Вместо прощално слово за Марин Бодаков

Пробвах вече няколко пъти. Не се получава. Още нощес, събудих се към три часа, и до към шест сутринта будувах, мислих, премислях, плаках. После пак мислих, и пак плаках. Не зная как да започна този текст, не зная какво точно да напиша в него, защото от вчера се намирам в момент от живота си, в който се съмнявам в силата на думите, в умението им да успокояват, да лекуват, съмнявам се в онова библейското “В началото бе словото”.

А и много правдиви, сърдечни, искрени думи за /още не искам да напиша в памет на/ Марин Бодаков бяха изречени от събратята му по перо и близки приятели Манол Пейков, Силвия Чолева, Георги Господинов, Надежда Радулова, и още стотици, ако не и хиляди хора. Приподписвам всяка една от тези думи.

Усещам главата си изпразнена от мисли, а сърцето - вледенено.

И чувам в главата си гласа му, който ми казва “Внимавай с клишетата, бате”. И през сълзи се засмивам. Марин ме наричаше “бате”, това беше наша си закачка. Аз искрено го наричах Маестро, а той също толкова искрено протестираше.

А, появи се идея как да продължа този текст, дано е добра. Крача из дома, самозалъгвам се, че така мисля по-добре, крача и погледът ми попада на една книга от Стивън Кинг. И си припомням неговото “Порастването е по-трудно от летенето. За първото ти трябва време, а за второто само малко вълшебен прашец”.

Вземете си малко вълшебен прашец, наречен въображение, вие, което четете това, което пиша. Вместо прощално слово, ще бъде похвално слово, Laudatio. Започваме.

Нека само за миг, може и да не е чак толкова трудно, да забравим, че смъртта в неотменимата си еднократност е отнела от нас Марин. Да си представим, че от вчерашната дата са минали, да речем, още цели двайсет години. Той е станал на седемдесет години, и в Алма матер, където преподава, е устроено голямо, голямо честване. Удостоен е с някоя почетна титла. Ние с вас знаем колко много той не обича публичността и показността, но заплашен от нас, че ще му се разсърдим, все пак е в Аулата.

И след академичните слова, ние, приятелите му, говорим. Идва моят ред. Излизам, поглеждам го и казвам, че ще говоря дълго. Засмивам се, той се изчервява, смея се още по-силно, смехът ми заразява всички, звучи дълго. Той се смущава още повече. Не си водя бележки, не чета, всичко е в главата ми, в сърцето, в душата.

Лесно е да се говорят хубави неща, когато са верни. Виждам в залата много, много познати лица - негови бивши студенти, колеги от издателства, колеги от Университета, тук са в същия състав и “Ангелките на Жанет”, и всички, всички, които го познаваме и обичаме, препълнили сме Аулата. Поглеждам към него. Зори е там, държи го за ръка, там са Ането и Ния, красиви, пораснали, радостни:

Марин Бодаков е отличен поет. Лаконичната му поезия не е просто свеж въздух сред често пъти безсмисленото поетично многословие, което подлъгва поетите, дори и добрите сред тях. Няколко човека се засмиват, той навежда глава. Аз продължавам. Той притежава тази толкова, толкова рядка дарба - дарбата да не се взима насериозно, да не поставя себе си в светлините на прожекторите, нещо повече, той е алергичен към тези светлини, защото е виждал как жадни за слава хора, изгарят в тях.

Маринко ме поглежда с ококорени очи. Зори се усмихва, продължава да го държи за ръката. Марин Бодаков е не просто добър човек, той е най-добрият човек, когото познавам. Залата избухва в аплодисменти, той клати глава в знак на несъгласие. Аз продължавам. Марин намира винаги, по всяко време на деня или на нощта, добра дума за всеки един от нас. Той няма тъмна страна в характера си. Или ако допуснем, че има, то тя е на цвят тъмнобяла.

Марин е не само моят ментор в литературата. Съвсем буквално.

Ако не беше тихата му настойчивост, вдъхването на вяра в собствите сили, не само аз, а и мнозина от тук присъстващите никога нямаше да напишем, камо ли да издадем, нито един стих, разказ, повест, роман. Нови аплодисменти, подвиквания от залата “Да, така е, вярно е”.

Той е и неумолим критик. Помня как не харесваше първите три варианта на втория ми роман “Сбогуване с краля”, как ми повтаряше, че трябва да надскоча себе си, стила си, да мина стъпка напред от “Последна стъпка”. Помня как по това време бях на писателска резиденция в Косово, и как му се разсърдих, и даже спрях да му пиша за цял месец. После разбрах, че се държа глупаво и нарцистично. Той не даде вид да е разбрал, че се сърдя. Разговорите ни, приятелските и за писане, продължиха там, където бяха спрели.

Заради Марин Бодаков превъзмогнах себе си и отидох в Латвия през декември, а ненавиждам зимата, студа и липсата на светлина. Когато му казах, че не мога и ред да напиша, ми отговори: “Нищо, ти не си там да пишеш, а да лекуваш душата си”. И беше прав.

Всички присъстващи тук знаем, че като че ли без да иска, някак случайно, намира най-точните думи относно най-важните за нас неща. Спирам да си поема дъх, залата е притихнала. Чува се ясно как някой се прокашля. Това е той, Маринко. Това е неговият начин да ми даде знак, че прекалявам, че вече говоря не само много, а даже малко се изхърлям в приказки, за да съм в тон с празничността. Но този път прав съм аз, а не той. Не говоря много, даже съм казал малко, казал съм недостатъчно. По-точно имам какво още да кажа. И го казвам.

Маринко не само ме срещна с много важни за мен и моя път хора, като например художника Кирил Златков, който също е тук, макар по негов си обичай да е седнал нейде назад, да се е скрил. Маринко ме срещна с мен самия. Аз говоря, той ме поглежда с поглед, който каза “Бате, пак клише".

Не помня по какъв повод направих заслужено жлъчен коментар, а той ме прегърна. Прегърна ме силно, прегърна ме само така, както Маринко може да прегръща, ние всички тук знаем как. Прегърна ме и каза: “Дани, не говори така. Та ти си добър човек.” И аз, който бях отделил време и усилия да повярвам, че съм ако не точно лош, то съм язвителен, саркастичен човек, се стъписах. И не защото вярвам, че съм добър човек, а защото започнах да се съмнявам в лошотията си. Маринко, благодаря ти за вярата и за съмненията. Сега давам думата на Анна и Ния Бодакови, а след тях Марин ще бъде удостоен със званието….

Мисля, че проработи. Поне за малко. Поне се опитах. Опитайте и вие, нужен ви е само малко вълшебен прашец.

А докато чакате прашецът да подейства, не забравяйте:

Там, където е Марин Бодаков сега, времето тече ужасно бързо. Ние тук ще живеем много дълго време, а при него ще са минали едва няколко дни. И следващият път, когато се видим, той ще каже “Бате, а помниш ли миналата седмица като ти казах…?”

Помня, Маринко. Всичко помня.