уча много по-лесно в някои от най-престижните университети в света. Може би ако през 2007 имаше LinkedIn, той щеше да е място и за политика. Може би.

Е, учих в Софийския. Дотогава не ми беше хрумвало, че човек може да инвестира в своето професионално бъдеще, като едновременно с това гражданската му съвест и политическата му идентичност остават в будна кома през годините.

Може би съм била погрешно облъчена от идеята, типична за постсоциалистическото ни общество, че „капитализъм“ и „демокрация“ вървят ръка за ръка. Бъдещето май тепърва ще я опровергава.

Винаги наивно съм вярвала, че ако искаш да се развиваш в свободния свят, свободата, освен под формата на професионална реализация и имане на пари, се проявява и под формата на отговорна позиция спрямо обществените процеси, важни за нацията и държавата.

И тук не говоря за истеричното и нравоучително папагалско пропагандиране на социални каузи по интернет. А за вътрешен компас, за интегритет.

Години по-късно излиза, че можеш да заемаш добър пост в голяма международна корпорация и едновременно с това да не си особено сигурен дали човешки крак някога е стъпвал на Луната.

Попаднах на публикация за нарастващите съмнения у хората относно това историческо събитие в същата мрежа. Коментиращите не бяха схванали за какво става дума и подкрепяха гласно идеята, че „ни лъжат“ и че „няма такова нещо, много ясно, всичко е снимано в Холивудско мазе“. Четенето с разбиране също не ни е сила в последните години.

Преди да си направя LinkеdIn профила, прекарах два дни в неговото оформяне. Подбор на снимка, биография на изряден английски, въпреки че винаги съм работила на български, вълнувах се как ще се представя там и гледах да е добре. Е, след два дни активно скролиране и писане, освен, разбира се, възможността да последвам адекватни хора и компании, натрупах, уви, и следните впечатления:

В българския LinkеdIn няма особен проблем със сексистките и расистки коментари, както и с авторските права, впрочем. Една жена, CEO, ако не ме лъже паметта, беше цитирала дълъг авторски текст, за който пишеше, че е „от интернет“, явно е било трудно да се намери източникът, който започваше с това, че европейците имат предразсъдъци към българите, че сме, цитирам по памет, мързеливи, не-знам-си какви, „ЦИГАНИ“ и прочее.

Просто думата „цигани“ за цвят седеше там като едно от лошите неща, които си мислят за нас по Европа. После постът обясняваше защо не сме „цигани“, а сме си много добре. Отдолу хора със сериозна работа се радваха.

Едновременно с това масово се пише неграмотно на български език.

Възможно е да срещнете оправданието, че човекът е с техническа специалност, не е филолог. Вече трябва да си филолог, за да владееш пълен и кратък член. По-рано не беше така. Стигаше едно основно образование.

Попитах последователите си в LinkеdIn уместно ли е да си говорим на „ти“ на интервю за работа, или по-добре да е на „Вие“. Получих разнообразни отговори, но ми направи впечатление, че според редица коментиращи това се определя от позицията, която заема събеседникът.

Ако ще е някой шеф и директор – задължително на „Вие“. Ако е зарзаватчия – може и на „ти“. Какво ли щяха да си кажат, ако ме видят как подарявам неизползвана кутия цигари по джапанки до контейнера за общ отпадък под нас на „циганин“, който рови до мен, с репликата „вземете, аз не пуша, заповядайте, за Вас е“?

После някакъв мъж на високо професионално ниво, изглежда, написа, че имало статистика, според която изнасилванията в България били по-малко от изнасилванията в чужбина, а сексуален тормоз е, ако има изнасилване, защото някои жени казвали, че са тормозени заради комплимент от колега. Написах коментар, че е наивно да се смята, че подобни статистки са реални.

Имах предвид, че повечето жертви на изнасилване, особено в България, надали някога изобщо разкриват публично, или дори пред близките си, тези събития. Темата е табу и съм убедена, че част от жертвите даже не определят случилото се като изнасилване, дори то да е било такова, понеже е прието, че ако мъжът ти си поиска и натисне, то това си е в реда на нещата, мъж ти е.

Имах едно гадже в гимназията. Майка му беше правила поне няколко пъти аборт още през социализма. Баща му беше алкохолик. Чудя се дали тя влиза в статистиката с изнасилванията. Гаджето ми емигрира. Имаше най-хубавите сини очи, които бях виждала към онзи момент.

Човекът, говорещ за статистиката по изнасилванията в LinkеdIn се изсмя на коментара ми.

Деактивирах си профила временно. Но ще се върна. Даже може би ще споделя този текст, да го обсъдим. Може аз нещо да не съм разбрала, колеги, не ме съдете твърде сурово.

В същата дискусия някакво айти беше написало, че ако жените не искат да бъдат обект на похвали, комплименти и ласкателства на работното си място, да не ходят с грим и дрехи, които привличат вниманието и мъжкия интерес. Натрупал беше лайкове. Извинете, кудос.

Корпоративните ценности са нещо много хубаво, но е време да се запитаме дали извън офиса хората, за които организираме семинари на тема „Социална отговорност на организацията“, са социално отговорни личности сами по себе си, или както беше написал преди време един потребител в обикновения и прозаичен Facebook, понастоящем Meta, парафразирам: „Луксът е на върха на пирамидата на Маслоу“.

Може би LinkеdIn наистина „не е място за политика“, но политиката е част от живота на всички ни, от нашето ежедневие, от нашите възгледи, убеждения, разбирания за света. Всичко това е политика. Всичко, изброено дотук, е политика.

Тенденцията да бъдем „добри хора“, които правят благотворителност по Коледа в офиса, е политика.

Отношението ни към жените и децата е политика.

Доколко сме податливи на конспиративни теории е въпрос на политика.

Как говорим за или на „циганите“ е политика.

Почивките ни на Гърция и на Малдиви със заплатката от хубавата ни службица са въпрос на политика.

Добре е да ги осъзнаваме тези неща. Политика не е да знаеш имената и длъжностите на някакви селяндури, временно попаднали в Народното събрание, и кой кого е обидил. Не е това. Или поне на последно място е това.

Кариерното развитие е само част от личностното развитие. А реализацията на личността определя реализацията на обществото и държавата.

Не е важно просто къде и какво работиш, но и дали и за кого гласуваш. Както и какви позиции по важни въпроси заемаш гласно. Защото това изразява в какво вярваш и къде принадлежиш.

Другото обикновено е за пари, което е повече от ОК. Гласуването е безплатно. Поне би трябвало да бъде.

Ще ви издам една малка тайна за финал. Нещо, което запомних за 4 години във ФЖМК. На върха на пирамидата на Маслоу, за която всички в LinkеdIn съм сигурна, че знаят, стои самоусъвършенстването.

Себереализацията.

Добрата служба в сериозна компания на хубава заплата определено може много да помогне по пътя към тази цел. Но далеч, уви, не е достатъчна за нейното постигане.