Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
“A Real Pain” на Джеси Айзенбърг е филм за болката – не само споделената историческа травма, но и дълбоко личната, тиха болка, която всеки носи в себе си.
Това е вторият режисьорски опит на Айзенбърг, който не само стои зад камерата и играе, но и е автор на историята, отличена с БАФТА за най-добър оригинален сценарий.
Това е кино, което не се страхува да бъде неудобно, но никога не става манипулативно. Занимава се с тежки теми, но не изпада в сантименталност.
Айзенбърг използва за рамка пътешествие до Полша – обиколка на места, белязани от Холокоста – за да разкаже историята на двама братовчеди, чиято връзка е изпълнена с неизказани думи и дълго трупано напрежение.
Филмът не предлага лесни отговори, не води до катарзис или голямо прозрение.
Вместо това наблюдаваме двама души, които се лутат из собствените си травми и се опитват да разберат дали е възможно някога наистина да се чуят един друг.
Интимен, но мащабен в емоциите
Историята проследява Давид (Айзенбърг) и Бенджи (Кийрън Кълкин), които като деца са неразделни, но с времето животът ги е отдалечил.
Давид е уравновесен, потиснат, живее в сянката на собствената си несигурност. Бенджи е неговата противоположност – харизматичен, ярък, импулсивен, но и хаотичен до самоунищожение.
Двамата поемат на път към Полша, като използват наследството от наскоро починалата си баба – оцеляла от Холокоста.
Целта им е да почетат паметта ѝ, но зад това стои нещо по-дълбоко – Бенджи се чувства напълно изгубен след загубата ѝ, а Давид е искрено притеснен за него, надява се пътуването да го "излекува", да отнеме част от болката му.
С тях е и група колоритни персонажи: чувствителната, но саркастична Марша (Дженифър Грей), преживелият геноцида в Руанда Елож (Кърт Егияуан) и гидът Джеймс (Уил Шарп), който води туровете с академична точност и лек британски хумор.
Кулминацията на A Real Pain не идва с драматична развръзка или разтърсваща изповед.
Точно обратното – емоционалните изблици на героите не носят облекчение, а по-скоро затвърждават колко трудно е да се намери истинско разбиране.
Кийрън Кълкин заслужено получи "Златен глобус" за ролята си и е сред фаворитите за "Оскар".
Той прави Бенджи едновременно привлекателен и дразнещ, човек, който не спира да говори, защото ако замълчи, може да остане насаме с мислите си.
В един момент той е остроумен и забавен, в следващия – нетактичен и гневен. Кълкин предава този контраст без никакво усилие.
Айзенбърг също прави впечатляващо изпълнение, като неговата игра е по-приглушена, но също толкова интензивна. Давид е човек, който избягва конфликта, но натрупаното напрежение в него личи дори в начина, по който седи, в погледа му, в резките движения.
Емоции, изразени без излишни думи
Една от най-въздействащите сцени във филма е посещението на концлагера Майданек.
Режисьорът Айзенбърг прави нещо необичайно – изключва музиката. Групата върви в мълчание, без изкуствено наложен емоционален акцент. Камерата просто запечатва празните пространства, докато зрителят сам осмисля видяното.
Сред най-силните моменти е и сцената, в която Бенджи и Давид са във влака с останалите от групата и Бенджи изведнъж осъзнава историческия парадокс – те седят в първа класа на същите релси, които някога са водили хората към гибел.
Това не е поднесено с патос, а като момент на спонтанно осъзнаване, едновременно неудобно и искрено.
“A Real Pain” не е класически "филм за Холокоста“, нито е "road movie" за сближаването на двама братовчеди.
Това е разказ за начина, по който паметта и личните ни истории се преплитат, за трудността да разберем не само миналото, но и хората, които обичаме.
Филмът не предлага утеха, но дава възможност за размисъл. Понякога болката не изчезва, не се „изживява“, не се трансформира в поука или урок.
Тя просто остава – затихва за малко, за да се завърне отново, когато най-малко очакваш.
