Максим Трудолюбов е руски публицист и писател. В есе, публикувано в независимото издание "Медуза", Трудолюбов разглежда войната в Украйна от вътрешнополитически ъгъл. Според него руският президент и т.нар. руски елит водят още една война, но на терена на Русия - война на поколенията. Къде са разликите с Украйна и управлението ѝ? Наистина ли в Москва се прави опит за възраждане на СССР? За мотивите и резултата от това, за изгубените поколения, за митовете какво всъщност е политическият елит и кои са "другите", които са обявени за врагове - публикуваме превод на текста на Трудолюбов.
Войната на Русия срещу Украйна отприщи битка не само между две армии и две общества, но и между две поколения лидери. Наистина - между висшите ръководители на Русия и Украйна има поразителна възрастова разлика. Близките сътрудници на Владимир Путин и ключовите му служители са родени предимно през 50-те и 60-те години на миналия век. Докато най-важните постове в украинската държава и в екипа на Володимир Зеленски в по-голямата си част се заемат от хора, родени през 70-те и 80-те години на миналия век.
Но има и друг сблъсък на поколенията, който се случва не на междудържавно ниво, а вътре в самата Русия. Съвременниците на Путин се страхуват да се откажат от властта и да я завещаят на онези, които трябва да бъдат техни наследници. Вместо това, те работят, за да притиснат по-младите поколения бъдещи лидери, изтласквайки ги към периферията на публичното пространство или прогонвайки ги изобщо от страната.
Руснаците на възрастта на Путин - родените между втората половина на 40-те и средата на 60-те години на ХХ век - принадлежат към това, което антропологът Алексей Юрчак нарича "последното съветско поколение". Тъй като те са израснали и започнали кариерата си по време на ерата на Леонид Брежнев, социологът Михаил Анипкин предлага друг термин - "поколението на стагнацията".
Както показват проучванията, в по-късните години на СССР - периодът, в който Путин се развива като политически лидер, съветското общество губи всякакви остатъци от колективистичния идеализъм и се насочва към материалното благополучие и ценностите на индивидуализма. Тези хора са изпитали дълбоко разочарование по отношение на перспективите на страната си. И именно те, без да си поставят идеалистична цел, погребаха съветската система, както казва Юрчак в основополагащата книга "Everything Was Forever, Until It Was No More" ("Всичко беше завинаги, докато престана да съществува" - б.р.).
Ако в Русия имаше честни избори и функциониращи демократични процеси за смяна на политическата и икономическата власт, тези, които са израснали при Брежнев, щяха да бъдат заменени от тези, които израснаха при Михаил Горбачов и Борис Елцин. Това са хората, родени между втората половина на 60-те и началото на 80-те години на ХХ век (периодът приблизително съответства на това, което на Запад се нарича "поколението Х").
Социалният и културен контекст на тяхната младост, както и общият им исторически опит, са коренно различни от тези, в който са израснали техните предшественици. "Децата на епохата на застоя" са били разочаровани - децата на перестройката са имали надежди.
Руското "поколение Х" в своите ученически и студентски години живее в исторически повратен момент: време на отслабване на тоталитарната държава и нарастващи очаквания за пълноценна интеграция на Русия в света. За много тези хора, макар и не за всички, годините на власт на Путин са време, през което бяха лишени от свободи, възможности и перспективи, които им се струваха съвсем естествени, защото са израснали с тях.
Разбира се, разликите в опита не се определят само от възрастта. Има "други" от всички възрасти, които не приличат на поколението на Путин. През цялото си управление настоящият руски държавен глава се бори срещу тези "други".
Тези "други", които са имали опит със свободата.
Разрушаване на елита
През 90-те години на ХХ век специалистите в областта на националната сигурност не пострадаха истински. Тогава на руските учени, инженери и лекари им беше много по-трудно. Но по време на създаването на нова репутация, натрупването на нов социален капитал, демонтирането на старата "социалистическа" (държавна) собственост и създаването на нови предприятия, несвързани с миналото, служителите на разузнаването се оказаха втора цигулка. Годините на Путин са тяхното отмъщение - тяхната борба срещу самостоятелността, независимостта и младостта като такава.
За хората от обкръжението на Путин тези, които успяват сами, са врагове. Путин се бори срещу онези, чиито читатели, зрители, слушатели, клиенти, избиратели и поддръжници са дошли при тях по свой избор, а не по нечия заповед. Политиците, управляващи Русия, се стремят всяка фигура, която смятат за значима, да бъде назначена. Не може да се позволи хората да се издигат сами. На онези, които Путин смята за врагове, той лепи етикети - "чуждестранни агенти" и "екстремисти". Тези хора са най-различни - включително по отношение на възрастта. И са обединени единствено от факта, че за разлика от управляващата кохорта, те се борят за нещо.
