Нямам телевизор. Нямам комунистически багаж. Нито такъв от прехода.
Имам опит. Живяла съм, още от юношеските си години, в 3 държави, благодарение на европейски и американски стипендии. Отгледана съм от YouTube. От TED беседи, от чуждестранни влогъри, от "добрата страна на интернет", която подхранва любопитството. Която показва, че има и друг начин да живееш.
Когато бях във Франция на 15 години, Макрон надделя над Льо Пен. И видях какво е протест.
Когато заминах за САЩ на 16, тъкмо избраха Тръмп. И видях какво е гражданско общество и съпротива.
Когато пандемията ме срещна на 19 в Испания, на Канарските острови, видях какво е полиция. Която се грижи за хората и работи в техен интерес - без да надделява над тях.
Знам защо протестирам в България още от 2020. И не смятам да правя обобщения за поколението Z. Това, за което Бойко Борисов си позволи да каже: "Язък за тези свестни млади хора, които ходят по тези протести, защото въобще не знаят каква е истинската цел. А истинската цел, мили мои, е еврозоната".
Аз говоря от първо лице, но знам, че не съм единствената с този опит и нагласа.
В началото се отправях на всяко ново пътешествие, за да избягам - от образователната система, от рутината, от посредствеността - с мисълта, че навън е по-добре.
Благодарение на международните обмени обаче не видях само слабите страни на България.
Докато приветствах чужденци в България, видях и силните ни страни: възможността да си сред първите, които да направят пробив в дадена сфера, вместо да си един от многото. Мой познат, който учил в Холандия и се е прехвърлил в София, ми каза колко ценен за него е достъпът до всичките преподаватели и експерти в сферата и как дори на места се молят за “наследник”, млад човек, който да подхване работа после.
Благоприятното ни географско разположение - да, звучи като клише, ни дава 4 сезона, слънце през зимата. А хиляди европейци идват в България, за да наблюдават растения и животни, отдавна изчезнали по техните земи.
Богатото ни историческо наследство - когато развеждах приятелка от Естония, преминахме през разкопките в подлеза на Сердика, които всеки ден подминавам безпардонно, а тя ми сподели, че завижда ужасно, че в държавата ми има толкова много история и тя толкова достъпна.
Това са само няколко примера. Сигурно има и други. Когато имаш нещо в изобилие, не го оценяваш. Това го открих на Ла Палма, умопомрачително красив малък остров, който се бори с учудващо сходни проблеми: изтичане на мозъци, незаконни сметища и недооценяване на собствените ресурси и силни страни. Когато разговарях с местен учител по философия за това, той ми разказа за синдрома на завладените територии. Той гласи, че колкото повече е завладявана определена територия, толкова повече населението ѝ има ниска самооценка. И ми светна. При нас има и още - националното ни самочувствие доскоро е тъпкано десетилетия наред от особено човеконенавистен режим.
Но аз виждам нашите предимства и вярвам, че заслужават да се защитават. Имам достойнство - и лично, и национално, което няма да позволя да се потъпква, както е правено толкова години наред с моите предци. И няма аз да съм тази, която оставя страната си в ръцете на хора, които я продават за жълти стотинки.
Бойко Борисов с изказването си напомня на баща, който обвинява детето си за неща, които то дори не би направило. Само защото въпросният баща проектира върху детето си своето минало и нагласа.
Моят собствен един път така ме обвини, че се смеем шумно с приятелки, значи съм подпийнала. Само защото когато той е бил колкото нас, е правел това. Това е нищо повече от проекция - просто ние не пием.
Тъжно е, че предните поколения не са имали възможностите, с които ние разполагаме в изобилие - то не са стипендии, Еразъм обмени, извънучилищни дейности, грантове и още, и още. Наистина на моменти главата ми не побира как е било възможно да не можеш да посетиш граничен регион на собствената си държава, да трябва да се редиш за виза, да нямаш свободен достъп до информация. И все пак немалко хора са изживели младостта си, останали са с благи спомени и копнеят за нея, въпреки трудните времена.
Благодарна съм, че съм родена и живея в 21 век. Въпреки трудностите, с които се борим в момента, това категорично е най-доброто време да си български гражданин. Въпреки завладяната съдебна система, въпреки повсеместната корупция, въпреки хаоса, апатията и песимизма.
Може би ако Бойко беше получил шанс да види свят, да получи качествено образование, да се срещне с различни хора, нямаше да е такъв циник и да говори тези откъснати от реалността неща.
И нямаше да е “реваншист”. Той напомня и на малкото американски граждани, които се борят против опрощаването на студентските заеми, само защото те вече са изплатили техните и “не би било честно” спрямо тях.
Но за негово съжаление времето му изтича. Опитът му е с изтекъл срок на годност. И разбирам, че не му остава нищо, освен да се убеждава, че младите са в грешка. Но забравя един ключов момент.
Ние не сме прости. Затова не се разбираме. И няма и да се разберем.
Ние сме различни. Имаме друга ценностна система, друг мироглед и виждания за себе си, за България и за света. И колкото по-рано това стане ясно, толкова по-добре.
Кенсъл, мила.
Вяра Николова е стажантка в Булевард България по програмата “Медия Еволюция 3.0” на фондация Америка за България. Тя е на 25 години и редовно протестира с приятелите си още от 2020 - в подкрепа на младите медици, против полово базираното насилие, за независима сидебна система… Вярва, че колкото по-развито е гражданското общество, толкова по-добър живот имат гражданите.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
