„Думи на мъката си дай, скръбта без глас прошепва на сърцето да се пръсне“,
У. Шекспир
Съвременната психология отдавна е признала значението на думите в терапевтичния процес. И не само тя: горният цитат на Шекспир ни навява на мисълта, че някои от големите поети и писатели, още през 16 век, са открили лечебното въздействие на словото.
„Има неща, които не можем да изречем дори пред себе си. Но можем да опитаме да пишем за тях“, казва Дарина Борисова, с която си говорим по повод специалните ателиета за терапевтично писане, които тя води.
Ателиетата са част от проекта „Една от три: Субективни гледни точки за загубата на бременност и безплодието “ и са насочени към жени, преживели пренатална загуба, независимо от причината, а последното от тях предстои да се случи тази събота.
Дарина – една история за извисяване над загубата
Самата Дарина познава болката от загубата на дете преди раждането. Но познава и вярата в трансформиращата сила на писането. Преминала е през три пренатални загуби, едната от които в шестия месец в бременността, като в момента има две здрави деца и вярва, че никой не трябва да преминава през тази загуба сам.
След раждането на второто си дете, Дарина попада във водовъртежа на търсене на себе си и на своя професионален смисъл. По това време тя изпитва силна нужда да канализира това, което умее и което е натрупала като опит, и да помогне не само на себе си, но и на по-широк кръг от хора. Открива метода „терапевтично писане“ и преминава обучение за водещ на групи към великобританската Professional Writing Academy.
“В една от последните сесии с моята менторка ѝ споделих, че имам желание да водя групи за жени, които са преживели аборт, и тя ми каза, че това е много смислена кауза и е важно да продължа обучението си задълбочено. Тъй като преминавайки през груповите преживявания бях много впечатлена от силата и въздействието на групата, един сякаш жив организъм, реших да продължа в тази посока и в момента вече втора година се обучавам към Института по психология на групите“, казва Дарина.
Заглавието на проекта „Думи, за да прегърнеш загубата“ е инспирирано от книгата на френската психоаналитичка Мириам Сежер - „Думи, за да се родиш“. В нея Сежер демонстрира през свои клинични случаи как „лечението чрез говорене“ може да помогне на страдащи бебета и техните родители.
В проекта на Дарина силата на думите също е впрегната в терапевтичния си потенциал, но е насочена към майките.
„Когато аз самата преминавах през тези моменти много ми помогна да говоря – за скръбта, за загубата. Осъзнах, че има много голяма нужда от грижа, от подкрепа и споделеност, когато пресичаме тези периоди от живота си. Много често се затваряме в себе си, а не бива, защото скръбта от загубата е както универсално, така и самотно преживяване“, казва тя.
Скръбта у нас – „онова, което не бива да се назовава“
„Темите за загубата и скръбта са болезнени и често не намираме думи за тях“, казва Дарина.
„Сякаш има неразбиране на нуждите на скърбящите. Възможно е в такъв момент дори най-близките ни хора да не намират подход към нас. Много от тях може да смятат, че говорейки за това, болезнените спомени се връщат и ни нараняват, но така темата остава премълчавана, чувствата – неизказани“, допълва тя.
По думите ѝ хората, които минават през процес на траур, често се опитват да щадят околните, да не ги натоварват със себе си. Така обаче темата се превръща в табу.
При спонтанните аборти нерядко се случва партньорите да се отдалечат един от друг, тъй като мъжът в двойката смята за свой дълг да продължи напред, докато жената има нужда от повече време, за да преживее болката.
„Така често се получава едно разминаване между хората в допълнение към невъзможността ни да адресираме тези теми. Чуваме изрази като „Случва се“, „Следващият път всичко ще е наред“ и „Другият път ще опитате“, включително от лекари. Подобни фрази никак не помагат жената, изгубила бебе, да премине по-бързо и по по-смислен начин през траура си“.
Замитането на темата под килима и липсата на адекватен разговор по нея води и до чисто практически проблеми, включително до повтарянето на една предотвратима трагедия.
„Превенцията е много слабо застъпена у нас“, коментира Дарина.
„При една от загубите ми поискахме аутопсия и се установи, че има запушване на пъпна артерия на пъпната връв, при което преносът на кислород и хранителни вещества, които се предават от майката към бебето, спира. Това е една трагедия, която може да се случва отново, и отново, и сякаш никой не го е грижа, че минаваш през това повече от веднъж“, казва тя.
Жената-майка и жената-герой
„След аборт често има чувство на срам, чувство за вина, за провал, за неосъщественост. Не си осъществил изконната си цел – да създадеш живот. Много е важно тези чувства да бъдат нормализирани, да се говори за тях, жените да знаят, че не са сами.“, споделя Дарина.
Според нея темата е свързана и с една друга, но близка до нея тема – тази за правото на жената да не бъде майка. Въпрос, който е особено важен сега, когато забраната за аборт се завръща в редица места по света във време, в което би трябвало да е останала безвъзвратно в миналото.
„Една жена може да поиска да направи аборт, да има обстоятелства, които да налагат това решение – и тя трябва да има правото да вземе това решение за себе си.“, казва Дарина.
Изкарването на светло на тези теми би трябвало да доведе като цяло до по-качествено женско здравеопазване, включително проследяването на различни показатели по време на бременност, които биха спомогнали една бременност да се доведе до щастлив край.
