Българският футбол на среща с реалността - епизод пореден - Спорт

Всъщност без кой знае какъв риск може да добавим към заглавието – на среща с жестоката реалност. Тази седмица два от трите ни водещи футболни отбора ще премерят сили на европейската сцена със съперници, които би трябвало да покажат къде точно е мястото ни на картата. Локомотив (Пловдив) – с Тотнъм на Жозе Моуриньо, ЦСКА-София – с отбора с най-симпатичното име БАТЕ Борисов.

И, колкото и да не ни се иска, след тези мачове вероятно пак ще правим тежки равносметки, дълбокомислени анализи и напречни разрези защо, как и поради каква причина футболът ни е на това дередже, ще завъртим втръсналата плоча за „каквато държавата, такъв и футболът“, ще громим лошото БФС, прогнилата система и липсата на политика в областта на спорта и накрая ще констатираме, че сме нация от затлъстели пушачи, която няма как да произвежда елитни спортисти на високо ниво. И че всичко тръгва от семейството, което не възпитава децата си в любов към топката, ракетата или ските.

Дай Боже да не се случи и да излъчим (поне) един европейски герой. Перспективите за това обаче са малки, да не кажем нищожни. Всяко лято някъде по това време (че и по-рано) идва срещата със споменатата (жестока) реалност, след която се оказва, че докато другите са градили и са се развивали – кой повече, кой по-малко, ние си тъпчем на едно място, копаем дъното и прочие. Нищо, че кой от кой собственик на футболен клуб е по-мастит, кой от кой благодетел излива баснословни суми в грандиозния си проект, кой от кой клуб стяга все по-звездна селекция. И нищо, че в потресаващото българско първенство продължават да се раздават петцифрени суми за заплати в евро на всякакви съмнителни чуждестранни „перли“ или откровени ментета.

„Тотнъм ще играе с Локомотив (Пловдив) във втория квалификационен кръг на Лига Европа. Ако не знаете кой е този отбор – квартален клуб от Северен Лондон“. Подобни хуморески в Twitter, както и бодряшките шеги на Христо Крушарски по адрес на Моуриньо („Ще го изпратим за Лондон с пълна кошница“) уж трябва да ни накарат да повярваме, че носителят на Купата на България има някакви шансове срещу именития си английски гост.

Реалиите обаче са съвсем различни – като започнем от сухите цифри, които показват, че Хари Кейн и компания са точно 138 пъти по-скъпи от играчите на Бруно Акрапович, а клубният стадион на „шпорите“ е най-модерният в света и стигнем до факта, че преди няма и 15 месеца „кварталното лондонско клубче“ игра финал в Шампионската лига. А дори да се сбъднат прогнозите, че Специалния няма да заложи на всичките си звезди на „Лаута“, Тотнъм пак си остава безалтернативен фаворит за краен победител. Последното дори не се поддлага на обсъждане.

Нищо фатално или срамно няма да отпаднеш от клуб като Тотнъм, ще кажете. И ще сте прави – макар че в едни други времена родните отбори не само играеха достойно, но и чат-пат отстраняваха съперници от подобен ранг. Сега нещата са други, футболът вече е огромна индустрия, а Тотнъм е част от каймака на континента – онези 10-15 богоизбрани отбора, които оперират с бюджети в стотици милиони и отдавна са надхвърлили рамките на обикновени футболни клубове, за да се превърнат в маркетингови империи.

Но дори така някак си е жалко, че иначе крайно симпатичният отбор на Локото е възприеман априори за жертвено агне – дори от собствените му фенове и много преди началния съдийски сигнал. Общо взето, натрапва се усещането, че отборът на Акрапович е като малко дете, което за първи път ще ходи на лунапарк – хем тръпне от вълнение, хем умира от страх дори от мисълта да се качи на въртележката. Дните преди сблъсъка минават под знака на откровени битовизми – в кой хотел ще спят англичаните, какво ще закусва левият им бек, какво ли ще си помислят, като видят стадиона в Пловдив и прочие. Никой не говори за футбол, за голове, за шансове, за отстраняване. Освен Крушарски, разбира се, но него май вече никой не го взима насериозно.

Но докато за Локомотив донякъде е разбираемо да приемат срещата с Моуриньо и Тотнъм просто като бонус, джакпот или награда от Съдбата, то опасенията, граничещи почти със страхопочитание, които се излъчват от лагера на ЦСКА преди двубоя със съперник от... Беларус, идват малко в повече. Вярно е, че някогашният евробоец от „Армията“ от доста време я кара само на спомени, но все пак внушенията, че в София едва ли не пристига някакво футболно страшилище, са доста нелепи.

Едно на ръка, че в настоящия си вид БАТЕ Борисов няма нищо общо с онази симпатична команда, която твореше сензация след сензация по европейските терени допреди няколко сезона. Но поне от елементарно уважение към собствената си история, „червените“ от София би трябвало да се държат по-мъжката. Вместо това се плетат конспиративни теории под наслов „БАТЕ крие болни от COVID-19” и въобще се създава някаква странна истерия, която трябва да ни внуши, че това е мачът на годината за целокупния български футбол. Което е колкото несериозно, толкова и обидно.

Дори да се добере до рекламирания за „епохален“ успех над любимото футболно чедо на Лукашенко, това би следвало да е просто една резонна победа за клуб с традициите, претенциите, че дори и бюджета на ЦСКА. Защото БАТЕ Борисов играе в също толкова слабо първенство като нашето и оперира дори с по-малко финансови средства от родните топ клубове. И отстраняване на подобен съперник, който на всичкото отгоре не преживява най-бляскавите си времена, би трябвало да е най-нормалното и очаквано нещо на света.

Вярно, психологическият ефект от евентуално отпадане би бил катастрофален – не само, че „трактористите“ от Беларус ще са взели трети български футболен скалп, след като в миналото успяха да отстранят и Левски, и Литекс. Но най-вече провал срещу БАТЕ ще затвърди усещането за обреченост и безвремие, което ни връхлита обичайно по това време на годината. И точно заради това на „Армията“ сега се е настанил страхът „да не вземе да стане нещо“.

А когато тръгваш по този начин, обикновено крайният изход е един и същ: срещаш се с жестоката реалност.

Прочетете още:

Да избягаш от Nike: Защо Неймар избра Puma - заради Пеле или пари?