Явор Гърдев и светлината, без която не можем да виреем

Да хвърлим повече светлина в историята на Явор Гърдев е трудна задача. От една страна е професионалната му биография на един от най-утвърдените български режисьори, а от друга е личната му, за която споделя оскъдни детайли.

Разговорът с него не минава съвсем по план, защото интересът му към философията непрестанно ни тласка повече към формата на античния диалог, отколкото на интервюто. Говорим например за светлината, и той сякаш изпитва удоволствие да разглежда това понятие в хилядите му значения - метафорични и научни.

За да надникнем в неговата история, ни трябва технология, подобна на тази, с която се отличава новия смартфон Huawei P60 Pro - последният модел на марката в P-серията. Той вече спечели наградата на TIPA (Technical Image Press Association) - най-голямата и авторитетна медийна асоциация за фотография и изображения, която връчи на P60 Pro приза за най-добър фото смартфон за 2023 г. Причината за успеха на P60 Pro не е увеличаването на мегапикселите на сензорите, а тяхната подобрената светлочувствителност.

Подобно на отдалечен обект, забулен в тъмнина, който искаме да уловим в обектива, опитваме да внесем повече светлина в историята на Явор Гърдев. Звучи даже малко невероятно, когато той, облечен в черно от глава до пети, споделя, че подобно на растенията има нужда от светлина около себе си, за да може да вирее. Срещаме се в ранния следобед на един слънчев ден и го оставяме да говори за своята история, за историята в подбора му на пиеси, за светлината около нас и вътре в нас.

Здравей, Явор! Кажи ми в какъв период те срещаме? Над какво работиш в момента?

Сега съм в класическия и интензивен пролетен период, когато започват много фестивали, теоретични конференции, много турнета, много гостуващи представления.

Отделно, откакто започна пандемията, започнах да се занимавам с академична дейност и се върнах към предишното ми амплоа, свързано с философия и с политическа теория. В момента пиша дисертационен труд, който започнах, докато бях в Northwestern University в Чикаго, и той е свързан с властовите структури в режисурата. Изследването засяга всички аспекти на властта на режисьора - нейното социално и работно измерение. Тъй като режисурата във вида, в който я познаваме днес, е относително нова професия, в нейната сбита история се повтарят много модели на политическата история и именно тях изследвам аз.

Как изследователската работа влияе на работата ти с актьорите на сцена?

За мен философията и изкуството са една и съща дейност, която има практически измерения и измерения, които са свързани повече с наблюденията и саморефлексията, със социалния контекст. Аз не ги разглеждам като особено различни, по-скоро съм в постоянен синтез между двете. Няма граници, които трябва да прескачам.

Понеже сме на темата за светлината, ако говорим метафорично, къде е за теб светлината?

Като за начало, светлината е сред термините, които най-много се поддават на метафорично тълкуване, а едновременно с това тя има и напълно конкретно определение. Аз много се радвам, когато усещам сетивно светлината. Когато сетивата ми я усетят наоколо, тогава аз плувам като риба във вода.

Когато обитаваш просветлена среда, в която виждаш цветовете, формите на нещата, светът пулсира, защото може да бъде наблюдаван, тогава аз изпитвам някаква естествена радост.

А когато няма светлина?

За себе си съм наблюдавал, че съм прекалено фотосинтетичен човек, настроението ми пряко зависи от това каква е осветеността наоколо. Съответно есента и зимата са ми много по-проблемни от пролетта и лятото. Когато започне да се разсветлява, подобно на дърветата, които съществуват в режим на фотосинтеза, така и аз започвам да вирея. Светлината е и среда на виреене.

Обичаш също така да улавяш светлината през обектива?

Абсолютно. Тази година например за първи път видях в Исландия слънце, което беше на линията на хоризонта през целия ден. Не се вдига, а обикаля около теб и все стои на хоризонта. Това е т. нар. режимно осветление - онази светлина, при която образът става вълшебен. Всички кинематографисти я обожават.

Всеки кадър, който заснех с телефона, дори напълно случайните, бяха абсолютно вълшебни, защото не се разбира дали е мрак, дали е светлина. Дава един много специален ъгъл на виждане, в който нещата стават магически и самият образ те привлича.

HUAWEI P60 Pro е фото смартфон №1 с най-висок резултат в историята на класацията на DXOMARK - водещата в света фотографска лаборатория. Новият флагман на Huawei е най-модерният смартфон за любители фотографи, предлаган в момента на пазара. Ексклузивната за Huawei телефото система се нарича Ultra Lighting Telephoto Camera и обединява сензорите с подобрена светлочувствителност (Ultra Lighting Lens Group) и F2.1 блендата, която събира повече светлина, така че потребителите да правят ясни снимки на отдалечени обекти дори при недостатъчно осветление.

Ако говорим за светлината като метафора за смисъла, къде е смисълът за теб?

Смисълът за мен е постоянна и всекидневна задача за решаване. Ако вземем логиката на Виктор Франкъл, който твърди, че нашата най-належаща нужда е нуждата от смисъл, за мен това е напълно вярно. Съответно, ако нещо не е смислено, то не може да провокира у мен движение за изпълнение и ме оставя ленив. Затова образуването на смисъл ми е задължително, за да мога да съм активен и да вирея достатъчно добре.