„Вярвам, че ролята на майка е една от многото проявления на жената и тя може да опита да потърси утеха и смисъл и в другите си житейски роли. И все пак, въпреки скръбта и тежките моменти, има много жени, преживели пренатална загуба, които имат огромно желание да допринесат за осветляването на темата. Да помогнат на други жени като разкажат своята история – а за това се иска огромна сила и смелост“.
Наистина, хората, които говорят за „преодоляване“ на загубата не са особено запознати с нейното преживяване. Според Дарина загубата не е нещо, което може да се преодолее и загърби, а част от нас и част от пътя ни, с която трябва да се научим да живеем.
„Смъртта е край на живота, но не и край на взаимоотношенията. Скърбенето е повече процес на адаптация към една изменена, различна връзка, отколкото нейното прекъсване или унищожение“, казва тя.
Що се отнася по-конкретно до загубата на бебе, по думите ѝ това е загуба „на мечтите, на представите, на човека, в когото това бебе би се превърнало.“
„Нямаш минало с това дете, затова губиш мечтата за вашето бъдеще заедно“.
Писането: катарзисът, който ни трябва
Въпреки че през последното десетилетие България излезе от зоната на здрача, в която властваше разбирането, че за да ходиш на психотерапевт, трябва да си луд и че е по-добре „да си пиеш с приятели“, имаме още дълъг път за извървяване. Някои психотерапевтични практики на практика не съществуват в България. Други – едва прохождат.
Що се отнася до терапевтичното писане, то е почти непознато у нас докато в Норвегия, Дания, Щатите и Великобритания методът е често използван, включително в болнична среда, при пациенти с терминални диагнози, с хронични заболявания, както и за подкрепа на медицинския персонал.
Тук все още много хора са склонни да мислят, че то е за писатели, за хора с талант в писането, за онези с артистична настройка. Това обаче никак не е вярно.
„В терапевтичното писане не целим постигането на краен резултат, не държим да имаме завършено произведение. Фокусът е върху процеса на писане и прозренията, до които можем да достигнем в този процес. Когато пишем, имаме силата да пренаписваме историята – може да измислим друг край, да променим нещата“, обяснява Дарина.
„Писането води до култивирането на способността да наблюдаваме нашите мисли и чувства. Когато пишем – можем да ги забележим, да ги материализираме. Писането води до катарзис, до освобождаване на психична енергия. Този катарзис идва именно от освобождаването на интернализираните негативни чувства, които много често услужливо сме изтласкали в несъзнаваното. Така е по-лесно да ги забравим. Когато започнем да пишем обаче, излизат неподозирани неща. Чрез писаното слово създаваме пътечки между минало и настояще, водим диалог със себе си, с вътрешния си критик“, разказва Дарина.
Прави много интересна метафора с театъра за онези, които се чудят както е „несъзнавано“. По думите ѝ когато отидем на театър, за нас достояние става само онова, което се случва на сцената. Зад завесите обаче кипи много енергия и много труд, които не виждаме. Така работи и нашият ум.
„През писането можем да надникнем зад тежката завеса на несъзнаваното. Ако си представим, че разпоредникът на театъра е нашият вътрешен критик и му кажем „Днес няма да влезеш“, можем да оставим химикалката да ни води и да надникнем в нашето несъзнавано. Неслучайно едни от препоръките в процеса на терапевтично писане е да забравим всички правила по писане да не мислим за правопис, стилистика и пунктуация, а просто да изливаме от себе си“.
Повече за „Думи, за да прегърнеш загубата“
Програмата се състои от 3 ателиета, които се провеждат в 3 последователни съботи от 16 ноември 2024 г. в София. Всяко ателие е с продължителност приблизително 3 часа. Става дума не за проект за психотерапевтични консултации, а проект за подкрепа, който използва писането и творческото изразяване като терапевтична практика за подобряване на благосъстоянието на хората, преживели загуба.
След всяко упражнение има време за рефлексия, като никой не очаква от участниците да четат какво са написали, освен ако не почувстват нужда и желание да го направят.
Дарина мечтае да продължи да развива и надгражда ателиетата „Думи, за да прегърнеш загубата“ и те да намерят място и в болнична среда, където пациентите имат нужда от грижа както за телесното, така и за емоционалното си здраве. Стъпка в тази посока е поканата, която получава от Националния център по психосоматика да представи проекта по време на годишната конференция „Дни на психоанализата в болнична среда“, която се проведе на 23 и 24 ноември.
Според Дарина проектът се случват с лекота, защото енергията, която се завихря у хората, ангажирани с него, е много голяма. Животът я среща с режисьора и продуцент Мария Станишева, за която социално ангажираното изкуство има важна мисия - да пробуди обществото и да говори по обществено значими теми.
„Една от три: Субективни гледни точки за загубата на бременност и безплодието“ е културен проект, плод на идеята и усилията на Мария Станишева и румънската ѝ колежка Руксандра Губернат, който съчетава няколко елемента – интерактивна изложба, ателиета по терапевтично писане, публична кампания и обществен дебат.
След представянето на изложбата „Една от три“ в Букурещ през септември, тя ще бъде открита в София в галерия DOZA през февруари, след което предстоят представяния в Тимишоара, Варшава и други европейски градове.
Някои от историите, представени в изложбата, ще бъдат разгледани допълнително в пълнометражен анимационно-документален филм с работно заглавие “ Аз съм всяка жена”, който ще включва 4 интимни истории на същата тема. Ролите на режисьор и продуцент си поделят Мария Станишева и Руксандра Губернат.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
