"Вулкан" в държавата, в която "всички сме братовчеди"

В държавата, в която "всички сме братовчеди", дори литературните награди не са пощадени от обвинения в конфликт на интереси.

Отличието за български роман на годината от фонд "13 века България" стана повод за публичен спор между издатели, писатели, редактори и жури, довел до личния отказ на Елена Алексиева от връчения ѝ приз за "Вулкан".

Нежеланието ѝ да се асоциира с тази "отвратително мръсна и недостойна ситуация" (по думите ѝ от интервю за БТА) не е финалът на разговора за състоянието на българската литература.

Всички главни действащи лица се озоваха в режим на обяснения, зад който се разкрива дългогодишно недоволство - било то от качеството на съвременните книги, било то от оценяващите ги, било то от все по-тесния кръг на професионалистите в сферата или на онези, от които зависи дали творбата "ще живее" по-дълго от един сезон.

От заявените дотук позиции става ясно едно: това нито е първият, нито ще е последният конкурс, в който редактор на книга е поканен да я оценява паралелно с нейни конкуренти за награда.

Как се определя конфликтът на интереси в професия, в която потенциално всеки участник рискува да бъде уличен като заинтересовано лице заради отношенията в "гилдията"? Има ли напълно независими оценители в бъларската литература? Кой съди за евентуалните им зависимости?

Никой в този спор не атакува заслугите на романа-победител. Но резултатът от взаимното хвърляне на обвинения доведе до злепоставяне на и без това малкото качествени съвременни автори.

• Фондът "13 века България" връчва награда за роман на годината от 2011 г. насам. Сред носителите ѝ са хора като Георги Господинов (2013, 2021), Здравка Евтимова (2016), Захари Карабашлиев (2022, 2018), Теодора Димова (2020).
• Елена Алексиева печели наградата през 2019 г. с романа си "Свети Вълк", преди да получи и да върне приза за "Вулкан" през май 2024.
• Спорът има и втори (материален) пласт: наградата от "13 века България" е придружена и от парична премия в размер на 11 000 лв., която е щедра на фона на мащабите на българския книжен пазар.

Какъв е проблемът с наградата?

Журналистката Веселина Седларска беше първият човек, който обърна внимание на един озадачаващ факт - редакторът на романа "Вулкан" Борис Минков е член на журито, което е решавало кой да получи отличието през 2024.

Този факт става публично достояние едва в деня на награждаването на "Вулкан" на 10 май, въпреки че журито е определено още преди пет месеца.

Веселина Седларска също е редактор на книга, която участва в конкурса ("Рана" на Захари Карабашлиев), но не е член на журито, не е участвала в състава му и в по-ранните му издания.

В личния си профил във Facebook тя изразява недоумението си от това, че никой не е предотвратил нарушението на статута на наградите. А в него е записано:

• "Членовете на Журито подписват декларация за необвързаност с кандидатурите".

Седларска твърди, че не поставя под въпрос дали романът "Вулкан" заслужава отличието, но изразява "абсолютната си непоносимост към дружеско раздаване на награди".

"Съставът на журито се пази в тайна"

Защо никой не забеляза проблемът по-рано? Защото съставът на журито се пази в тайна, не за първа година. През 2022 г. това обстоятелство е подчертано в прессъобщенията на Фонда. Мотивът е, че с анонимността на журито "се гарантира липса на всякакви опити за лобиране".

Сега екипът на Фонда отново твърди, че в предходни години е имало "вмешателство и оказване на натиск" върху членовете - проблем, за който се говори публично едва днес. Кой, срещу кого и как е оказвал този натиск, не се споменава.

В журито обикновено участват университетски преподаватели, литературни критици, писатели или поети, културни журналисти и др. Става дума за хора като писателя и бивш ректор на Софийския университет проф Боян Биолчев, поета и преподавател по история на литературата проф. Пламен Дойнов (ректор на НБУ), поетесата и литературен критик проф. Амелия Личева, писателя и журналист Деян Енев и др. В някои случаи носители на наградата стават членове на журито в следващи издания на наградите като Емилия Дворянова, Теодора Димова и Здравка Евтимова. Литературният критик и университетски преподавател проф. Милена Кирова е председателят през 2024.

Досега не е имало друг случай, в който някой да оспорват решенията на журито или състава му.

Формално, този състав се променя всяка година. На практика, 12-те издания на конкурса са журирани от общо 33 души.

Почти всеки втори от тях е участвал поне два пъти (а в някои случаи - между 4-6 пъти) в ежегодния подбор на победителя.

Каква е ползата от "анонимността" при толкова малък кръг от потенциални участници на високо ниво?

Проф. Амелия Личева, която е членувала в пет състава на журито за "13 века България" между 2018 и 2022 г., сама призова да се сложи край на тайните около имената.

• "Няма нужда да ги научаваме в деня на награждаването. Ако от началото знаехме състава на журито, скандалът щеше да се избегне", казва Личева в своя позиция, в която се присъединява към недоволството на Веселина Седларска.

Елена Алексиева, която се отказа от наградата си, също потвърждава, че вижда "драстично" нарушение на устава на конкурса - но не смята, че един човек трябва да носи отговорност за тях.

Защото "проблемът е доста по-дълбок".

Алексиева критикува "несменяемостта" на хората, които определят какво е качествена и некачествена проза или поезия.

След като върна наградата си, тя се обяви за сериозна реформа, а като начало - за намаляване на средната възраст на журитата до под 50 г., защото "не може една малка група хронично журиращи... да налага еднозначно своите разбирания и симпатии в българската литература". Коментарът ѝ пред "Дневник" изглежда като отклонение от основния скандал с обвинението в конфликт на интереси, но има известно основание.

