Снимка: © bTV

Разказът "Череши" от Захари Карабашлиев е изтеглен на изпита по български език и литература за седмокласниците в Националното външно оценяване, съобщава БНТ. Учениците ще трябва да направят подробен преразказ на произведението, от името на неутрален разказвач. 

Според информация на родители на седмокласници - "Череши" представлява съкратена версия на оригиналното произведение на Карабашлиев "Костилки".  Разказ със заглавието "Костилки от череши" е публикуван в изданието "Гид за пътешественици", посветен на туризма в Североизточна България. 

Малко по-късно издателство "Сиела" *чийто главен редактор е Захари Карабашлиев) публикува и пълната несъкратена версия на разказа "Череши". 

Разказът на Карабашлиев е подбран измежду художествени творби от съвременни български автори, които не са изучавани в клас. 

"Творбата е част от банка с произведения на съвременни български автори с безспорен авторитет. Още през миналата есен Центърът за оценяване в предучилищното и училищното образование на МОН се обърна с молба към известни писатели да предложат свои разкази, които отговарят на формата на изпита. Получиха се текстове с безспорни художествени достойнства, които ще бъдат използвани и през следващите години", съобщават от МОН. 

Neverest на Максим и Стефан Иванови стана част от изпита по български език след 7. клас

Националното външно оценяване след 7. клас обхваща почти 60 000 деца. Изпитът започна в 9 ч. и се провежда в близо 1700 училища в страната. 

За първи път през тази година ще бъдат проверени знанията и в 10. клас. Техният изпит започва час по-рано в хиляда училища за 52 хиляди ученици. 

Десетокласниците са писали теза по откъс от поемата "Левски" на Иван Вазов. Те са имали възможност да избират между две теми: "Цената на чистата съвест" и "Вечната истина". 


Череши - Захари Карабашлиев (пълна версия)

Текстът е публикуван в сайта на издателство "Сиела"

Не бях стъпвал в селото на баща ми от петнайсетина години. Това, че единайсет от тях съм прекарал в Америка, сигурно ме оправдава. Донякъде. Защото винаги, когато се връщах в България, бях зает с много по-забавни неща да върша, хора да виждам, някъде да съм… Часовете ми – винаги преброени, а селото, така или иначе, няма къде да избяга. Пък какво и да му гледам, село като село – добруджански чернозем, старци, ветрове…

Този път обаче нямаше как да откажа на майка ми – трябвало да се оправят документи след смъртта на баща ми, свързани с наследствените ниви, имоти. Леля ми била намерила добър купувач за къщата на баба и дядо.

Качихме се в старото фиатче на майка ми и тръгнахме, тя бърбори нещо, аз – намусен, карам. Селото се намира на двайсет и няколко километра от Варна в посока… Трансилвания. 

За разлика от бледите ми спомени, в които основната задача, докато шофирам, бе да избягвам дупки в настилката, сега отбелязвам, че пътят е почти отличен – колата лети по гладкия асфалт. Началото на лятото е. Полята – в зелено и жълто, тук-там ярко червени петна макове, небето синьо, облаците перести. Пейзажът е като снимка от лъскав календар, отворен на месец юни. По едно време дори размислих дали да не спра за минута, да докосна житата с пръсти, да щракна един-два кадъра с телефона си; и замалко да го направя, но пак се сетих, че ми е криво, задето си губя скъпоценното време и сприхаво натиснах газта.

От пътя за Добрич отбиваме наляво и караме няколко минути в шарената сянка на нещо като тунел от орехови дървета. А ето я и табелата на мястото, в което прекарвах ваканциите си.

