„От какво се страхува майка ти?“
„От нищо“, отговарят и четиримата ѝ синове.
„Те са в голяма заблуда, защото имам много страхове, всевъзможни страхове: от болести, от това нещо лошо да не им се случи, да не попаднат в лоша среда, да не попаднат на хората, за които пиша в романите си.“, казва тя.
Коя е „тя“?
Тя е Мария Пеева, която част от вас навярно познават като жената зад „Мама Нинджа“ или по-конкретно: самата Мама Нинджа. За широкия Интернет тя е забавната майка на четири момчета, която споделя луди, трогателни, тъжно-смешни и шантави истории от необятния свят на семейството.
За по-запознатите Мария е и талантлив писател – автор на криминални романи. За мен, в ясната юнска сутрин на софийския център – тя е жената в розово с най-сините очи, които съм виждала, най-лятната усмивка и жената, която по средата на интервюто стана, за да ме прегърне. С две думи: жената – юни.
Говорим си с нея по случай излизането на новия ѝ роман в Storytel: той се казва „Вуду“ и е третата книга от поредицата за детектив Емил Боев. Предишните две - „Риалити“ и „Интелект“ - бързо станаха хит в стрийминг платформата, както и на хартия, издадени от "Софтпрес".
Криминалните романи на Мария съчетават разследване, семейна история и психологическа дълбочина – рядка комбинация в съвременната българска жанрова литература.
„Емил Боев“ като реверанс към Богомил Райнов:
Главният герой в „Риалити“ и „Интелект“ носи името на детектива на Райнов, наричан „българския Джеймс Бонд“, като носи и същата интелектуалност, самоирония и меланхоличност на първообраза си, но с една съществена разлика: напук на психоаналитичната доктрина, Боев на Мария е в екип с майка си.
Във „Вуду“ отново ще се срещнем с тях. И отново ще съпреживяваме истории, които едновременно разплакват и разсмиват. Такъв е стилът на писане на Мария Пеева. Едновременно смешен и тъжен, трогателен и потрисащ.
И ако трябва за малко да се върнем към страховете, с които започнахме, според нея те могат да бъдат полезни за писателя в ролята му на творец, създател и колекционер на истории.
„Докато пишех „Риалити“ в семейната ни къща в Гърция, се опитвах да опиша една сцена с изнасилване. Пишех я пет пъти и не я усещах достатъчно, знаех, че е повече от това. Трябваше ми усещане за страх. По това време се беше стъмнило, бях сама там с кучето ни Цезар и по едно време чух силно тропане по вратата. Къщата ни е с двор, който се заключва.
Подскочих, изпуснах всичко, грабнах белачката за ябълки, която стоеше на масата пред мен: беше особено усещане, за наносекунди вътрешностите ми сякаш натежаха от лед, който се разпространи по гръбнака и ме обзе цялата. Е, оказа се, че кучето е скачало по вратата, но веднага си написах сцената“, разказва тя.
Страхът е един от лайтмотивите и във „Вуду“, която скоро ще слушаме в Storytel.
По думите на Мария във всички филми, които е гледала и превеждала, устойчиво е заседнал един стереотип за вуду като за магия на злото - клише, което няма общо с реалността.
Вуду обаче не е религия на „черната магия“, както често се представя в популярната култура, а традиционна афро-карибска духовно-религиозна система.
„Това е религия, чиято основна функция е да обединява хората: те са свързани от духовете на предците им, те са едно цяло. Там се смята, че ако имаш нещастие или болест, ако животът ти не тече по добър начин, това се дължи на проблем с предците. Виж колко са напреднали: днес е много популярен психотерапевтичият метод на семейните констелации, в които търсим контакт с починалите си предци и неродените си деца. Още тогава тези хора са се опирали на идеята за прошката от предците и прошката, която даваме на себе си. В книгата ми има много наука, но има и много необясними неща, и много приключения“, казва тя.
Новият роман излиза първо в аудиоформат в Storytel и продължава линията на предишните две книги, в които криминалната интрига служи като вход към по-дълбоки теми за паметта, семейството и идентичността.
Писането е начинът, по който Мария оцелява.
„Така преработвам страховете и тревогите си, така преодолявам лошите си мисли. Преживявам мрачните моменти като приключение и всичко завършва добре – поне в мислите ми“, добавя тя.
Още преди да избухне с Мама Нинджа, Мария е имала творческа професия: години наред е работила като филмов преводач.
„Творческият импулс обаче винаги намира къде да се изяви“, казва тя. – „Бях затворено дете и до пубертета предимно четях. Точно навършила 13, звъннах в милицията. Казах: „Искам да говоря с някой следовател или детектив“ и наистина ме свързаха с някого. Обясних, че имам много добри качества за работа при тях; че умея да анализирам и съм наблюдателна и общителна и че според мен мога да стана много добър следовател. В някакъв момент явно съм се издала, защото човекът, с когото разговарях, ме попита на колко години съм. След като казах, че съм на 13, той ми обясни, че съм добре дошла при тях, но първо трябва да завърша училище и университет“.
