Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
Всички очи са вперени в посещението на Володимир Зеленски във Вашингтон, докато тук водим нашите си неизмеримо по-дребни войни. Между това, което се случва по широкия свят и у нас обаче има връзка.
В последните дни из социалните мрежи тръгна разговор за това защо автори като Розмари Де Мео, Стойчо Керев и Евгени Сачев владеят книжния пазар, как успяват да прокарат откровено неверни, да не кажем направо налудничави тези за това кои са българите, какъв е приносът им към световната цивилизация и какво е да си българин днес.
Докато едни защитават правото на всеки да пише, промотира и продава каквото си иска, други обръщат внимание на огромната вреда, която нанасят подобни писания на психиката, себеидентификацията и общественото съзнание на много от съгражданите ни. Малко хора се задълбочиха в причините за появата на подобна „литература“.
Проблемът не започва с изброените автори, нито с безбройните други от същия тип. В сряда вечерта БНТ излъчи интервю на Поли Златарева със Стефан Цанев, в което той представи себе си като жертва на режима – с шестима убити роднини, спирани и забранявани пиеси, лична вражда с Георги Джагаров.
Tова, което не чухме от Цанев, беше как е съвместявал битността си на дисидент с членство в Съюза на писателите, мълчанието му при подписването на декларацията срещу „Архипелаг ГУЛАГ“ на Солженицин – същата, която Валери Петров, Марко Ганчев и Христо Ганев отказват да подпишат, заради което ги изключват от СБП. Не чухме какво е било мнението му за агресията на Варшавския договор срещу Чехословакия през 1968 година – същата, срещу която трима студенти пръскат позиви и биват смазани от службите. Не чухме и какво е казал и направил по време на Възродителния процес – най-срамният епизод в съвременната българска история.
Това, което чухме, е че самият той не се мисли за храбър. Нямаше нужда, то стана ясно от само себе си - след Десети ноември е затръшнал вратата на дома си пред лицето на Джагаров, тоест, извадил е нож на умряло куче.
Разбира се, интервюто с Цанев не трябва да става повод за индивидуални нападки срещу него.
Той е повече или по-малко стандартен представител на интелектуалната каста от Живково време – хем продукт на живителния повей на Априлската линия, хем изцяло подвластен на режима, хем вълнуващо дисидентски на повърхността, хем услужливо мълчалив по най-животрептящите проблеми на съвремието.
Двойнствен живот, характерен за много интелектуалци по времето на комунизма, описан и изобличен от полския поет и есеист Чеслав Милош в „Поробеният разум“, но особено болезнено за нас анализиран от Вацлав Хавел през концепцията му за „живот в истина“.
Нелекуваната, на моменти изглеждаща нелечима болест на обществото ни е именно отказът от „живот в истина“ – неспособността да се погледнем трезво и безпощадно, да кажем какво е било и какво е, за да скъсаме с пороците на миналото.
Особено болезнена е неспособността на интелектуалните ни водачи да признаят слабостта си, нежеланието си да бъдат задължителна опозиция на всяка власт, откъсването си от хората и обособяването си в привилегирована каста, която прекарва повече време да защитава своите привилегии, отколкото да бори обществените недъзи.
Много хора в България намират Зеленски за второстепенен актьор, яхнал вълната на случайно придобитата популярност, но независимо от това какво мислят за него другите, украинският президент живее в истината – бори се за оцеляването на страната и народа си и в тази борба не подбира средствата така, както агресорът не подбира средства, за да унищожи Украйна.
У нас животът в лъжа не е дори втора, а направо първа природа – формално сме членове на ЕС и НАТО, но не се държим като такива, формално сме либерална демокрация, но я практикуваме по дифолт, не от убеждение, формално сме свободни, но живеем в несвобода.
В това отношение днешните, и „предишните“ български интелектуалци са длъжници на обществото – къде от липса на храброст, къде от липса на интерес, животът в лъжа рядко бива обект на анализа и критиките им.
В пропастта между истината и лъжата, в тази бездна на колективното несъзнавано пъпкуват отровните цветя на фалшивите истини – за българите като най-древната цивилизация, за това как всеки, който отиде да учи в чужбина, автоматично се превръща в предател, за това как Зеленски е клоун.
Докато някой не каже гласно истината, ще дишаме аромата на отровните цветя и ще живеем полуживот.