Спираме до парка в центъра на селото – акациеви дървета, тополи и люляк – оазис в летните дни на детството ми. Игри, китари, песни, първи целувки, първи цигари… какво ли не съм преживявал там. Очаквах, че ще е опустошен, но съм изненадан, че пейките в парка са здрави, добре окосен е, дърветата поддържани и нито една от новоинсталираните лампи не е счупена. Минаваме по мостчето, стигаме до паметника. На пиедестал от поне 30 метра е изправена скулптура на войник с шинел в цял ръст, гледащ на север. Под него са десетките имена на загиналите във войните за национално обединение. Чета имената на отдавна умрели мъже. Всички до един са по-млади от мен. Навеждам се да се разхладя с глътка вода от основата на паметника – от зиналата лъвска глава тече чиста, добруджанска вода – и сега всъщност схващам, че всяка глътка вода от това място те кара да направиш един (макар и неволен) поклон пред общата съдба на тези момчета горе. Този паметник, построен през 1937-ма, също има история и тя е за един печеливш лотариен билет и един кмет, който можел да прибере печалбата, но дарил парите за паметник. Ще трябва да я разкажа някога.

Качваме се отново на фиатчето и стигаме до това, което бе останало от къщата.

Отваряме някак портата, влизаме в двора, но див орех, слива и трънкови храсти правят достъпа до руините невъзможен.

Огромното акациево дърво обаче, „салкъма“, както му казваха едно време, е омърлушен, полуизсъхнал и доста по-малък, отколкото съм го запомнил, но все пак разперил клони над това, което е останало от къщата. Покривът е рухнал, външните дувари наполовина и обрасли с бурени, бурени, бурени… Влизам в приземния етаж. Това, което някога бе камина, сега е дом на тъмна и зла коприва.

Вървя към градината – старите всяка година я засаждаха с царевица, спомням си едрите тъмнозелени растения, в които изчезвах следобедите, въоръжен с лък, стрели и въображение.

И тази градина искала да продава леля ми.

Вървя, докато стигна брястовете, които очертават края на имота. Къщата ни е в северния край на селото, който в един момент от историята на България е бил северният край на държавата. Граничните камъни, останали от „Румънско“, са досами градината. Там в горния ѝ край е старото дряново дърво, първото, което даваше цвят. До този дрян намерили моят прадядо една зимна сутрин преди много години. Бил ковчежник към флота във Варна, бил млад, по-млад от мен сега. Тръгнал бил да се връща от града в каруцата на един съселянин, който по-късно се кълнял, че го бил оставил там и прадядо ми бил тръгнал надолу през зимната виелица към къщата. Официалната версия за края на прадядо ми била „бяла смърт“. Имаше и апокрифна и сигурно невярна такава, но пък далеч по-драматична. Ще я разкажа някога.

Измъкнахме се от градината, тръгнахме към кметството, за да свършим това, за което бяхме дошли всъщност – да уредим имота за продан. За по-пряко минахме през двора на детската градина, в която съм ходил. Голямото черешово дърво беше натежало от плод. Поспрях се пред черешата на детството си, дървото, по чиито клони съм се катерил, от чиято корона съм падал.

Хващам и навеждам един отрупан с плод клон, кимам с глава към майка ми. Тя стои отстрани, аз лакомо започвам да късам, да ям с шепи – червени, твърди, сладки череши.

След малко майка ми казва обезпокоена:

– Хайде да побързаме, докато има още хора в кметството.

– Спокойно – казвам, докато се протягам по-нагоре и скубя череши с шепи. – Заникъде не бързаме.

– Сега ще излязат в обедна почивка и после я се върнат, я не. Трябва да оправим документите.

– Няма какво да оправяме – казвам.

– Ама – заеква тя – нали затова дойдохме, леля ти има утре среща с купувача…

– Няма да има никаква среща – аз изплювам няколко костилки и награбвам още череши.

Майка очевидно притеснена, приближава, отхапва череша и изплюва косилката в шепа.

– Как така?

– Аз ще купя нейния дял – казвам с пълна уста.

– Ти?! – възкликва майка ми.

– Аз.

– Ама нали се кълнеше, че кракът ти повече няма да стъпи тук бе, сине!

– Кога? – Подскачам и се докопвам до още по-горен клон, още по-отрупан с череши.

– Като тръгваше за Америка.

– Толкова ми е бил акълът тогава. – Навеждам клонът към нея: – Искаш ли от тези тук по-узрелите?

КРАЙ


Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:

Прочети