"Има множество митове, свързани с елита на Путин, и основният е, че този елит, съществува. Всъщност той не съществува", пише изследователят Николай Петров, който изучава темата. Представителите на "путинския елит" не могат да се похвалят със самостоятелни постижения или индивидуално признание, техните позиции в обществото се спускат отгоре - точно както самият Путин е получил всичките си постове. Те са лесно взаимозаменяеми и след като загубят позицията си или се окажат в немилост, губят както социалния, така и материалния си капитал (това се изразява в изчезването им от контролираните от държавата медии и загубата на богатство).
Не бива да забравяме, че изграждането на управленския елит става с различни средства, включително убийства и преследване по измислени обвинения.
"Основните черти на путинския елит - пише Петров - са върховенството на длъжността, а не на отделния човек... изискването за лоялност към системата; послушание към началника, осигурено чрез предоставяне или ограничаване на достъпа до номенклатурни облаги и привилегии; съществуването на две поддържащи йерархии - партийно-административната и чекистката; върховенството на лоялността над ефективността, с гаранция за незагубване на статута, при условие на лоялност."
Промяна в културата на ръководство в Украйна
През 2014 г., след като Русия анексира Кримския полуостров и разпали война в Донбас, Украйна се оказа изправена пред екзистенциална криза - и смяната на елитите и поколенията беше призната за жизнено необходима. Днес украинското правителство, президентската институция, армията и други държавни структури са доминирани от хора, които помнят СССР от ученическите си и ранните университетски години. Те са завършили висшето си образование и са започнали кариерата си в постсъветска Украйна. Повечето от тях са създали или построили нещо за себе си - и са получили постовете си, като са спечелили честни избори.
Около една трета от хората в украинския кабинет са родени през 80-те години, включително първите вицепремиери Юлия Свириденко и Олга Стефанишина (и двете родени през 1985 г.). На световната сцена Украйна е представена от 41-годишния външен министър Дмитрий Кулеба, който е на същата възраст като министъра на финансите Сергей Марченко и министъра на правосъдието Денис Малюска. Министърът на инфраструктурата Олександър Кубраков е на 40 години, а министърът на здравеопазването Виктор Ляшко е на 42 години. Министърът на цифровата трансформация Михайло Федоров е само на 31 години. Ключовите членове на кабинета на Зеленски са на възраст между 40 и 50 години - включително самият президент, който е на 44 години (роден през 1978 г.).
Валерий Залужний, 48-годишният генерал, когото Зеленски назначи за главнокомандващ на въоръжените сили на Украйна през 2021 г., смята, че е отговорен за ускоряването на смяната на поколенията в армията на страната.
"Младите войници и офицери са напълно различни хора, те не са като нас, когато бяхме лейтенанти. Те ще променят изцяло армията през следващите пет години. Почти всички знаят чужди езици, владеят съвременните технологии и са образовани", казва Залужний в интервю преди руската инвазия. "Новите сержанти не са патерици като в руската армия например, а истински помощници, които скоро ще заместят офицерите на някои длъжности."
От украинските офицери се очаква да бъдат готови да вземат тактически решения и да поемат инициатива в боя, което в ситуации, в които условията се променят бързо, може да означава отклонение от първоначалните заповеди на командването. Всъщност строго централизираният руски стил на вземане на оперативни решения е точно това, от което украинците се стремяха да се отдалечат чрез обучение със западни военни инструктори.
Украйна започна активно да реформира армията си през 2016 г., което доведе до промяна на цялата организационна култура само за шест години. Днес хора, които нямат съветски опит, вече заемат ключови позиции в украинската армия и сектора за сигурност. За сравнение, в Русия изискването за абсолютно подчинение на началниците всъщност се е затегнало. И ако е вярно, че Владимир Путин лично участва във вземането на оперативни и тактически решения във войната срещу Украйна, това няма как да не окаже парализиращ ефект върху висшия команден състав на Русия - все пак генералите трябва да координират всеки свой ход с висшето командване. Всичко това е част от една и съща култура, която цени лоялността пред ефективността.