От този телефонен разговор са минали десетилетия и днес Мария е фактор в криминалния жанр – не от страната на следователите, но от не малко по-интересната страна: на онези, които измислят престъпленията и човъркат във фантазията на читателите си, будейки страховете им, държейки ги будни в 3 сутринта и жонглирайки с установените им представи за света.
„Съпругата и майката в криминалните ми романи са двете ми различни лица“, обяснява тя. – „Едната е лицето на жената, която съм в момента, а другата е тази, която бих могла да бъда при друго стечение на обстоятелствата“.
Една читателка дори отбелязва, че Мария е допуснала при две от героините ѝ да се повтаря една и съща реплика – нещо, което писателката отбелязва като грешка, но което е и свидетелство за честността в нейното писане: качество, присъщо единствено на добрите автори.
И все пак хейт има. Има и канселиране.
„Риалити“ започва със сцена, в която един шофьор нарочно смачква с колата си едно коте. Свидетели стават група деца, някои от които се разбягват, други се смеят като реакция на шока. Има обаче едно дете, което отива при котката и докато тя умира, я гледа с интерес и близва от нейната кръв. Имаше хора, които канселираха книгата, защото съм започнала с такава сцена. А аз гледам три котки и две кучета и обожавам животните“.
Примерите за канселирани творци поради техни личностни качества или политически позиции са безброй. Може би най-ясният, който изниква в разговора ни, е Дж. К. Роулинг, чиято поредица за детектив Корморан Страйк носи нещо от книгите за Емил Боев.
„Може да не споделям нейните възгледи по някои теми, но съм ѝ страшен фен. Ако погледнем в историята, някои от най-добрите автори са били отвратителни хора. И въпреки това са оставили нещо стойностно след себе си. Човек не е само едно измерение“, казва Мария.
В героите от нейните криминални книги тези невидими болки и липси смело придвижват действието напред. В тях то се прехвърля от далечни острови, през деветдесетарски, мутренски истории от българската действителност, до вуду ритуали пред дървото Сейба, домове за стари хора в Доминикана и красиви испански градове.
Тук няма как да не споменем Storytel, благодарение на които цялата тази атмосфера на любопитство към света и хората, която се помещава в главата на Мария Пеева, става достъпна за нас.
„Storytel много допринесе за възхода на българските автори и развитието на българската литература“, казва тя.
Според класациите в последно време именно българските автори са най-слушаните и това е изцяло тяхна заслуга.
„Започнах да слушам аудио книги много отпреди да пиша за Storytel. Още когато се появи платформата, синовете ми ми подариха абонамент и оттогава не съм спирала да слушам. С удоволствие бих препоръчала за слушане книгите на Емил Минчев, който пише в жанра на фентъзи кримките, както и Валентина Вълчева, която майсторски смесва българската история и културното ни наследство с мистерията и комедията.“
Мария, може би защото е лишена от егоцентризма и претенцията на една част от съвременните български автори, намира литературната ни среда по-скоро за подкрепяща.
„Колегите ми, които пишат криминални романи, са много готини хора. Водим се жанрова литература и може би на моменти сме леко омаловажавани от други писатели, като това е световен, а не нашенски феномен. Много се радвам, че живея в този период от развитието на българската литература. Много се радвам, че клишето, че българските автори, с изключение на класиците, не стават, се разби, и Storytel има огромна роля в този процес“, казва тя.
“В крайна сметка изкуството е начинът, по който хората се докосваме.
Споделянето на изкуство е това, което обединява хората. Затова откакто свят светува, хората са рисували по стените на пещерите и са си разказвали истории край огъня, от които са възникнали и митовете, и легендите, и религиите. Винаги сме търсели нещо, което да ни обедини. Изкуството, в частност литературата, е именно това нещо“, заключава Мария.
Днес част от тези истории достигат до публиката по нов начин – като аудиокниги, което е заслуга на Storytel: аудиокнигите позволяват да слушаме литература в моменти, в които четенето е невъзможно: например докато пътуваме.
Дали някога ще видим филм по нейните криминални романи? Време е.
„Да, мечтая си за това. Напиши едно хубаво интервю, напиши, че тези книги трябва да бъдат екранизирани.“
Изпълнявам заръката. Докато си говорим, Мария ми подарява „Риалити“ и „Интелект“ с автограф. И в дните преди да напиша този текст, ги прочитам.
И да, тези истории трябва да бъдат филмирани. По възможност – от Кристофър Нолан, по желание на авторката. Но със сигурност има и десетки български режисьори, които могат да превърнат нейните богати, нюансирани, пътуващи във времето и в душите на героите ѝ, истории.
И е въпрос на време това да се случи и скоро да гледаме приключенията на Емил Боев на кино със саундтрак от Toumani Diabaté, Haitian Vodou drumming и защо не „Бангаранга“.
Дотогава чакаме юли, за да чуем „Вуду“ в Storytel.
Васил Попов за „Караеврен“: Зад всяко чудовище се крие човешка история
Последната част от поредицата „Мамник“ излиза на 5 юни в Storytel