За живота ясно, а как използваш светлината в театъра?

Светлината в театъра за мен в най-общия случай е средство за изваждане на образа от тъмнината наоколо. В театъра съм привърженик на съсредоточената светлина и внимание. Тоест използвам светлината, за да кажа на зрителя кое и къде е важното, затова и структурирам нещата така, че винаги да има някакво излизане от светлината и потъване в мрака. Нямам особена склонност към това всичко да е в постоянна видимост.

Къде е светлината за българския театър?

Мисля, че някои от проблемите у нас понякога се превръщат в предимство. Случва се така, че нашата нерешителност и леност да предприемем дадено действие, всъщност водят до струпването на много и различни неща, от които накрая се ражда нещо ново. Например аз мисля, че отстояването на една единствена система на поддържане на театрите не е най-добрият отговор на този въпрос. Колкото повече възможности и системи съществуват паралелно, толкова по добре за културния контекст, защото едните принципи насърчават едни черти на театъра, а другите - други черти. В този смисъл България е любопитна към чуждия опит, гледа какво се случва навън и малко по малко се опитва да ги съчетае.

Преди няколко дни се засякохме на две чуждестранни танцови представления, гостуващи в София. Как избираш спектаклите , които да гледаш?

Най-вече благодарение на много дълъг опит, който започна още в началното училище. Като дете бях гледал много детски и куклени представления, а в четвърти клас станах част и от една любителска група в Двореца на пионерите. Така започнах и по някакъв начин да упражнявам професията.

В този период започнах и сам да ходя на театър и до края на гимназията вече бях гледал абсолютно всички представления в София. Този богат зрителски опит ми даде вкус за театър. Когато гледаш всичко, се оформя един критерий, започваш да усещаш кое е добро и кое - лошо.

След гимназията вече имах много ярко проявен вкус и тръгнах и по авангардни неща. Това бяха първите представления на Иван Станев, които гостуваха от Германия. Маргарита Младенова и Иван Добчев основаха театър Сфумато. Започна период на обновяване на театъра, в който аз много активно участвах. В този период, когато вече влязох и във фестивалната мрежа, благодарение на многото турнета в чужбина, се отвори и външният спектър.

Историческият аспект присъства в по-голямата част от пиесите, които поставяш. Какво те привлече към последната пиеса - “Великденско вино”?

Там се отварят възможности за въобразяване на отминал свят, към който нямаш директна присъствена причастност - никога в живота си не си имал шанса да се докоснеш до него.

Това може би се нарича паметта на трите поколения. Историята започва да става абстрактна в момента, в който ти изгубиш досег с някои хора, с които си в директен контакт, и това обикновено става след третото поколение.

Така например, през моята прабаба аз далечно мога да се свържа с “Великденско вино”. А тя самата е спомен от най-ранните ми детски години и се е запечатала в съзнанието ми като нещо, което ми възпалява въображението и което принадлежи към отминал свят.

И във “Великденско вино”, и в “Чамкория”, дори и в “Дзифт” го има този скок към един свят, който стига до нас чрез някакви остатъчни свидетелства, защото той е принадлежал на едни хора, а самите те са били деца, когато са били част от него, какъвто е примерът с прабаба ми. Когато героят на Милен Русков ми говори, аз усещам нещо, към което съм имал досег чрез нея в детските ми години.

Това обяснява донякъде интереса ти към историята и към миналото.

В историята има една стръв, понеже тя е разказ за събитие, до което ти достигаш чрез свидетелства. Онова, което събитието е било, ти се струва възстановимо през този разказ. Малко прилича на стремежа например на някакви генетици, които от ДНК на динозаврите опитват да възстановят истинския динозавър. Ако имаш разказа, може през него да възстановиш събитието. Така ако имаш есенцията на един текст, може да построиш събитие, което би ухаело на някаква автентичност в театъра.

В социален план обаче като че ли се изроди този афинитет и носталгия към миналото, не мислиш ли?

Историята се изражда, когато се превърне в обект на идеологията. В много случаи този копнеж към миналото се инструментализира социално, за да доведе до някакви етнонационалстически импликации в настоящето. По-добрият вариант е споделеният суверенитет, отколкото изолационизмът на базата на историята. Проблемът е тогава, когато историята се романтизира, за да се превърне в оръжие за отстояване на някакви определени политически цели.

Къде е границата между национализма и патриотизма?

Съвсем наскоро Александър Кьосев се опита да обособи разликата, противопоставяйки гражданския патриотизъм на етнонационализма. Етнонационализмът казва, че най-важният твой белег е етносът, към който принадлежиш, и той трябва задължително да се конфронтира с другите. За да си достатъчно българин, трябва да мразиш гърците, румънците, македонците и всички, с които си воювал едно време. Образуваш по необходимост врагове в лицето на другите.

Докато гражданският патриотизъм предполага, че твоята любов към родината и рода се изразява в нещо, което ще облагороди средата около теб: по-добро образование за народа ти, по-добро и плодоносно съжителство с другите. А и малкият пазар не може да произведе големи неща без да взаимодейства с другите. Тогава ти продължаваш да обичаш своята родина, но това не те прави враг на останалите.