Ако вземем 33-мата души, които са оценявали романите на годината за "13 века България" от 2011 насам, средната им възраст (към днешна дата) е над 65 г.

Родените през 70-те като Йордан Ефтимов, Ани Бурова, Яница Радева или Светлозар Желев са сред най-младите в групата и са малцинство.

Вторият мотив за сериозно недоволство на Елена Алексиева срещу "литературната власт" е заради разнородните скрити форми на обвързаности - от "приятелски кръгове и издателския бизнес" до "всякакви видове паралитературни организации и институции".

Става дума за отношения, които невинаги могат да бъдат проследени с писмени следи - но никой не може да оспори, че съществуват и биха могли да окажат влияние върху субективната преценка.

Събирането на достатъчно разнообразен сбор от журиращи би трябвало да неутрализира неизбежните изкривявания, но ако стремежът "да не разсърдим колегите / издателите / приятелите" властва, това няма как да се случи.

Екипът на "13 века България" побърза да прехвърли отговорността за скандала върху Борис Минков.

В позицията на фонда се казва, че членовете на журито са длъжни да подпишат декларация "за конфликт на интереси" (по-различна формулировка от тази за "обвързаност" по устава) и че трябва да се въздържат от упражняване право на глас по отношение на конкретния автор / роман.

• "В нарушение на правилата, доц. Минков не е уведомил журито за своите обвързаности, в качеството му на редактор на романа. При определянето на романа победител, също е упражнил правото си на глас, което противоречи на изискванията", се казва още в позицията.

Между другото се споменава и че останалите членове, включително и председателят на журито, също споделят отговорността за недоразумението, защото всеки от тях е можел да види, че в титулната страница на романа "Вулкан" е изписано името на Борис Минков като редактор.

Това, което не се споменава, е дали и в миналото са допускани подобни гафове - съмнение, което не може да се изключи, ако никой в журито и в организацията на конкурса не си прави труда да провери дали декларациите са верни.

Как точно се преценява дали "обвързаността" с кандидатите е и "конфликт на интереси"?

За всеки външен на "бизнеса" с книгоиздаване човек - обвързаността изглежда очевидна. Ако редакторът е част от процеса на създаването на един роман, работи в сътрудничество с автора му и стои с името си зад заглавието, звучи логично да е заинтересован от евентуалния му успех.

В позиция пред "Площад Славейков" обаче Борис Минков поставя много по-широк план на този проблем.

• Той дава пример със себе си - официален редактор е на около 30 книги, но в още поне 20 случая е редактирал чужди книги, без името му да се изписва в издателските карета. Отделно от това, изброява около 150 свои вътрешни рецензии за издателства, от които "около 75% са отрицателни, а с останалите 25% съм дал зелен път на още близо 35 заглавия". В същото време като председател на сдружение "Литературна къща" е и страна по 75 договора с автори за списание "Страница".

Неговият случай не е уникален пример за отношенията, които естествено възникват в тази среда. Ако всяко от тях се тълкува като пряка обвързаност, българските литературни награди може рязко да останат без журиращи.

Юристът и писател Васил Георгиев (носител на наградата за роман "13 века България" от 2014 г. има друг поглед над събитията.

• "Такива отношения са неизбежни в литературата - всеки познава всеки и почти всеки е в някакви професионални отношения с някого и е нереалистично да се очаква такива да не са налице и да се отвеждат членове на жури или, което е по-лошо - да се отстранява роман от конкурса", казва той в своя позиция по случач.
• Що се отнася до редакторството, пише Георгиев, "в България то представлява един краткотраен ангажимент на редактора, не много по-различен от всеки друг ангажимент в който литературните хора имат помежду си по всякакви поводи".

Пред "Площад Славейков" Борис Минков разказва, че това не е първият случай, при който попада в подобна ситуация - и дава да се разбере, че не вижда нищо осъдително в действията си.

"Преди години в заседание на едно друго жури (проф. Милена Кирова) - в качеството си отново на председател - ме беше помолила да не гласувам за книги, които съм редактирал, и аз го направих с готовност и разбиране. Така че сега беше мой ред да ѝ напомня да направим същото", пише той.

Минков се пита "въз основа на какъв опит един идеално чист от обвързване член на жури може да свърши - честно, обективно, безпристрастно, както се иска - своята работа", и предлага иронично решение - занапред да се подават декларации, че "никога до този момент не са чели книги".

И това е най-опасният проблем.

Самодостатъчността и капсулирането води до ситуация, в която общественото мнение в България оценява успеха на собствените си писатели, чак когато те бъдат признати в чужбина - както се случи с "Времеубежище" (също награждаван от "13 века България").

Органичният интерес към българските книги е потиснат и от това, че толкова рядко техните достойнства (и слабости) стават тема на дебат по националните телевизии или онлайн медии извън рекламните кампании за премиерите им.

Всеки от романите, стигнали до късата листа през 2024 г., има какво да каже на своите читатели.

"Вулкан" е пример за вплитане на съвременни социални проблеми в художествен текст - униженията на емиграцията, изоставянето на деца от родители и на родители от деца, безмилостното отношение към по-слабите, подмяната на смисъл и ценности с "умението" да вадиш пари от кравешка тор.

Колко от шестте книги обаче са прочетени и са пробудили сериозно обсъждане сред ученици, младежи или по-възрастни хора?

Показателното е, че скандалът беше обговорен от всички възможни перспективи на уставните нарушения, но не и в дълбочината на въпроса - кой е най-добрият български роман на 2024?