Изгубеното поколение на Русия
За поколенията, дошли след Путин, по пътя към върха бяха поставени строги филтри и бариери. Всеки, който беше допуснат до номенклатурата чрез семейни или династични връзки; всеки, който преминаваше през множеството проверки и се обучаваше в "училището за губернатори" (РАНЕПА), се обвързваше с режима чрез безусловна лоялност. Фактът, че изключително малко хора са дезертирали от системата, говори за това, че мястото в номенклатурата все още е изгодно - и за това, че "цената за напускане" е много висока. От гледна точка на властите напускането е равносилно на предателство.
Онези, които се смятат за "неполитизирани професионалисти", някога можеха да опишат заемането на номенклатурни длъжности като неутрална част от кариерата си. Отстояването на тази позиция днес едва ли е възможно. Руснаците, родени през 70-те и 80-те години на миналия век, които биха могли да бъдат ключови фигури при вземането на решения в една напълно различна Русия, трябва или да се задоволят с ролята на зъбни колела в машината, или да рискуват свободата си (като опозиционния лидер Алексей Навални, който е само с година и половина по-голям от украинския Володимир Зеленски), или да емигрират - физически или вътрешно.
Това е война на 70-годишни срещу 30- и 40-годишни - война на поколенията, която по принцип не би трябвало да се случва. В идеалния случай поколенията изобщо не би трябвало да воюват помежду си; може и трябва да има хармония.
В Русия вече има поне едно изгубено поколение: тези, които са израснали в годините на перестройката. Те представляват опасност за системата. "Поколението на Путин най-малко се доверява на моето поколение - поколението на перестройчиците, родени в края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век - като смята (съвсем основателно), че ние имаме претенции към тях", пише социологът Михаил Анипкин. Според изследванията на Анипкин руснаците от неговото поколение смятат, че поколението на Путин ги е "прецакало" - не само като е отказало да се оттегли, но и като е издигнало собствените си деца, заобикаляйки изцяло поколението на перестройчиците.
Изследването на Анипкин разкрива както "липса на ентусиазъм" сред хората на 40 и 50 години, така и съзнателно желание да не се занимават с политика и да се съсредоточат върху личните и икономическите си постижения. Както казва един руски представител на поколението Х в задълбочено интервю с Анипкин: "Нашето поколение чакаше най-накрая да му дойде времето. А сега с изненада открива, че няма да му бъде позволено да дойде на власт. И че като цяло поколението, което е с 10-15 години по-възрастно от нас, твърдо е заело всички позиции. Нещо повече, те подготвят собствените си деца да ги заменят, т.е. напълно блокират социалния асансьор... заобикаляйки нас."
Когато предаването на властта се превръща в политическо табу
Това е проява на един от основните проблеми на Русия като политическо общество. В Русия не съществува автоматичен институционален механизъм за прехвърляне на властта и собствеността. "Децата", които изглеждат "предопределени" да станат следващото поколение лидери, се издигат до върха не заради своите заслуги, а защото са деца на "правилните хора". Сегашните власти имаха повече от две десетилетия, за да разработят истински механизъм, но вместо това последователно унищожиха всякакви открити, минимално конкурентни процеси. Нещо повече, те изградиха бариери, които възпрепятстват мирната смяна на елитите и поколенията.
Пълното отхвърляне от страна на Путин и неговото обкръжение на изборите като процес за предаване на властта напоследък прерасна в страх от всякакви политически или икономически "наследници", които те не са избрали лично. В руската политика въпросът за предаването на властта и "наследяването" се е превърнал в нещо като крайъгълен камък.
Това е истинска трагедия. Русия имаше шанс за мирна и открита смяна на властта. Имаше шанс да избегне нова 1991 г., ново презареждане на опита и капитала. На хартия дори властите биха искали да избегнат това. Но вместо това те направиха всичко възможно, за да направят предаването на властта и собствеността невъзможно без дълбока криза.
Много хора са склонни да мислят, че Путин и неговото обкръжение се опитват да възродят СССР, който се разпадна, в живата им памет. Но това не е така. Те не са заети с връщането на Съветския съюз или възстановяването на империя, въпреки че със сигурност имат имперски инстинкти. Те дори не са заети с "войната" със Запада.
Това, което правят, е да се стремят да попречат на хора, които са им принципно чужди, да получат достъп до властта и собствеността. А такива хора има много, от повече от едно поколение: не само "поколението Х", но и огромното мнозинство от "милениумите", защото децата на сегашните лидери съставляват само малка част от тях.
Като непрекъснато вдигат залозите и правят управлението си все по-крайно, връстниците на Путин от вътрешния му кръг придобиват все повече механизми за контролиране на достъпа до властта и политиката. Този страх от отказ от властта е основната причина за войната, която Путин отприщи.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
